Готови ли са културата и публиката за дигиталната ера

Готови ли са културата и публиката за дигиталната ера

Да загуби публика, макар и виртуална, или да наруши закона – пред такава дилема се изправят директорите на театри у нас на фона на културната парализа, до която доведе пандемията.

Когато нямаш опция да се поклониш на живо пред почитателите си, а твоите конкуренти бълват съдържание онлайн, единствената ти опция е да потърсиш път, по който и ти да се озовеш рамо до рамо с тях. Спира те законът, защото без нужните разрешения и евентуално такси няма как да качиш това произведение в интернет независимо колко са добри намеренията ти. Такъв поне е принципът.

Факт е, че стриймването на театрални постановки е глътка свеж въздух за потъналите в скука изолирани индивиди. Театрите излъчват произведенията си напълно безплатно, като по този начин те даряват своя труд на зрителите си. Няма спор относно благородността на постъпката. Проблемът идва в момента, в който осъзнаеш, че те не даряват само своя труд, те даряват и този на замесените автори, чиито права не са уредени за излъчването онлайн. Логичен би бил въпросът дали трябва да потъпкваш морална норма, за да извършиш добро дело. Това обаче дори не е само етичен проблем, той е законов. И стои на дневен ред не само пред нашите театри. Неслучайно и в The New York Times отбелязват подводните камъни в ситуацията, като пишат, че „организациите (театрите) в страната бързат да намерят начини да стриймват продукции, работейки по казусите с авторските права и сключвайки договори със съюзите“.

С всички катастрофални последствия от пандемията у нас научихме, че светкавично бързо всичко може да се ориентира онлайн. Учим децата си, подаваме декларации от всякакво естество чрез интернет... Културата ни се оказва обаче силно неподготвена за предизвикателствата, които в 21-ви век имат трудоемки, но ефективни решения. Развитието на технологиите позволява на което и да е произведение на изкуството да достигне до своята публика онлайн. Ако тази пандемия се беше разразила преди десетина-двайсет години, със сигурност стриймването на постановки нямаше да стои на дневен ред, защото самият процес би бил невъзможно изпълним. Днес, когато имаме отговори налице, ние сме закъснели да си зададем въпроса – а има ли живот това изкуство онлайн?

Театърът със сигурност се основава на прекия контакт с публиката. Няма как да излъчиш пиесата и да повлияеш по същия емоционален начин на почитателите. Но във време, в което технологиите доминират всеки аспект от живота ни, е по-скоро пропуск, че нашата култура не мисли в посока на достигането на по-голяма аудитория чрез интернет. В никакъв случай не пропагандирам, че всяка постановка трябва да грее във Фейсбук, но едно подобно намигване веднъж годишно дори би погъделичкало интереса и на хората, които нямат изградения навик да ходят на театър.

Важно препятствие в тази посока е нагласата на публиката – факт, който наблюдаваме и в родното кино. „Защо да отида да го видя в киносалон или да си платя за стрийминг, когато пиратските сайтове ми го предлагат безплатно?“ Това разсъждение, споделяно от мнозина по нашите ширини, е всъщност голяма причина за това културата ни да не отговаря на изискванията на дигиталната епоха. Защо да плащаме за театър, като могат да ни го пуснат безплатно онлайн или да си го запишем и пускаме on repeat, когато пожелаем? Защото самата му същност предполага много повече от една плоска консумация. Защото театърът е преживяване. И той трябва да продължи да съществува.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.