0

Б лизнаците Дарин и Деян Ангелови са приятели и съперници за сърцето на една и съща жена като главни персонажи в най-новия спектакъл на Народния театър – Чеховия „Вуйчо Ваньо“ в силната и ексцентрична интерпретация на режисьора Николай Ламбрев-Михайловски.

Близнаците Дарин и Деян Ангелови са приятели и съперници за сърцето на една и съща жена като главни персонажи в най-новия спектакъл на Народния театър – Чеховия „Вуйчо Ваньо“ в силната и ексцентрична интерпретация на режисьора Николай Ламбрев-Михайловски.

Имението, в което наскоро са пристигнали самовлюбеният професор Серебряков и красивата му съпруга Елена Андреевна, се е простило с идиличното селско спокойствие и ще стане арена на катарзисни страсти. Около Елена кръжат мислите на двама самотни и разочаровани от отъпяващото всекидневие мъжкари, единствените свестни мъже в околията, прощаващи се с идеализма си в едно време без идеали – помешчикът Иван Войницки (Дарин) и д-р Астров (Деян).

С предишната си работа, пак на академичната камерна сцена – „Спускане от връх Морган“ от Артър Милър (номинация „Аскеер 2019“ за най-добро представление), Николай Ламбрев за пореден път доказа, че никога не е бил стандартен режисьор. И сега прочитът му на една от най-известните Чехови пиеси е изненадващ – не е онзи театър на подводното течение на чувствата, за който говорят познавачите на руския класик, а е в стила на неговия си, на Ламбрев,

доста по-“агресивен“ театър

с песни по негов текст и музика на Дони, с актьори, които на моменти иронизират героите и живота им, но в други защитават до кръв тяхната истина. Докато тече действието на сцената, мултимедията на Слави Георгиев ги „излъчва“ в черно-бяло в други ситуации: такива, за които мечтаят, или в които биха могли да бъдат – размазващи се като в съновидение или ясни като безпощадни документални кадри от военен филм. Разтърсващата финална сцена след като властния Серебряков на Валентин Ганев обявява намерението си да продаде имението, е истинска вакханалия на избухнали чувства – с оглушителна стрелба и гонитба по сцената и на екрана извън нея. Там, на екрана, и неистовият Вуйчо Ваньо на Дарин Ангелов умира (може би), докато на сцената продължава да съществува, прекършен вътрешно и обезумял, сринат психически. Видеото удостоверява вътрешната му смърт. Д-р Астров на Деян, макар и депресиран, е по-мек, на ръба на комедийното, докато Дарин като Войницки достига трагични свръхдълбини. За втори път след „Спускане от връх Морган“ режисьорът съчетава Валентин Ганев и Илиана Коджабашева в семейство. Елена Андреевна на Коджабашева демонстрира отегчение, лежейки по гръб върху огромна топка или жонглирайки с малки топчици и закрепвайки ги на главата си, но това сякаш е знак, че „скучно е и ме мързи“ е само нейната игра на недосегаемост в тази сложна среда. Тя не е кокетка. В нея дремят неоплодени чувства, които маскира зад опита

да бъде приятел с мъжете самци

Също стилно и респектиращо превъплъщение на актрисата. Уравновесеното присъствие на Ева Данаилова като „некрасивата“, нещастно влюбена в Астров Соня, избухва в екзалтация накрая, когато води Вуйчо Ваньо като с колесница към смъртта, където най-сетне отритнатите им, вече стъпкани души, да си починат. Монументална поанта.

Нелишени от аксесоари на епохата, героите разполагат и с лаптопи и мобилни телефони – намек, че цялото това почти масово убийство на добрите и благородните може да става и в наши дни. При тези обстоятелства някак си още по-ярко се открояват репликите за глобална разруха, пророческите опасения, формулирани от автора, „екологичното“ съзнание на Чехов, че човекът ще унищожи природата, че взаимната омраза ще взриви света. Основният декор в спектакъла (сценография на Чайка Петрушева) е само едно голо желязно легло, което се коментира като гостна – метафора, че интелектуалците, лидерите на духа, са стигнали до пълно опустошение, до записки от подземието на душата. Животът е оголен до скелет...