Иван Яхнаджиев: Баба ми първа ме накара да рисувам

Иван Яхнаджиев: Баба ми първа ме накара да рисувам

Сънувам неща, които на другия ден се случват, твърди твореца

Това е той:

  • Роден е на 31 март 1948 г. в София
  • Завършил специалност живопис ВИИИ „Николай Павлович“.
  • Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, НИМ и градските галерии във Варна, Вършец, Габрово,Търговище, както и в частни сбирки в Гърция, САЩ, Финландия, Франция, Швеция, Япония.
  • Художник авангардист, въвел бодиарта в България

- Г-н Яхнаджиев, наскоро имахте рожден ден. Как го посрещнахте?

-В тази ситуация почти никак. То и миналия път беше така. Върнах се от Италия и сам го посрещнах. Долу в ателието рисувам и ми е много хубаво. На моите години (73 г.) колегите в Италия също се уединяват в ателиетата си. И аз чувствам, че имам нужда от същото. Мога да кажа, че на тези години се появява един творчески егоизъм. Иска ти се да се затвориш и да не разказваш какво правиш, а просто да го правиш, защото си в последната част на живота си и нещо да оставиш.

-Какво правихте в Италия?

-По лична работа ходих. При сина ми, пък имаше и моя изложба в неговата галерия.

-Синът ви от доста време живее на Ботуша, вие също често го посещавате. Имате ли усещането, че времето прекарано там е оставило отпечатък върху вас и творчеството ви?

-Той вече 25 години е там и няма да се върне. Работи като журналист. Аз също толкова години ходя да го виждам. Животът там и тук е различен. Живеейки само в България, повечето от нас биха си помислили, че са голямата работа, а като отидеш там разбираш, че си един от милионите художници, един от хилядите стилове и не правиш нищо кой знае какво, за да си струва света да говори за теб. Мои колеги доста преувеличават своите успехи в чужбина, което не е вярно. Това мога да го кажа, защото синът ми е журналист, всяка седмица има предаване, което говори за художници и не съм чул някой българин да има някакъв успех. Освен това бях в Националната галерия във Вашингтон и там има една малка картина на Кристо. Това е българското присъствие. Така че ако някой казва, че има голямо присъствие, това не е вярно.

-На база на това, че има много голяма маса от художници, или просто има много по-добри?

-Социализмът, в който живеехме ни научи сега да казваме неща, които не сме, като смятаме, че това има някакво значение. Аз мога да кажа, че продавам картините си за по две хиляди лева. Не виждам кой ще дойде да купи от мен картина ако аз това го алармирам и го напишете в пресата. А колегите правят така, което е глупаво. Има един Фули, един голям галерист в Перуджа... (от там започнахме със сина ми, той там завърши академията). Преди три години Фули почина. Малко преди това аз го питах – „,Маестро, какво да правим в това време?“, той отговори – „Трябва много да се рисува и да се продава евтино“. Така както е било 30-те години. И това е истината, защото ако сега продадеш една картина по-евтино, това ти дава стимул да направиш нова, да направиш нов проект, да правиш творчество, да реализираш идеи. Аз мисля, че това е много важно. Намирам и много нови неща в бодиарта, аз съм първи в България, който направи бодиарт. Това беше преди 30 години.

-Бързо ли свикнахте с бодиарта?

-Свикнах с бодиарта, защото съм направил десетки. За мен е важно да стана приятел и единомислещ с модела, тоест тя да го иска и аз да го искам това, което правим. Защото това е нещо, при което посредника - платното го няма. Само четката и женската фигура. Ти директно общуваш с плътта, директно общуваш с характера. Хубаво е, че след като го направиш много обичат да се гледат в огледалото, да се смятат преобразени. Мисля, че художникът прави модела да изглежда такъв, какъвто той иска. Участвал съм на много места. Примерно американците рисуват небостъргачи по телата. Немецът ще ти направи една тениска, която не можеш да разбереш истинска ли е или не. Аз правя черги и китеници по тялото и по този начин преобразявам тялото и то е такова, каквото аз искам да бъде.

-И се получава това, което вие усещате в човека отсреща?

-Да, но след това идва и работата на модела, защото нейната походка, нейното излъчване... тялото говори. И тя довършва това, което аз не съм успял да направя.

-Значи творите спрямо фигурата, движението, маниерите на модела или спрямо това, което вие усещате от него?

-В повечето случаи това, което усещам. И в повечето случаи двете неща се съчетават. Не можеш да вземеш четката и да започнеш, все пак трябва да опознаеш човека. Много пъти ме питат какво чувствам като я рисувам. Ами чувствам работа, нищо друго.

-Ако самият модел е доста приятен човек?

-Това нещо го махаш настрани. Това е една напрегната работа, сто човека те гледат какво правиш.

-Имало ли е случаи, в които просто не сте усетили връзка със самия модел?

-Аз съм сговорчив човек. Ще се разбера и с лош модел. Няма проблеми. Аз съм доста наивен и доста глупости правя с тази наивност.

-Една испанска писателка казва, че животът е повторение на нашето детство и аз виждам, че вие използвате много ярки, много слънчеви цветове. Какво е останало от вашето детство?

-Това остана. Останаха цветовете, но мисля и нещо друго, защото преподавам в италианския лицей, със 150 деца се занимавам и това е 20 години и виждам, че българското дете, вероятно и възрастния човек си носи китеника и чергата в кръвта си. В Италия го няма това нещо. Да не говорим за Белгия, за Англия. Мога да кажа, че на цветове не се учи за работа с деца. Това или го имаш, или го нямаш.

-Според вас в България хората го имат?

Имат го, вътре. Аз си спомням, когато баба ми тъчеше... тя никога не е учила цветове. Отвътре й идваха тези цветове. Тя е софиянка и не би трябвало да ги е виждала някъде по дворове и по оградите. То си е вътре. На цвят и на талант не се учи.

-Как развихте това силно усещане у вас за цветове и за пространство?

-Пространството, за което говорите го имам от това, че съм роден при бившия Дворец на пионерите, Семинарията. Там беше гора. Сега отдавна вече не е гора, 60-та година ни изгониха оттам. Но имахме къща и аз съм живял на едни дървета, които бяха посадени при моето раждане, раждането на сестра ми, на братовчедите ми. Беше щастие да се покатерваш по дърветата, да играеш в градинката. Никой не те спираше от нищо. Зимата се събираше там цяла София и се спускахме с шейни. Това пространство може би идва оттам.

-А как не увехна този ваш усет през годините? 

-Въпреки многото случаи, в които са искали да ми го отнемат това пространство успях да го запазя. Преди пишеха срещу мен, което беше много лошо. Ти се виждаш в едни клещи заклещен и не можеш да излезеш в чужбина, не можеш да рисуваш това, което искаш, не можеш да кажеш, че нямаш пари... както и сега нямам пенсия. Никога не съм имал пенсия от държавата, не искам пенсия и няма да поискам никога. За мен е добре, за хората, които правят театър или музика не е добре. Картини винаги някой ще иска да вземе. Картините е изкуство, което си го носиш в джоба. Баба ми е първата, която ме е накарала да рисувам още когато бях на четири-пет години и съм й благодарен, защото до днес имам занаят.

-Всеки от нас има своите учители. Кои бяха вашите?

-Аз много съм се учил от Дечко Узунов. Той беше един много витален човек. Много интересен беше с присъствието си. Походката му беше много интересна, обличането му европейско. Той е немски възпитаник. И като ме питате какво съм научил – оставете съчетанието на цветове и форми при художника. Ти гледаш неговата осанка, гледаш как говори, гледаш как пие, гледаш пренебрежението му, много-много неща има, които трябва да ги видиш и после да рисуваш.

-Има ли художник или човек, който ви е вдъхновил да творите по начина, по който живее и със своите странности в характера?

-Много са. Особено тези художници, които познавам от Европа и най-вече от Италия наистина са способни да те вдъхновят. Но мен може да ме вдъхнови и един певец, може да ме вдъхновят и музикантите на „Бийтълс“ и на „Ролинг Стоунс“, и Елвис Пресли. Много ми харесва да ги гледам. В Италия има десетки предавания за култура, където има документални филми за тези големи артисти и много обичам да ги гледам.

-Това ли е музиката, която слушате?

