„Будаче, говори се, че има още 10 ранени българи в Ирак. Провери!“. Не случайно казвахме на Марто Кръстев (мир на праха му!) “тихата стъпка”. Докато се обърна, за да проверя невярваща негов ли е гласът, дал нестандартната задача в ухото ми, и беше успял да изчезне също толкова безшумно, колкото се бе появил.

Шанс за допълнителни въпроси – никакъв. Доказателство, че наистина трябва да звъня в Ирак – един брой. Листче с чина, името и телефона на говорителя на Полското командване в Ирак, към което бе българският батальон – капитан Люк. Няколко дни преди въпросната редакционна сценка, при придвижване на наш ескорт с джип „Хамър“ от база „Вирджиния“ към база „Еко“, един българин е убит, а друг ранен от приятелски огън. Данни за други пострадали при трагедията, няма, камо ли пък за група от 10 души, но пък задачата си е задача. Вдигам телефона и звъня на капитан Люк, който прави бърза проверка и след няколко минути обявява тържествено, че няма информация за каквито и да било други пострадали българи. Аз обаче не се предавам:

- А възможно ли е да не знаете? Ако имаше ранени, къде щяха да са?.

- В американската полева болница.

- Случайно да можете да ми помогнете с нейни координати?

Настойчивостта ми дава резултат и след малко вече си говоря с персонала на болницата. Оттам също правят проверка и още по-тържествено и от капитан Люк ми обясняват, че ранени българи при тях няма. Проверката обаче си е проверка – изстискваш всички хипотези докрай:

А има ли възможност да са в някоя друга болница?

За моя изненада след още няколко разменени реплики научавам, че има централа, където мога да направя справка за всички болници на територията на Ирак. Така, след двайсетина минути и половин дузина разговори, се запътвам към кабинета на зам.-главния с победоносния резултат от подпаленото ми от звънене ухо:

Марто, няма други ранени българи. Категорично!

А, така ли? Добре, отговаря ми той, свивайки рамене и продължава да щрака на компютъра си.
Номерът на капитан Люк още е някъде в бележниците ми от онази жегава пролет на 2005 г. Оттогава е и един от най-важните уроци, които съм научавала в журналистиката – отговорът „не мога“ не съществува. Дори да се окаже, че ще проверяваш само на халос. Най-важното все пак е читателите да знаят истината. И да четат вестника си, знаейки, че са се доверили на екипа му с право, защото той им предоставя само проверени факти.

Стажът ми в медиите е почти на възрастта на ежедневника в ръцете ви. Натрупала съм го в различни издания, но въпросният ценен урок получих именно в „Монитор“. Няколко месеца след тази случка го напуснах, но както често се случва с вечното (тогава наистина си мислех, че е така) – само временно. Имала съм шанса да работя с всичките му издатели – с Петьо Блъсков в далечната 2004/2005, с Ирена Кръстева и Делян Пеевски вече 10 години като кадър на „Телеграф“ и „Монитор“. И да науча от тях още много ценни уроци, чиято бройка отдавна съм загубила. Когато обаче преди три години оглавих екипа на „Монитор“, дори не предполагах какво учене тепърва ще пада. Защото стартирахме и нов проект - агенция „Монитор“. И новините вече не просто трябваше да са проверени, а да достигат до вас – читателите, и в реално време.

Сигурно сте чували всякакви теории за бъдещето на вестниците. В това число и как новите технологии щели да ги изпратят в историята, както мишката убивала книжката. Слуховете за смъртта на вестникарството обаче са силно преувеличени, както би казал Марк Твен, защото когато говорим за качествена журналистика ежедневникът и интернет само се допълват. Традициите са традиции и когато стъпват на опита и уменията, натрупани през годините в една институция в пресата като „Монитор“, най-логичното следствие от преминаването му в онлайн средата е екипът му да налага тази качествена журналистика и там.

За тези години преминахме през много предизвикателства. Хакерски атаки, денонощни битки с фалшиви новини, панически опити на обектите на разследванията ни да омаловажават с клевети разкритията ни как с грабежите си бъркат в джоба на всички граждани на държавата. Списъкът е дълъг, работата 24/7, но си струва всяка минута. Защото с кампаниите и разкритията си спасихме не една и две съдби, пострадали от пороците на здравната и социалната система на страната. Разкрихме безброй афери, ограбили всички данъкоплатци. И ще продължаваме да го правим, защото екипът ни е обединен от вярата, че журналистиката е като медицината, но нейният скалпел са думите. И колкото по-качествена е тя, толкова по-безпогрешен е скалпелът.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Да откраднеш занаят

„Журналистиката е като плуването – скачаш в дълбокото и или ще се нагълташ с вода, или ще продължиш напред.“ Така Петьо Блъсков – моят първи учител в медиите, описваше занаята на вестникарите. И беше прав. Години по-късно Ирена Кръстева пък ми казваше: „В живота за да получиш, трябва да дадеш. Обичайно не даваш на този, който по-късно помага на теб, но в живота е така – добро при добро, любов при любов, помощ при помощ.“