Не бях емоционално готов да видя себе си отстрани, когато изгледах за първи път екранизацията на книгата ми „Заличено момче“, признава пред "Монитор" американският писател.

-Г-н Конли, това не е първото Ви посещение на България. Какво Ви провокира да останете да преподавате в продължение на три години в страната?

 -За първи път се озовах в България покрай фондацията „Елизабет Костова“ за творческо писане. Спомням си, че получих стипендия и дойдох за една седмица в страната и се влюбих в нея. Тогава се запознах и с писателя Гарт Грийнуел, автор на „Каквото ти принадлежи“. По това време той преподаваше в Американски колеж в София. Каза ми: „Искаш ли моята работа?“ и така започна моя път в колежа. Паралелно с това имах и гадже, който беше българин. Реших да остана в България, всъщност, в името на любовта. Сега съм щастлив, че успях да се върна.

-Вие не крият сексуалната си ориентация. Чувствахте ли се приет от тази гледна точка в България?

-Винаги е трудно. Срещнах обаче много подкрепа. Американският колеж застана зад мен, студентите ми ме подкрепиха. Да, случваше се да има проблем с някой студент и съответно някои от родителите, но като цяло всички бяха много позитивни. С приятеля ми знаехме да не се държим за ръце, когато се разхождаме по улицата, но се чувствахме в безопасност. Бяхме внимателни. Мисля си, че повечето хора всъщност не се интересуваха от ориентацията ни.

В момента живея в Ню Йорк, където – разбира се – палитрата от хора, които можеш да срещнеш там предполага наличието на толерантност. Трябва да приемаш различните, защото във всеки ъгъл там ще срещнеш хора от друга етническа група, религия, сексуална ориентация... Невъзможно е да си хомофоб в такава среда.

-Написахте мемоарите си „Заличено момче“ тук...

-Да, наистина. Писах всеки делничен ден от 4,30 ч. сутринта до 7 ч. сутринта. След това отивах в колежа, където преподавах на пълен работен ден и до вечерта се чувствах изтощен.

-Какво Ви мотивира да започнете книгата?

-Изчаках едно десетилетие след като се случиха събитията, описани в нея. Мисля си, че при такъв тип история трябва да изчакаш определен период от време, за да се лишиш от останалия гняв. В крайна сметка целта е книгата да звучи честна, справедлива и умерена. Заради това исках да изчакам, да не пиша поради желанието си за възмездие. За да напишеш истината, трябва да знаеш, че монетата има две страни, че ситуацията не е само бяла или черна. Това е едната причина. Другата се корени в това, че бях написал есе по темата, което предизвика голям интерес, тогава започнах да работя с агента ми. Именно тя ме подтикна да напиша книга за това. Това време съвпадна именно с идването ми в България.

-Изпитвахте ли страх, че разголвате душата си, споделяйки толкова лична история със света?

-Да, напълно. Всички мои приятели и роднини знаеха за сексуалната ми ориентация, но не всички, с които работех знаеха. В същото време го имаше и страхът, че етикетът „гей“ ще измести този на реалната ми професия – писател. Със сигурност не исках хората да ме сочат с пръст и да казват: „О, той е гей писател“.

Мисля, че всеки, който прочете „Заличено момче“ или следващия роман, по който работя, ще знае, че се интересувам от изреченията, че съм литературен писател. Всеки е свободен да ме нарича, както си иска, но аз преди всичко съм писател.

Прави ми все пак впечатление, че днес хората четат всичко и имат апетит към истории, които не са само за белите хетеросексуални индивиди.

-Защо нарекохте мемоарите си „Заличено момче“ - нали в крайна сметка става дума за намирането и изявяването на истинската същност на личността, а не за отказ от нея?

-Трудно се спрях точно на това заглавие. Имахме много работни такива. Със сигурност исках книгата да има заглавие, което да буди емоция, да накара хората да се замислят върху значението му. В същото време „Заличено момче“ служи и като метафора за връзката между сексуалността и религията. Смятам, че голяма част от нещата, които ми се случиха, са акт на заличаване в някакъв смисъл. Повтаряха ми, че няма как да бъда гей, защото гейовете не съществуват. Казваха „Можеш да имаш влечения към представители на същия пол, но не може да си гей“. Сякаш това не е твоята същност като личност, а е просто изкушение. Това, че може никога да не разбереш какъв си – това е всъщност заличаването.

-Точно това се случва с Вас, след като сте принуден от близки да се посветите на конверсионна терапия за „лечение“ на хомосексуализъм. Какво всъщност представлява тя?

-Конверсионната терапия цели да преобръща ориентацията на всеки от LGBTQ общността към хетеро такава. Представлява, както опит да се заличи личността на индивида, така и опит да се създаде „нормален“ човек. Като хора, ние носим в себе си, както животинското начало, така и божественото. Затова може би всички се различаваме и надали някой може да се определи като „нормален“. Трудно е когато чуеш репликите: „Следвай тези стъпки и ще бъдеш нормален“. Това е лъжа.

