Две армии преследвали танк-беглец от казармите в Казанлък
9

През зимата на 1958 година

Две армии преследвали танк-беглец от казармите в Казанлък

Осъдили механик-водача на разстрел, баща му платил 7 000 лв за изгорената нафта

Две български армии: пловдивската  и сливенската са били  вдигнати по тревога през нощта на 28 март 1958-а след сигнал, че нов-новеничък танк Т 54  е напуснал района на учебния батальон при казанлъшката  5-та танкова бригада и се движи със скорост от около 40 км/час по паважа на подбалканското шосе в посока Карлово.

Според първоначалната телефонограма до дежурния по армия в Пловдив танкът бил подкаран от майстор-механик водача, ненавършилия 21 години редник Васил Христов.

Обаждането за ЧП-то хвърля в паника дежурният офицер н МНО, който първоначално  решил, че колегата му от Казанлък си прави глупава шега. След няколко разговора по засекретената линия последвало звънене до самия министър на отбраната генерал Петър Панчевски, разказва 92-годишният бивш командир на взвод в същия този учебен батальон за подготовка на механик-водачи, о.з. подполковник  Христо Симов.

Какво е било съдържанието на разговора между Панчевски /пръв  командир на елитното подразделение / и наследилия го на поста полк. Седеф Будинов едва ли някога ще бъде узнато, но със сигурност е имало изрично указание беглецът да бъде заловен като при всички случаи новата машина да не бъде унищожавана.

Това обяснява и факта, че по дългото близо 130 километра трасе от Тюлбето край Казанлък до тесния път след Асеновград не е бил направен нито един опит за стрелба с противотанковите оръдия, които били извадени от най- близките поделения и разставени в засади.

По тревога  са били вдигнати и граничарите  от Резово до Кулата, тъй като първоначално не се знаело в каква посока ще се отправи машината, припомня си наскоро навършилият 85 години бивш граничар Георги Захариев.

92-годишният Симов е учуден, че след толкова десетилетия някой се е сетил за случката от младостта му. Признава, че до сега нищо не е споменавал за нея по простата причина, че не са го…питали. Иначе и той чувал разни легенди около нея и вътрешно се подсмивал на разказвачите. Защото сам си знаел, какво точно му е било в нощта на тревогата  след като разбрал че в танка се намира най-добрият му механик: роденият на 20 април 1937 година в село Голямо Дряново  Васил Димитров Христов.

Припомня си, че по първоначалните данни от часовите младежът успял да се промъкне незабелязано под брезентовото покривало, като закачил единия му край за веригата, та като потегли машината то само да се изтегли.

Междувременно станало ясно, че войникът е взел  зачислената му  бойна карабина с неизвестно количество патрони. /В кориците на съдебното дело в последствие ще бъде записано, че Васил задигнал на 26 март 42 патрона, а  в машината имало пълен боекомплект снаряди./. Обаждането до министър Панчевски  закъсняло с около два часа заради суетенето на  часовите и преките им началници.

Пак по спомените на о.з. подполковник Симов  танкистът  спрял  тежащата 36 т машина пред пощата в Казанлък. Войникът поискал и провел разговор с телефон в Пловдив, разказала в последствие дежурната служителка, която  си мислела, че има учебна тревога.

След това отново припалил двигателите и продължил по пътя край наскоро изградения язовир „Георги Димитров“, преминал през центъра на село Копринка  и излязъл по настлания по онова време с павета подбалкански път.

Преди Карлово  тръгнал  към Пловдив, там е бил направен опит да бъде спрян като военните подкарали локомотив към жп прелеза, но бронираната машина се промъкнала на сантиметри по-рано и продължила към Града на тепетата.

„Васил е имал уговорка с неговата приятелка Мария. Тя била от Пловдив , дете на гръцки политемигрант - да я вземе при себе си и двамата да бягат през границата за Гърция!“, разказва 92-годишната Мария  Шаламанова от Голямо Дряново, която познавала войничето  от пеленаче.  Живеели врата до врата със семейството му: таткото Димитър работел като кантонер по жп линията , майка му Дена, останала глуха още като мома по-голямата сестра Пенка. По времето на тези събития Дена била починала, Димитър имал втора съпруга , някоя си Недка, природеният му брат Иван бил на 8 години.

Баба Мария запомнила много подробности от чутото за бягството на Васил от казармата, защото синът й му бил съученик от първи до седми клас в селското училище. Изпратили ги двамата за казармата в един и същ ден, синът й за Сливен, а детето на комшиите-в Казанлък. По думите й един от командирите в поделението му се падал нещо рода, женен бил за  братовчедка на Дена.

