Здравейте, всички! Ето ме и мен – Лудото майче. Аз съм жена като всички вас – работя, имам деца, мъж и само две ръце и 24 часа на разположение, за да свърша всичко, което трябва да бъде вкарано в ред. Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам. Просто знам, че на този свят има стотици хиляди като мен и затова тук ще разказвам моите трагикомични истории, които, убедена съм, се случват и на вас. Но да започваме.

Седя на една пейка в парка и гледам детето, което уверено копае дупка в пясъчника с чужда жълта лопатка. Докато разсъждавам дали с това усърдие ще успее да стигне до Китай, така че да ми уреди няколко спокойни часа с чаша мента на терасата, чувам познат вик: „Мамоооооо, искам хот-дог“. Правя се на глуха и започвам да въртя глава във всички посоки на света. Детето обаче не се дава – цялото в пясък (и убедена съм с кучешки екстременти) тръгва уверено към мен с още по-силни писъци. „Искам хот-дог, мамооооо. Гладен съм. Умирам от глад. Нищо не съм ял“. Около мен започват да се завъртат десетки укорителни глави на други майки, които ме убиват с поглед – кучката, която е на път да остави клетото кюфтенце да пукне от глад на площадката.

„Виж, сега, това не е вярно – цял ден искаш различни неща, които не дояждаш, и аз ги събирам в найлонови торбички“, започвам плах опит за саморазправа с хлапето и втори опит – за оправдание към майчинския съд. „Ето, виж колко торбички има тук, ела си вземи нещо от ВЕЧЕ купените неща“, продължавам малко по-уверено аз, сочейки към веществените доказателства до мен, които от жегата започват леко да се стичат на пейката.

„Не! Не! Не! Искам хот-дог. Тази храна е стара“, отсича обаче хитро малкото говедо и погледите на майките вече стават на ками. Усещайки, че всеки един момент ще трябва да се обяснявам пред социалните, БХК и арменския поп защо храня наследника си с някакви боклуци, събрани едва ли не от кофите за боклук, клякам пред исканията на малкия терорист.

„Оффф, ето ти 3 лв. Вземи си хот-дог, но този път го изяж ЦЕЛИЯ!“, опитвам се да внеса малко финес и гордост в очевидното ми поражение аз. Докато хлапето гордо се отдалечава с парите в посока лелеяната храна, се замислям за несправедливата си съдба.

Откакто съм се сдобила с дете, автоматично се превърнах в повелителката на найлоновите торбички. Те са навсякъде около мен – в колата ми, в детската количка, в гардероба, в дамската ми чанта (до един от години неизползван биберон). Даже имам чувството, че напук на всякакви биологични правила – те се размножават и в някакъв момент ще залеят света, който ще стане много по-шарен и доста по-найлонов от сега.

Най-ужасната част от всички торбички пък са тези, в които се влачат остатъците от различни ресторанти, кръчми, паркови колички за лакомства и т.н. Сещате се, нали? Тръгнеш с яка рокля, малка дамска чанта и хлапе под мишница и 6 часа по-късно се прибираш вкъщи като разносвач на храна по домовете. Отваряш дисагите и започваш да разсъждаваш върху съдържанието им – нагризани пържени картофи, полу-разтопена вафла, малки кюфтенца, ХОТ-ДОГЪТ... И всичко това превърнало се в нещо единно, което заплашва всеки един момент да си вземе шапката, да те цуне по челото и да избяга нанякъде. Ама не бяга, мамка му. Стои си там и от теб се очаква да вземеш нещата в свои ръце. Въздъхваш тъжно, плюеш на 3-дневните опити за диета и вземаш вилицата. А след това още по-тъжно, като сапьор, бръкваш в хомогенната смес от остатъци и започваш, мижейки, да гризеш. Почти като онзи виц за дебеланката, дето отишла на лекар, за да й помогне да отслабне, а диетологът я пита:

–Като остане храна от децата, дояждате ли?

–Дояждам.

–Като остане храна от мъжа Ви - дояждате ли?

–Дояждам.

–За да не се развали нещо, дояждате ли?

–Дояждам.

–Госпожо, според мен трябва да си вземете прасе.

–Аааа, не!!! Смески няма да дояждам!

„Мамоооооо, не мога повече“, чува се в този момент гласът на хлапето, което тича към мен и носи поредния нагризан и зарязан като старо гадже хот-дог. „Моля те, прибери го за вкъщи!“, отсича малкият.

„Аааа, не! Аз това няма да го дояждам“, заявявам авторитетно аз, но само 2 минути по-късно, закуската е мушната в поредната найлонова торбичка, която вечерта ще се окаже у дома. Можеше и да е по-зле, все пак още не съм почнала да дояждам смески, нали?


Айде, пазете се в тия жеги и ме чакайте отново тук следващата сряда! Кураж, майки!

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Къде са ти шините? (или как прерових боклука на мола)

В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.

Да съчетаеш цветовете

Едно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.