Би трябвало ансамбъл „Филип Кутев“ да бъде културна визитна картичка на България, казва пред "Монитор" Андреев.

- Г-н Андреев, с каква мисъл искате хората да излизат от залата след концерт като четвъртото издание на „Нощ на ансамблите“ на 11 март?

- Че са горди, че са българи, но най-вече, че са наследници на една изключително древна и уникална култура, която за щастие е относително запазена и реставрирана. Особено след 1951 г., когато е създаден ансамбълът, защото дотогава, практически през 20-те, 30-те и 40-те години, тя е била почти изчезнала. Именно това е огромната заслуга на Филип Кутев. Освен че е създал ансамбъла и е композирал, той на практика е възродил селския, истинския български фолклор, който е бил запазен в продължение на столетия. Той издирва и съхранява като един музикален археолог тези автентични образци, както като песни, така и като носители на тези песни и мелодии. Оттам нататък тръгва това движение – народни ансамбли.

Най-голямата ми цел е всички, които идват на тези концерти, първо да се запознаят с огромното разнообразие, което съдържа българският фолклор. И второ, малко или много да се избавят от тези много дълголетни български комплекси за малоценност, че, видите ли, ние сме малка държава, зависими се. Напротив, ние сме носители на една абсолютно уникална култура, което ни прави много самобитни и неповторими.

- Това ли е основният ви двигател, цел, когато творите?

- Още когато завърших консерваторията с композиция, пред мен стоеше дилема. Много е сложно за един млад композитор да си намери пътя. Защото в момента, особено в настоящия, информацията е толкова заливаща, че всеки знае всичко за всеки. Ние сме сравнително малка държава и да сме космополитни, за мен специално, не ни отива. Нито сме голяма икономическа сила, нито имаме кой знае какви политически възможности да диктуваме условия. Единственото нещо, което ни прави уникални, ценни, значими, това е нашето културно и историческо наследство. Избрах този път на композитор - да поставя мост между източната и западната култура. И към двете принадлежим и тук е вододелът на двата типа мислене.

- Как срещнахте в сърцето си традиционния фолклор и модерността?

- Привидно се изключват взаимно. Но аз съм хибриден музикант - средното ми образование е в училището в Широка лъка. А висшето – в класа по композиция на проф. Александър Текелиев, където съм изучавал изцяло западноевропейска, модерна, съвременна симфонична музика. Опознавайки историята и овладявайки тези техники и похвати, видях, че може да има пресечни точки. И те се крият много дълбоко в историята. Говорим за периода отпреди първия кръстоносен поход. Практически преди него Западна Европа е била диво място, без всякаква култура. Цялата култура – музика, архитектура, поезия, е привнесена от Изтока. Тогава започва да се развива, но в западни условия. Това ме наведе на мисълта, че нещата имат много общи корени, просто са се развили по различен начин с течение на вековете. Ако Теодосий Спасов е първият музикант, вкарал фолклорния инструмент в джаза, по този начин аз съм първият музикант, който вкарва фолклора в симфоничната музика. Човек трябва да бъде малко луд да поеме риска, да бъде не дотам добре приет.

- Кое ви мотивира да предприемете този риск?

- Бяха ми омръзнали вялите, казионни ръкопляскания на концерти. Исках да провокирам публиката. С риск да ги скандализирам както в положителен, така и в отрицателен смисъл. Направих първия такъв концерт през 2000 г. съвместно със Софийски солисти и ансамбъл „Филип Кутев“. Казваше се „Приумици“. Тогава за пръв път съчетах тези два привидно несъчетаеми състава. Целта ми беше да предизвикам или освирквания, или аплодисменти. Освиркванията не са ме притеснявали, защото човек, като е на сцената, трябва да е готов на всичко.

- Вече 25 години професионалната ви биография е свързана с ансамбъл „Филип Кутев“. Как се разви той през тези години?

- Винаги съм се старал паралелно със съхраняването и запазването на традицията да присъства и една втора линия – иновативната. Като правенето на произведения, базирани върху фолклор на етноси, които не са български, например каракачани, власи, гагаузи. Непрекъснато търпим критики в това отношение, срещаме и трудности. И до днес продължаваме да имаме опозиция.

- А как се справяте с нея?

- В изкуството единственият критерий е дали е талантливо или не. Всяко нещо, колкото и да е шокиращо и скандално, направено ли е талантливо и професионално, никой нищо не може да каже. В противен случай си караме в едни и същи коловози от 60-а година досега. Ако сме музей - да, но това е културна институция, която има концертна дейност, а публиката винаги иска нещо ново.

- На предстоящия концерт „Нощ на ансамблите 4“ ще има ли нещо ново?

- Нашето участие в този концертен триптих, който имаме с ансамблите „Тракия“ и „Пирин“, ще бъде три танца, два от които са изцяло нови – единият се нарича „Въртяшка“, другият е „Сватба в шоплука“. И като реверанс към консервативната част от публиката – напълно възстановената „Тракийска сватба“ на Филип Кутев от 60-те години. Ще има и оркестрово произведение, което е напълно ново, но ще запазя като изненада, което е в по-експериментален дух.

- Имате ли като единствен Национален ансамбъл по-особен статут от държавата?

- За съжаление не.

- А правени ли са опити да добиете такъв?

- Ние сме правили, но тук мога да кажа, че отношението на властимащите към ансамбъла е под един и същ знаменател като към всички други национални културни институции, без да се отчита, че ние сме особено различни. Първо, защото боравим изцяло с български репертоар, не можем да се сравним нито с филхармонията, нито с операта, нито с Народния театър, в които репертоарът все пак е международен. А ние каквото си направим, това е. Всяка премиера си правим сами, защото нямаме средства да се контрактуват различни автори, тъй като трябва да им се плати. За разлика от другите културни институции ние не разполагаме и със собствена база, нямаме наша зала. Затова всеки наш концерт носи големи разходи – наем, транспорт, командировъчни. Периодично правим постъпки за смяна на статута, но засега резултат няма. Положението ни е сравнимо с това да бъде поставен Гвардейският оркестър на нашия статут.

Би трябвало ансамбълът да бъде като културна визитна картичка на България, както е розовото масло и киселото мляко. Но трябва да се промени законът за културата въобще, което не е в нашите правомощия.

- Явно не е финансов стимулът на младите артисти да станат част от ансамбъла. Какъв е той тогава?

- Ако беше финансов, аз още 90-а година нямаше да бъда в България. Но камъкът си тежи на мястото, особено когато човек се занимава с национално културно наследство. Някак си му отива да остане тук и да работи за каузата на един народ, който е бил онеправдаван много време. По-голяма е, отколкото да емигрира и да получава голяма заплата. Колегите стоят в ансамбъла, защото им харесва да работят това, обичат българския фолклор, обичат атмосферата – приятелска и дружелюбна. Но им се налага да работят и други неща.

- Предполагам не е лесно в тази ситуация да седнеш и да твориш. Как идва при вас вдъхновението?

- Вдъхновението е дума, с която се оправдават мързеливите. Изкуството освен художествената си страна има и занаятчийска. За един композитор да седне да гледа залеза и да чака да го осени вдъхновението няма да стане. Инспирацията е всеки път различна – някой път съм се вдъхновявал от рев на мотор, друг път от свирукане на майстори по строеж.

- Освен композитор сте и солист. Виждали сме ви да се надсвирвате дори с Найджъл Кенеди. Как се случи приятелството ви с него?

- Той ме намери. Чул е мои произведения като композитор в Youtube. Това се случи около 2016 г. Моят приятел и цигулар – Иво Станков, който живее и работи в Лондон и който прави лондонски културни музикални програми, направи връзката помежду ни. Той наистина е особен, много е непредсказуем, включително и на сцената. С Робърт План се срещнах отново покрай Найджъл. Той не е толкова особен. Най-хубаво впечатление обаче ми направи Жан Люк Понти. Това е титаничен музикант, който се държеше най-нормално и скромно от всички, все едно е трети пулт виола в провинциален симфоничен оркестър – без претенции, глезотии, капризи. Няма обаче разлика да свиря с тези имена и музикантите от „Филип Кутев“.

- А има ли несъвместими жанрове?

- Щом е музика, всяко нещо може да се съчетае, ако се намери точната пропорция и вкус на съчетание. Дори и рап с автентичен фолклор. Няма сериозен и несериозен жанр, има талантливи и бездарни произведения.

- Работите и с ансамбъла ни по художествена гимнастика. Как се пише музика за златен медал?

- Оказа се, че музиката ми може би е достатъчно картинна и изразителна и съдържа тези елементи, които са удобни за правене на това изкуство, защото за мен художествената гимнастика не е спорт, а изкуство, граничещо с балета. Отдавна работя с тях, още от 2000 г., когато направихме първия спектакъл с Нешка Робева. Оттогава е имало пъти, в които ми се обаждаха и ми казваха: „Слушахме в Youtube, най-много ни хареса ето това. Можеш ли да ни направиш версия за ансамблово съчетание, т.е. 2,29 минути?“. А имало е и случаи, в които съм писал специално за съчетания. Това беше преди 10 години за Олимпиадата в Пекин, за съчетанията на Елизабет Паисиева и още едно момиче. И двете взеха златен медал. За тях трябваше да напиша музика с дължина 1,29 минути, която се изисква за индивидуалните съчетания. Докато почне и трябва да свърши. Много е трудно, защото всичко трябва да е пределно наситено, лаконично и същевременно разнообразно, с логични контрасти, като една японска миниатюра.

- Колко е важно да съхраним фолклора си и как да го направим?

- Много важно, но трябва и да се популяризира, и то по правилния начин, а не чрез псевдопатриотични прояви. Нека първо да се научим да го обичаме, уважаваме и ценим и тогава от само себе си ще дойде съхраняването и развитието. Ако го няма фолклора, ставаме част от едно безлично, дигитализирано, глобализирано общество, в което няма значение кой какъв е, важното е да отговаря на определени професионални качества, и спокойно може да си сменим имената с цифров код. Единственият начин да се отличим е по-голямо присъствие на националните ни ценности, в това число и фолклора, в медиите.


ВИЗИТКА


- Георги Андреев е диригент на националния ансамбъл „Филип Кутев“, а от 2000 г. е негов главен диригент

- Роден през 1969 г. в Хасково, завършва средното си образование в СМУ „Широка лъка“, а висшето си – в Музикалната академия в класа по композиране на проф. Александър Текелиев

- Автор е на над 400 авторски и аранжирани песни и пиеси

- Носител на множество награди, между които за музиката към спектакъла „Два свята“, награда „Музикант на годината“ за музиката към спектакъла „Легендата“, награда на СБК „Златно петолиние“ за симфонично творчество, а ораторията му "Меланхолична красота", посветена на спасяването на българските евреи, прозвучава през 2011 г. дори в Кенеди център

- На 11 март , заедно с ансамблите „Пирин“ и „Тракия“ ще изведе оркестъра на „Филип Кутев“ за концерта „Нощ на ансамблите 4“ в зала 1 на НДК

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Доц. Георги Бърдаров: Завърнаха се 200 000 българи, те са потенциална работна ръка

Вирусът порази нациите със застаряващо население, ще има промяна във възрастовата структура, казва в интервю за "Монитор" експертът по демография, зам.-декан на Геолого-географския факултет