Аз самият знаех какъв съм още в трети клас, когато симпатизирах на един от учителите ми. За мен това беше напълно нормално. Четях много литература. Влизах в големите книжарници и се криех в секциите за гей литература. Книгите ми даваха информация. Затова и бях много развълнуван, като „Заличено момче“ излезе на пазара, защото успях да създам нещо, което в миналото е помогнало и на мен.

-Продължава ли да се използва тази терапия, предвид, че светът като че ли все повече разбира, че хомосексуалността не е болест, от която някой трябва да бъде излекуван?

-Да, дори съм чувал истории за психолози или психиатри в България, които практикуват конверсионна терапия. Те не се рекламират, но ги има. Дори в САЩ в момента 33 щата не са забранили тази терапия. 700 000 души са преминали през нея. Толкова е населението на Бостън, например. Това е международен феномен. Битката против терапията е дълга, но продължавам да съм оптимист. Основното послание всъщност не е да бъдат спрени тези терапевти, а това, че хомофобията е опасна и ненужна. Животът е достатъчно труден сам по себе си. Защо да го усложняваме? Защо да пречим на някой друг да бъде щастлив?

Хората обичат да чувстват, че са в позиция на власт – независимо дали става дума за хомофобия, расизъм или ксенофобия. Но накрая същите тези хора остават нещастни.

-Филмът, създаден по „Заличено момче“, спечели второ място на CineLibri. Доколко имахте роля в реализирането на кинематографичния поглед към историята Ви, зад която стои Джоел Еджъртън като режисьор и сценарист?

-Прекарах доста време на снимачната площадка. Прочетох и всяка версия на сценария, давах бележки. Запознах се и с целия актьорски състав. Останах доста близък с Лукас Хеджис, който изигра мен във филма, дори наскоро ми беше отново на гости. В интерес на истината, първият път, когато гледах филма, изобщо не го харесах. Не бях емоционално подготвен да видя себе си като страничен наблюдател. Беше болезнено. Гледах отново филма преди няколко седмици и като че ли успях да се откъсна от тази емоция. Има и друго нещо – говорейки и гледайки толкова много пъти тези сцени от живота ми... Идва момент, в който просто искам да продължа напред.

-Говорил сте и преди, че в началото сте бил несигурен дали искате да поверите историята си в ръцете на хетеросексуален режисьор. Какви бяха притесненията Ви и съжалявате ли от избора на Еджъртън връщайки се назад?

-От самото начало Джоел ме третираше като „експерт“, повтаряше ми „Ти си този, който ще ми помогне да разкажа тази история на езика на седмото изкуство“. Разговаряхме и с други жертви на конверсионна терапия, което бе първата му стъпка в посока реализирането на филма. Това, което наклони везните в полза на това да заснемем този филм, бе обещанието, че ще имам последната дума що се отнася до сценария. И мисля, че Джоел се справи страхотно.

В същото време, смятам, че съм еволюирал в начина си на разсъждение от тогава, когато съм изпитвал притеснение във връзка със сексуалната ориентация на режисьора. Ако успяваш да предадеш историята по начин, по който да докосне аудиторията, значи си добър. И това няма общо с ориентацията.

-Споменахте, че вече работите по втората си литературна творба. Какво да очакваме от нея и бихте ли отново я пренесъл и към големия екран?

-О, надявам се! Книгата се казва The Great Revelation („Великото откровение“) към момента. Исторически роман е, като действието се развива през 18 век. Действието проследява английски проповедник, който идва в колониите преди съществуването на САЩ. Там той създава семейство. Скандалите около това семейство обаче почти разрушават идеята за религията.

И тази книга е фокусирана върху връзката между религията и сексуалността. Не само тази на LGBTQ общността, но и сексуалността на хетеросексуалните, които са притиснати между тесните граници на брака и любовта. Мисля, че винаги ще ми бъде интересно да пиша за религията.

-Каква според Вас е тази връзка между религията и сексуалността?

-Религията може да помогне на много хора по различни начини. Нямам нищо против нея и винаги внимавам много да не нападам която и да е религия. Себе си определям като човек, който вярва в духовността, не толкова в самата религия. Смятам, че всеки път, когато се опитваш да създадеш някакви морални „закони“, сексуалността ще повдига големите въпроси. Самата сексуалност има способността да бъде революционна. Когато не взимаш предвид морала, сексът може да бъде революционен акт. Предвид, че религията основно се занимава с морала, винаги ще „изпитва“ трудности, когато става дума за секс. Винаги ще бъдат повдигани въпросите дали той трябва да се контролира, трябва ли да се поставят граници кои сексуални актове са позволени, кои – не. Това за мен е изумително, обожавам тази тема.


Визитка

-Герард Конли е американски писател и LGBTQ активист
-Роден е през 1985 г. в щата Арканзас в религиозно семейство
-През 2016 г. издава мемоарите си „Заличено момче“ – книга, която пише, докато преподава в Американски колеж в София
-Посвещава книгата си на „лечението“, което родителите му го принуждават да потърси в лицето на конверсионна терапия, срещу хомосексуализма
-Книгата му вдъхновява режисьорът Джоел Еджъртън да направи едноименен филм, който преди дни взе втората награда на фестивала CineLibri 2019

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини