Христо Янев: Монблан беше първата крачка в помощ на децата с аутизъм
5

Христо Янев: Монблан беше първата крачка в помощ на децата с аутизъм

Преследвайки голямата си цел, изграждане на център в помощ на децата с аутизъм и техните родители, Христо Янев покори връх Монблан. „Телеграф“ се свърза с бившия играч, а после и треньор на ЦСКА, веднага, след като предоля изпитанието.

- Г-н Янев, поздравления за успешното изкачване на Монблан, а също така и за благородната кампания, на която бе посветено то!

- Изкачването бе успешно, но до голямата цел, която сме си поставили в помощ на децата с аутизъм, има да извървим още дълъг път. Това бе само първата крачка. Но щом някой от нас успя, значи е била в правилна посока.

- Разкажете как мина походът към върха?

- Никога не съм си представял, че ще направя подобно нещо. На моменти беше наистина трудно. Например трябваше да изкача 600-метрова скала с обратен наклон. Започнахме изкачването в 2:45 ч. през нощта. Преди това не бях спал 30 часа. Според плана на моя водач Ману Гаде трябваше да стигнем догоре за 5 часа. Ние го сторихме за 3 часа. Само на около 4200 м. спряхме за около двадесетина минути, за да се преоблечем, защото се изви силен вятър, а и да съберем малко сили. Най-хубавото бе, че когато стигнахме върха успяхме да видим изгрева на слънцето. Това се случва изключително рядко, тъй като там постоянно има облаци и сняг. Гледката и емоциите от този момент няма да забравя никога. Снимахме се за спомен, след което тръгнахме да слизаме. След час и половина вече бяхме в Шамони.

- Вие сте бивш спортист, но за изкачването на връх от такъв мащаб са необходими различни натоварвания. Вие как се подготвяхте за начинанието?

- Откровено мога да кажа, че това нямаше нищо общо със спортните ми занимания до момента. За първи път в живота си изпитах такова огромно натоварване. Преди това по препоръка на Ману Гаде изкачвах Витоша с раница, тежка около 10-12 кг.. Но на Монблан ситуацията бе съвсем друга. Беше много тежко. Там разбрах какво е да се пребориш с характера си, със страховете си. Има моменти когато блокираш напълно. Не можеш да направиш дори крачка напред Гледаш във всички посоки, но си безпомощен. Обзема те страх. Благодарение на Ману, който е не само изключителен професионалист, но и невероятен човек, обаче успях да преодолея тези моменти, да продължа и не спирам, докато не постигнем целта си.

- Да се върнем към кампанията за децата. Кое ви насочи към тази кауза? Познавате ли родители с деца аутисти?

- Имал съм досег с такива деца и родителите им. Не искам да влизам в конкретика, но познавам добре проблемите и болката им. Реших, че трябва да направя нещо добро в живота. Нещо, което си заслужава и изграждането на център в помощ на тези дечица и близките им е голямата ми цел. Тези деца заслужават да получат равен шанс с всички останали. Просто трябва някой да им подаде ръка. Много хора, направили велики неща, също са били аутисти. Моцарт например. Този проблем съществува и ние като общество не трябва да бягаме, а напротив да вървим към него и да го решим. Качването на Монблан бе само една крачка в тази посока. Надявам се това да привлече вниманието на повече хора, които да се ангажират. Всеки може да помогне чрез сайта на Сдружението „7 истории“.

- Имате ли наблюдения как процедират в другите държави с този проблем?

- Запознат съм. В Кипър например държавата плаща абсолютно всичко за нуждите на децата аутисти. Ако родителите например не са доволни от центъра, който им е предоставен, могат да се доверят на частен такъв. Тогава държавата им изплаща 70% от необходимите разходи. А в тези центрове децата работят с логопеди, психолози и абсолютно всякакви специалисти, които им помагат да се развиват нормално. И много други страни е така. Полагат се изключителни усилия за изграждането на кадри, които да се работят по проблема. Не само с децата, но и с техните родители. Защото голяма част от тях не са наясно как да процедират, как да водят нормален живот в такава ситуация. За това са необходими специално обучени хора.

- Има ли достатъчно такива специалисти в България?

- Специалисти има, но е труден начинът да се стигне до тях. Трябва да има някой да ти помогне. Не са малко случаите, когато децата не успяват да получат необходимата помощ. Затова се надявам с изграждането на такъв център у нас много дечица да получат този шанс. В него самите специалисти ще имат самочувствие да работят, защото ще имат условия за това.

- Преди време станахте първият български футболист, който написа книга в жанр различен от спортната тематика, криминалния трилър „Единственият начин“. Работите ли върху някое ново заглавие в момента?

- Не, сега изцяло съм обсебен от мисията, с която съм се заел. Всичките ми мисли са насочени как да помогна на тези деца и родителите им.

- Дори и тези за треньорската ви кариера?

- Не, не, разбира се че не съм се отказал от треньорството и чакам с нетърпение да се завърна на терена. Но няма да се откажа от целта си, свързана с дечицата.Това е кауза, която съм приел. Всяко едно усилие към децата - да ги накараме да се усмихнат, да проговорят, да се развиват, ще ни накара нас самите да се почувстваме добре. Това ще вдъхне и увереност на техните родители и близки хора.

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.