Имотите на властта

Имотите на властта

Две събития заслужават отбелязване и анализ през последните дни. Първото е международно и с дълготрайни опасни последствия. И то е признаването от страна на президента на САЩ Доналд Тръмп на израелския суверенитет върху доскорошните сирийски Голански възвишения, анексирани през 1981 година.

Освен изостряне на отношенията с мюсюлманския свят и с редица други държави (ЕС вече тотално отхвърли признаването), това действие има и един малко неочакван ефект, а именно затвърждаване на властта на Русия над Крим в обозримото бъдеще. Защото към аналогията „Косово-Крим“ вече се наслагва и не по-малко убедителната връзка на тема анексия от типа „Крим-Голански възвишения“. Така пада и мотивацията за американските санкции срещу Русия и търгуващите с нея трети страни. Освен, разбира се, основната мотивация за санкциите, а именно правото на силата. Което трайно замества демодираната вече сила на правото.

С чисто вътрешен ефект е второто събитие, получило светкавично наименованието „Апартаментгейт“. И ако за някои то беше изненада, то по-задълбочените български анализатори веднага му намериха мястото в дългата българска сага на тема имоти и жилища на властта. Тази сага започва веднага след Освобождението през 1878 година, когато много турци изоставят имотите си на територията на Княжество България, или ги разпродават на безценица. На свой ред много българи, живеещи извън границите на България, губят имотите си и приемат тежката съдба на бежанци. За които бедна България все пак успява да се погрижи. Още в края на 19-ти и началото на 20-ти век българската политическа класа вече е неприлично богата и в допълнение към това нагло демонстрира богатството си, а народът цъка с език и псува. Бурята около имотите български продължава и по време на войните от 1912-1918 година. Когато демобилизираните български войници се връщат в родните си места, те с изненада и ярост откриват, че други българи са се възползвали от войните, за да натрупат жилища и имоти, понякога след откровена спекула с храни и даже с оръжията, които българската армия закупува през този период. Израз на този гняв е Войнишкото въстание през 1918 година, когато забравили клетвата си войници се разбунтуват и правят опит да свалят властта в София. Дезертьорството не може да бъде оправдано, но може да бъде обяснено. И обяснението е в наглостта и крадливостта на част от българската политическа класа от онези времена.

А и от времената след това

Кражбите и злоупотребите с имоти у нас продължават с пълна сила. След преврата от 9 септември 1944 година са конфискувани имотите и жилищата на стотици хиляди българи, много от които закупени и изградени с честен и упорит труд. Защото от много отдавна се знаят двата основни приоритета на българина: да вдигне къща и да изучи децата си. През периода 1944-1989 година кражбите и злоупотребите са извършвани, или поне толерирани, от представителите на управляващите по онова време Българска комунистическа партия и Български земеделски народен съюз. Престъпленията на управляващите тогава са описани накратко в Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен, който е в сила от 5 май 2000 година. Интересно е, че дори при управлението на Тройната коалиция начело с БСП през 2005-2009 година, упоменатият закон не беше нито отменен, нито дори смекчен. Изглежда, че тогава преименуваните комунисти все още осъзнаваха вината си пред българския народ.

Един от главните герои в извършване на деянията, описани в упоменатия закон, е управлявалият 33 години (през 1956-1989 година) комунистически диктатор Тодор Живков. През 90-те години на миналия век срещу него се водиха няколко беззъби съдебни дела, които бяха прекъснати със смъртта му през 1998 година. По едно от делата той беше осъден на 7 години затвор и на 7 милиона лева глоба от два състава на Върховния съд. Третият състав беше обединена колегия на Върховния съд, който оправда подсъдимия Живков по това дело през 1996 година, две години преди смъртта му. А делото беше повече от любопитно на фона на приписваните на Живков други престъпления, включително убийства и изтезания на задържани в първите месеци след преврата на 9 септември 1944 година. Вероятно мнозина по-възрастни читатели още помнят, че това знаменито дело, по което Живков беше оправдан, се отнасяше за … раздадени апартаменти на хора, близки до властта! Тогава защитниците на Живков се опитаха да изкарат, че облагодетелстваните с жилища били видни спортисти и хора на изкуството, прославили България. Това, обаче, беше вярно само отчасти. Повечето облажени с апартаменти (вкл. с немислимите тогава 150 кв. м.) се оказаха деца или близки на тогавашната номенклатура. Читателят сам може да намери в Мрежата списъка с над 115 получатели на безплатни жилища с разпореждане на Живков, някои от които даже с по 2-3 апартамента! Сега подобни действия изглеждат едва ли не кокошкарски, но тогава те силно потресоха обществеността. Която даде властта на БСП през 1994 година, а последната веднага побърза да освободи Живков малко преди смъртта му.

