- Елена, твоята най-нова книга „Свети Вълк“ беше обявена за български роман на годината. Колко тежи тази награда - „13 века България“, сред немалкото други отличия, които вече имаш – „Хеликон“ за разкази, „Аскеер“ и „Икар“ за драматургия?

- Не съм чак толкова суетна, та да се преструвам, че презирам наградите. Всяка от тях е форма на публично признание и има своя стимулиращ ефект. Наистина се радвам, че точно този роман спечели тази награда, защото за мен той по някакъв начин е повратен, отваря нов етап в писането ми, а човек, когато отгръща нова страница или се качва на ново ниво, се чувства малко несигурен. Не е задължително такова външно потвърждение, че си на прав път, непременно да се случи, но ако се случи, все пак е хубаво. Аз наградите ги възприемам не толкова лично – като нещо за мене, а по-скоро като нещо за конкретното произведение. Това ми се струва по-здравословно. Ако е книга, ще я издадеш, ако е пиеса, ще се играе – признанието е за произведението, което си пуснал да живее своя собствен живот и е вече като пораснало дете.

- Какво е кръстопътното и различното в този роман в сравнение със създаденото от теб досега?

- То е в самия начин на писане. Винаги съм подхождала с плахост към жанра роман. За да се чувствам по-сигурна, винаги съм изпитвала нужда да имам нещо готово в главата си, да знам като тръгна, къде искам да стигна. С тоя роман това не го направих, оставих го той да се формира в хода на самото писане, което се оказа много благотворно за мен. Защото ако не мога да се изненадвам във всеки момент от случващото се с героите, тогава просто губя интерес и това веднага си проличава в текста. Със „Свети Вълк“ преодолях тоя страх. От друга страна, това е моят роман за България, каквато аз я виждам, познавам, живея. Искаше ми се да мога да разкажа за тоя сложен и динамичен свят, без да го лишавам нито от мракобесието му, нито от безумния му смях. Опитвам се вече да бъда вярна не на себе си като автор, а на онова, за което пиша. Това означава да престанеш да се интересуваш от самия себе си и да започнеш да се интересуваш от света около теб. Именно в романа тоя важен преход най-късно и най-трудно го постигнах. Но ми се струва, че успях. Иначе романът е огромна стенобойна машина: ако не внимаваш, може да мине през теб и да те прегази.

- Какво би казала на човек, който не знае нищо за последната ти творба, за да го изкушиш да я прочете?

- Много се дразня, когато ме попитат „За какво е тази книга?“, независимо на кого е. Моята теза, зад която 100% като читател стоя, е, че добрите, честните, истинските книги са за всичко. Тия, които не са за всичко, просто не си струва да се четат. Иска ми се да мога да кажа, че този роман е за България, за всичко в България и за България във всичко.

- Кой е Свети Вълк? Модерен хибрид между добро и зло?

- Не е еднозначно, иска ми се да оставям на читателя по-голяма свобода да участва в процеса. Може да е и главният, и всеки герой. Парадоксален образ на човек, който може да бъде свят в най-широк нерелигиозен смисъл на понятието, без да влиза в умишлени взаимодействия с хората и света около себе си. Просто съществувайки, той несъзнателно влияе върху тях, като се запазва цял. Обичам всички животни, особено единаците, индивидуалистите. Фактически единакът е животно или човек, който остава сам, но не по простия физически начин, а е самостойно същество. Само и самостойно.

- Театърът обаче е екипно изкуство и там е трудно да си сам юнак на коня, а ние те познаваме като един от най-интересните и успешни съвременни драматурзи. Ще видим ли скоро на сцена нещо ново от теб?

- Нещото, което най-много не достига в нашия живот, е времето. Не ми се удава да движа най-важните неща едновременно във всички посоки, така че явно се налага да се редуват. Когато се уморя да правя едно, имам възможност да започна да правя друго. Имам 3 пиеси, които още не са поставяни. Ще се радвам която и да е от тях да успее да си проправи път. В момента не пиша нова, защото то е все едно да произвеждаш храна, с която няма кого да нахраниш. Сега цялото ми внимание е обсебено от романа като форма. За мен винаги най-трепетно и най-вълнуващо е това, по което мисля в момента. Изпадам в състояние, в което като че ли всичко ми е за пръв път – сякаш нищо друго не съм написала, а и да съм, то вече не ме интересува. Преставам да се вълнувам от него.

- Твоята още непоставяна пиеса „Жертви на любовта“ по философски начин интерпретира историята на масовия убиец Андрей Чикатило. Мислила ли си кой у нас би могъл да изиграе тази роля?

- Никого не съм си представяла и може би така е по-добре, защото когато съм го правила, не е проработило: тръгнеш ли да си представяш конкретен актьор, това започва да те ограничава в идеите. Мисля, че един достатъчно мощен и опитен, може би дори стихиен актьор (а защо не и актриса?!) трябва да може да изиграе всичко.

