Т ри пъти в последните десетина години столичната публика е имала привилегията да се смее и да плаче, да се разчуства и да се докосне до заветния катарзис с пиесите на трагично загиналия при неизяснени и до днес обстоятелства руски драматург Александър Вампилов: с „По-големият син“ – постановка на Николай Ламбрев в театър „Българска армия“, с „Лов на диви патици“ – екстремен прочит на прочутия гост-режисьор от Санкт Петербург Юрий Бутусов в Народния, и сега, преди броени дни, с премиерния спектакъл на Сатирата „Провинциални анекдоти“, осъществен от актьора Николай Урумов.
Три пъти в последните десетина години столичната публика е имала привилегията да се смее и да плаче, да се разчуства и да се докосне до заветния катарзис с пиесите на трагично загиналия при неизяснени и до днес обстоятелства руски драматург Александър Вампилов: с „По-големият син“ – постановка на Николай Ламбрев в театър „Българска армия“, с „Лов на диви патици“ – екстремен прочит на прочутия гост-режисьор от Санкт Петербург Юрий Бутусов в Народния, и сега, преди броени дни, с премиерния спектакъл на Сатирата „Провинциални анекдоти“, осъществен от актьора Николай Урумов.
Художествените достойнства на тези три реализации съвсем не са наравно значими, нееднозначно са ги приемали и зрителите, но те притежават нещо, което безспорно ги свързва: докосват до болка искрено струните на човешката душа, най-съкровените й емоционални липси, заложени в семейните отношения, в неразбирането и разминаването между хората.
„Провинциални анекдоти“ съдържа две миниатюри: шеметната комедия „История с метранпаж“ и обагрената с тъга, достигаща до нерадостни прозрения трагикомедия „Двайсет минути с ангел“. Място на действието е един и същ хотел зад гърба на географията, в далечния северен Иркутск, който впрочем е родното място на автора. Като се абстрахираме от факта, че практиката управителите на хотели, общежития и всевъзможни масови обиталища да проверяват дали „подопечните“ им не влизат в непозволени отношения, е вече доста поостаряла, творбата и спектакълът развиват ситуацията по Гоголевски. В провинциалния хотел пристига гост, когото управителят засича в женска стая и порядъчно го наругава. Но тъй като проверката установява, че той е матранпаж, а никой от персонала и забърканите не знае що за професия е това
Вместо Ревизора на Гогол може да е държавен контрол?!
И персонажите изпадат в невероятно забавни недоразумения. Наяве излизат изневери, материализъм, мерене на възможности и самочувствие, подли страхове, компромиси, лъжи... Във втория анекдот двама командировани чиновници, останали без пукната пара след грандиозен запой (може ли без водка където и да било в Русия?!), са принудени да просят дребна сума, за да продължат, или да се приберат. Интелектуалецът цигулар от долния етаж, с когото взаимно се тормозят, не е склонен да услужи, нито пък някой от персонала им влиза в положението. Но се намира човек от улицата, притекъл се на отправения от прозореца вик за финансова помощ. Що за птица е той? Какви ли страшни тайни и престъпления иска да прикрие, да успокои съвестта си с предложените много повече пари?... Нима сме станали толкова подозрителни към безкористното добро?! И по себе си ли съдим за това?! Никой няма да повярва в почтените намерения на господина до самия финал, който ще обърне нагласата на героите на 180 градуса и в режисьорското решение на Урумов
всеки от тях ще посегне към мобилния си телефон
за нещо много важно...
Бидейки самият той актьор, Ники Урумов е позволил на всеки от колегите си да се развихри в цялата гама на смешното – строгият, но страхлив като Гоголев герой директор на хотела Явор Борисов, свадливата му и шавлива жена – Силвия Лулчева, ефектният Кирил Ефремов – първо спортяга сваляч, а после разпищолил се мъж в командировка, здравомислещата, доколкото й се удава, чистачка – Албена Михова и още Ивайло Калоянчев, Мартин Христов, Полин Лалова, стигайки до трагичните ноти в изпълнението на Иван Панев.
Най-трогателната находка на режисьора Урумов и неговите актьори е обаче между двата „анекдота“, когато всеки от участниците отдава почит на автора Вампилов, вграждайки заглавие на някоя от пиесите му в своя лична история: „По-големият син“, „Сбогуване през юни“, „Миналото лято в Чулимск“, „Лов на диви патици“... Вслушайте се в тези миниатюрни монолози: всеки от актьорите е излял в тях частица от душата си.
Александър Вампилов загива през 1972 г. в езерото Байкал, ненавършил 35 години. Дали е бил жертва на неумението си в ония години да пише с политически патос? Самоубийство, убийство или нещастен случай – не е съвсем сигурно. Сигурното е, че е оставил пиеси, които и днес се играят в много държави, а Холивуд дори прави без разрешение римейк по руския филм, инспириран от пиесата „По-големият син“.
Монитор