-Аз слушам блус, защото в нея има нещо много дълбоко, много истинско. Блусът е една много тъжна музика и тактът на блуса започва от тези, които копаят, жънат и преместват релсите в Америка. Трябвало е да има някой, който да отброява с „ха, ха“ и оттам тръгва тази музика. Между другото много ми харесва Миро и други като него художници, които рисуват по същия начин, както се прави музиката.

-Кое е нещото, което най-силно ви кара да творите – хората, вид емоция, място?

-За тези години с този опит, който имам не чакам муза. Или както обичам да казвам – когато я срещна, ще се обадя (смее се). Не очаквам муза. Просто трябва да слезеш в ателието и да започнеш да работиш. Имам едно правило, което с времето съм разбрал. Когато изпаднеш в дупка, както обичаме да казваме, първото нещо, което трябва да направиш е да спреш да дълбаеш. Защото тогава става затъване без край.

-Случвало ли ви се е да сънувате картини?

-Много често сънувам. И то в повечето случаи неща, които сънувам на другия ден се случват. Може би тази чувствителност идва с годините. В малкото време, когато спя сънувам мечтани работи – хора или събития. Сънят обаче е нещо, което никой не знае откъде идва. Така че, не можеш да разчиташ на съня, за да можеш да направиш велика работа.

-Смятате ли, че всеки човек е длъжен да има интерес към изкуството?

-Ако няма интерес, ние творците трябва да правим нещата си така, че това, което творим да предизвика интерес. Колкото повече време минава, толкова повече разбирам, че когато искаш да приемеш някакъв творец или някакво изкуство би трябвало да се помъчиш да разбереш неговия живот какъв е, какъв е бил или как живее. Мисля, че това са две свързани неща, които не можеш да ги разделиш. Затова много често се възхищаваме на големите артисти в света за техния живот и това непрекъснато се описва, тълкува се, анализира се. То за всеки човек е така. Но при изкуството личния живот е нещо много важно. Така мисля.

-Как бихте се определи– повече като философ или повече като реалист?

-Иска ми се да кажа, вече като възрастен човек, с всичките онези качества, които има и няма един възрастен човек. С много години зад гърба си... Трудностите те обогатяват.

-Бихте ли казали, че цветовете могат да победят пандемията?

-Разбира се. Толкова съм убеден, че няма никакви проблеми. Аз лично съм минал през толкова житейски трудности. Само то ми е оставало. Имало е нощи, имало е години, в които това е единственото, което съм имал. Вирусът ще мине, ще се забрави.

-Смятате ли, че в световен план пандемията ще повлияе и картините ще бъдат по-тъжни?

-По-тъжни няма да станат, но при всички случаи ще се променят. Знаете ли, понеже ми е прясно ще ви разкажа за Италия. Една вечер с колега стоим пред Колизеума. Там сме свикнали да виждаме винаги хиляди туристи. Тогава бяха пет или шест човека. Аз го попитах колегата защо са толкова малко хора. А той отговори – ами като няма пица, няма барове, няма кафе, няма и интерес. Значи изкуството може би е след това нещо. Изкуството си стои в Рим, но няма посетители. Няма движение по улиците, няма туристи, няма живот.

По-различно ще бъде при всички случаи, защото това не може да не оказва влияние. Аз често си споделям с колеги на моите години и си казваме – в нашия живот и това трябваше да преживеем. Но от друга страна се замислям, че това може да доведе до нещо по-интересно като търсене. И аз се улавям, че правя по-странни форми.

-Вие кога успявате да си почивате?

-Като направя нещо хубаво това за мен е почивка. Имаше един професор, който казваше – най-трудно ми е да отида до ателието. А при мен най-трудно е да изляза от ателието. Като направя нещо започвам да го гледам и да се ядосвам, че трябваше това да направя ... някакъв детайл, говоря за квадратен сантиметър. Или пък като правя бодиарт си казвам – така трябваше да стане, това трябваше да довърша, тази част не стана. И това са едни терзания, с които се свиква, но за мен е най-трудно да изляза от ателието. Това е като когато си с любима жена в леглото и не искаш да станеш от него. Все пак на моята възраст лесно се влиза в леглото, но трудно се излиза. 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.