- Твоите герои много често са екстремни като психика. Ти самата екстремен човек ли си, или изживяваш своите крайности в творчеството?

- Аз съм доста крайна, доста непредсказуема. Правя нещо, което е логично от гледна точка на моя характер и убеждения, а за други то изглежда изненадващо, странно, плашещо. Леко дивичка съм, вътрешният ми темп е много висок. Омиротворяването за мен е като нирвана, която в някакъв момент бих искала да постигна, но се съмнявам, че ще е скоро. В голяма част от живота си съм се опитвала да се съпротивлявам на това непрекъснато неспокойствие, на тази екстремна скорост, на непрекъснатото любопитство, което ме влече на 5 страни... Възпитавана съм, че това не е най-нормалното нещо на света, докато в един момент просто вдигнах ръце и си казах: „Това съм аз, в крайна сметка...“.

- Практикуваш ли рискови спортове?

- Малко съм мързелива. А когато съм спортувала, ми доскучаваше ужасно бързо. За да ми е интересно, трябва да е вид игра и да има някаква крайна цел, но не да свалиш няколко килограма или да помпаш мускули. А и много неща не обичам да ги правя с други хора. Като алтернатива ми предлагат: „Излез навън да бягаш!“. Отговарям като във вица: „Защо да бягам, щом никой не ме гони!“. Имам спортен, състезателен дух, който обаче изобщо не използвам за спортни цели. Разхождането на куче е най-близкият до спорта вариант, гледала съм догове. Винаги съм мечтала да си имам малко стопанство с животни, които няма да тормозя, а ще се грижа за тях; искам да общувам с животните наравно, да ги разбирам, да се идентифицирам с тях – те ти дават едно първично, чисто общуване. Дълбоко вярвам, че разликите между нас не са кой знае колко големи. Ние много неща си присвояваме: смятаме, че единствената форма на интелигентност е тази, която ние притежаваме, че само ние имаме емоции, чувства, право на свобода в света, който сме узурпирали. Това е жестока заблуда!

- Освен писател ти си и действащ преводач от английски – този опит помага ли ти в писателското поприще, натъквала ли си се на сюжети в преводаческата си практика?

- Всъщност първо съм икономист, после семиотик, а чак след това конферентен преводач на свободна практика. Стана случайно – още като студентка в УНСС поех с мой състудент такъв ангажимент, който беше истински скок в дълбокото. По-късно дойде момент, в който имах нужда от повече време за четене и писане. Свободната практика ти го дава, но в преводаческата професия нещата могат драматично да се променят от сутринта до вечерта – не знаеш къде ще се окажеш утре. Покрай преводите попадаш на места, на които по никакъв друг начин не можеш да попаднеш, и срещаш хора, които иначе не можеш да срещнеш като страничен наблюдател. Обиколила съм доста затвори, социални домове, психиатрии. Те са светове сами по себе си. Хората там са много интересни и любопитни за писателя. Ето, за тези неща съм благодарна на преводаческата професия – може да е свързана с моменти на несигурност, периоди на безработица, но си струва заради тия кратки и редки мигове.


ВИЗИТКА

* Елена Алексиева е родена на 12 април 1975 г. в София

* Завършила е Първа английска гимназия, има магистърска степен по международни икономически отношения от УНСС и докторска по семиотика и литература от Нов български университет

* Автор е на стихосбирките „Бримка на сърцето“ и „Лице на ангел-екзекутор“, на сборниците разкази „Читателска група 31“, „Синдикатът на домашните любимци“, на романите „Синята стълба“, „Рицарят, дяволът, смъртта“, „Тя е тук“, „Нобелистът“, на пиесите „Терапевтът“, „Фантомна болка“, „Ангелски огън“, „Глас“, „Мадам Мишима“ и др.

* Има награда „Хеликон“ за сборника разкази „Читателска група 31“, „Аскеер“ и „Икар“ за съвременна БГ драматургия съответно за пиесите „Терапевтът“ и „Мадам Мишима“, отличие от Обществото на независимите театрални критици за „Глас“

* Най-новата й книга „Свети Вълк“ стана носител на Националната награда за български роман на годината „13 века България“, която досега са печелили Георги Господинов, Емилия Дворянова, Здравка Евтимова, Момчил Николов, Захари Карабашлиев и др.

* Нейни произведения са преведени на френски, испански, руски, сръбски

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Д-р Иван Маджаров: Новият модел ограничава избора на пациента за болница и лекар

Правото кой ще ме лекува трябва да се запази. Свободният избор на пациента в това отношение не може да бъде заместен от избора кой да финансира лечението му. Това са неща, които не трябва да бъдат противопоставяни. В противен случай ще е отстъпление от вече завоювано право на здравноосигурените. Това каза в интервю за "Монитор" във връзка с новите идеи по отношение на здравноосигурителния модел председателят на Българския лекарски съюз д-р Иван Маджаров.