Офицерът  разказвал че Васко бил много способен механик.

„Той беше много, ама много интелигентно дете, за разлика от баща си, който си беше и остана един пияница. След като завърши тогавашния трети клас в селската прогимназия  през 1951-а всички настояваха да го пратят да учи в гимназия, ама Димитър отсече че не му трябват учени хора и го натири при свои близки в Пловдив, занаят да  учи. Там се залюбили с Мария, тя беше малко по-малка от него, виждала съм я веднъж, когато я доведе . Много красива, черноока и чернокоса, със засмени очи, говореше български,  двамата мислеха да се женят, но тогава дойдоха повиквателните и със сина ми заминаха за казармата…“, припомня си случилото се преди повече от 6 десетилетния Мария Шаламанова.

Тя е убедена, че зад опита да избяга за Гърция стои изгората му. Двамата трябвало да избягат и затова Васил е спрял танка пред пощата в Казанлък и затова е карал направо за Пловдив, където имал уговорка да го чака чернокосата хубавица.

На уговореното място обаче нямало никой и Васил преминал през крайния квартал, където живеело семейството на политемигранта. Там се поспрял за няколко минути, дори се показал от люка на купола, но Мария така и не се появила и той продължил по пътя за Асеновград.

На тясно място насред дефилето покрай Чепеларската река най-накрая го спрели: преградили пътя с противотанкови бетонни препятствия , танкът скъсал верига и на Васил се наложило да излезе и да се предаде.

На 8 май 1958 г. в казанлъшката танкова бригада се е състояло показно открито заседание по наказателно  дело №118, образувано  броени дни по-рано /на 25 април/ с подсъдим Васил Христов Димитров, става ясно от запазения във фондовете на Държавен военно-исторически архив във Велико Търново опис на делата при пловдивския военен съд. Срещу танкиста били повдигнати половин дузина обвинения /включително и за изгорената нафта, за която  бащата трябвало да заплати  тогавашни 7 000 лв  ведно с лихвите/, като най-тежкото било за опит да измени на НРБ и кражба на бойна техника, което по тогавашния наказателен кодекс се наказвало със смърт чрез разстрел  и лишаване от  граждански права и военна чест.

Мълвата  разказва, че на това заседание бащата на подсъдимия, железничарят  Димитър Христов заявил: „Другарю съдия, смърт му е малко на моя нехранимайко!“ и седнал обратно на мястото си.Всички се смълчали след тия родителски думи, дори председателят на военния съд Панко Кадиев леко пребледнял.

Няколко месеца по-късно, през есента на 1958-а в Голямо Дряново дошли писмо с много печати.В него се разпореждало на тогавашния кмет да отпише Васил Димитров Христов от регистрите, защото смъртната присъда е изпълнена на 3 юли с.г.

Къде е разстрелян и къде е бил погребан – архивите мълчат, знае се само точният час 1,00 след полунощ. След разстрела на младежа никой повече не чул и не видял красивата гъркиня Мария.По-голямата  сестра  Пенка, се омъжила в село Долно Сахране, където и починала. Споминала се /доста след нея/  през 1984-е и мащехата  Неда.  Жив, според документите е природеният  брат Иван, който се родил на 2 март 1949-а, но след злополучен брак и развод се замонашил. Първо бил дякон в Дряновския манастир, после го подстригали  и станал монах под името Йоан. До преди пет или шест години бил в Бачковската обител, припомня си брат Леонид, с когото делели една и съща килия, но след това дирите му се загубили.

Преди няколко години минал през селото и дори продал бащината си къща, разказва изкаралият два кметски мандата в Голямо Дряново о.з. полковник Николай Камбуров.

В някогашния български печат от онази далечна 1958-а няма нито ред за единствения случай за кражба на танк и опит с него да се пресече държавната граница. Във времето „приказките на ухо“  родили легендата, че Васил не е  разстрелян, а след специално обучение в СССР е прехвърлен отвъд Желязната завеса като агент на ГРУ.

Стари кадри на несъществуващата вече Пета танкова бригада се кълнат, че малко преди  да  склопи очи майката на Васил била посетена от представител на съветското посолство.  Който й донесъл  орден , уж присъден на Васил  за заслуги към Червената армия.Други пък твърдят, че лично са го видели по време на екскурзия в Киев през 80-те години, но той се направил че не ги познава.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.