Имаме талант за „Оскар“, не и реализация

Имаме талант за „Оскар“, не и реализация

По-добре късно, отколкото никога. Колкото и да е изтъркано, клишето се вписва до съвършенство в настъпилата ситуация. Каква е тя, ще попитате. Та нали фактът, че Теодор Ушев е с една голяма крачка по-близо до втората си номинация за „Оскар“ е добра новина?

Вярно е. Бурните овации за аниматора са напълно заслужени, за „Физика на тъгата“ - също. Филмът носи емоционален заряд, способен да разплаче и най-костеливия орех пред екрана. Добавете и експериментаторския дух на Ушев от техническа гледна точка и вече ще имате отговора пред себе си защо този филм се нарежда сред топ 3 фаворитите за „Оскара“ за най-добър късометражен анимационен филм.

Тъга обаче има и тя не е само на екрана. Корени се в закъснелите аплодисменти. Тези, които сега ще чуем и за този повод. Ура за българския аниматор!... Който от десетки години работи извън България. Всеки е свободен да търси и намира късмета си по която и да е точка от света. Това, което ме натъжава, е, че самите ние не оценяваме собствените си творци. Но после се бием в гърдите – виждате ли, какво родно присъствие има на оскарите. И то за трета поредна година, след като Димитър Маринов развя трибагреника този февруари.

Надали ще чуете някой да разкаже за факта, че Ушев се опита да създаде проекта си „Четирите годишни времена“ (който съпътстваше премиерата на „Физика на тъгата“ и в София) първо на българска територия. Самият аниматор тогава обясни, че Национален фонд „Култура“ го оцени като недостатъчно интересен и отказа финансиране за показването му в България“. Е, в Токио го реализираха и преди месец всички се надпреварваха да го аплодират.

Тъжната истина е следната – талант у нас има. И това е доказвано многократно. Липсва обаче реализация. И „Четирите годишни времена“ е само един от примерите. Нашите артисти, ако ограничим настоящия текст само до рамките на културата, са изправени пред невъзможен избор – да разгърнат потенциала си в чужбина, където им се предоставя тази възможност, макар и отново на базата на къртовски труд, или да се борят с вятърни мелници в родината. Където усещането е, че зад всеки ъгъл се крие някой, който ще опъне краче, за да те спъне... Така, сякаш за спорта.

И Самуел Финци намекна за тази тъжна истина съвсем скоро, след като бе избран да води следващото издание на Берлинале. „Няма основание да ме водят български актьор“, констатира той в свое интервю. И е прав, защото макар и роден в страната ни, неговата реализация е другаде. Но ние отново се гордеем, че българин ще води Берлинале.

Ние правим от нищо нещо. Тази реплика ще я чуете от почти всеки кинаджия в България. И е така, предвид зачестилите им успехи, на които се радваме и ние (като Кристалния глобус, например, за „Бащата“ тази година). И силно се надявам, че броят на донкихотовците ще продължи да се увеличава и вятърните мелници най-накрая ще бъдат пречупени. За да не изпъждаме таланта си навън.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.