Друг вид кражби се случиха (и продължават да се случват) след избухването на демокрацията в периода от 1990 година до днес. Тогава, на фона на общо взето справедливото връщане на имотите, ограбени от хората след 9 септември 1944 година, се случиха и ред груби злоупотреби. По системата, че клин клин избива, но последният остава. С фалшиви декларации и продажни поземлени комисии и местни съдилища бяха „върнати“ имоти на хора, претендиращи, че те са им наследство от бащи, деди и прадеди. И днес например виждаме горди собственици на дюни, били уж частни ливади за паша на овцете на дядовците им. Подобни фалшиви „собственици“ виждаме и на места в Софийското поле, където има масови претенции да се строи в междублоковите пространства. И не само има претенции, но и яко се строи.

На фона на тази родна имотна сага днешният „Апартаментгейт“ изглежда дреболия, но не е. По много причини не е. За някои от тях се писа, за други тепърва ще се. Без съмнение имотите и в частност апартаментите на част от властимащите и на опозицията са придобити по законен, но неморален начин. И за това съответните политически сили ще понесат наказание от гласуващите на избори. Или пък няма, защото до изборите на 26 май много неща ще се забравят и много още фалове ще се случат. Друг е въпросът, дали и как гейтът с имотите ще се отрази върху реденето на листите, което от 1990 година до днес е най-сакралното партийно действие. Така например, за пръв път в историята българска политическа партия ще изпрати такъв свой представител в Европейския парламент, срещу когото има досъдебно производство и съответно парламентарният му имунитет е свален. Естествено, това ще повлече сваляне и на европарламентарния му имунитет също тоже.

Това може да се окаже европейски прецедент, дано не съм прав.

Във всеки случай пак ще ги шашнем европейците, не че ще ни е за сефте.

Остава и най-важният въпрос, а именно как скандалите с имотите на властта, на опозицията (а и на магистратите) ще се отразят на българския политически живот и в частност на резултатите от изборите за български представители в Европейския парламент на 26 май. Засега социологията дава монотонно еднакви резултати от типа 7:6 евродепутати в дербито ГЕРБ-СДС срещу БСП и приятели. Разбира се, в българския дебат за изборите европейската тематика отсъства напълно, а всички са се съсредоточили в крайния резултат поради погрешната убеденост, че само от него зависи произвеждането на предсрочни парламентарни избори. Европейските избори обаче са само един от факторите, които ще определят, дали ще има (или по-скоро няма да има) избори за 45-то Народно събрание след предсрочно разпускане на 44-тото и назначаване на служебен кабинет. Друг, не по-малко важен фактор, е процедурата по избор на главен прокурор през втората половина на 2019 година. ГЕРБ просто няма как да сдаде властта по конюнктурни съображения преди този избор да стане ясен. И също така преди да минат много важните национални местни избори в края на месец октомври. Друга причина да се държи властта до редовните избори през месец март 2021 година е, че ако изборите са предсрочни, на власт три месеца ще бъде служебен кабинет, назначен от президента Радев. Който, за разлика от предишния служебен кабинет, ще е доста по-реваншистки настроен. В заключение, добре е всички в България да разберат, че предсрочни избори ще има единствено и само тогава, когато суверенът на държавата, българският народ, реши. Не по-рано.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.