Днес Лозенец, някога – Корубаглар…
7

Днес Лозенец, някога – Корубаглар…

На разходка из миналото на кв. „Лозенец“, „Римската стена“, Славейковата градина и други обекти в района

Днес „Лозенец“ е един от най-предпочитаните за живеене квартали в столицата. Всеки ден хиляди пресичат старите му улици и се взират в красивите им старовремски фасади, минават през „Римската стена“ или сядат на някоя пейка в Славейковата градина. Може би малцина обаче знаят, че в миналото местността не е носила сегашното си име, че горепосочената стена всъщност не е римска, или пък че някога, още преди да бъде застроен по времето на Балканската война, този район е бил един от най-любимите за разходки в околностите на старата София… Днес ще ви върнем в това романтично минало на квартала, някога назоваван с името Корубаглар.

Че го наричали така, разбираме от османските източници. Всъщност днес до нас са достигнали две от предишните му имена – малко по-старото "Корубагларъ", което в превод означава „Лозя в корията” или „Лозя в гората”,  и по-късното "Курубаглар", където „о“ е преминало в „у“, а значението вече е „Сухите лозя“.

Разбира се, това не е случайно. Някога безкрайни лозя покривали голяма част от Лозенското възвишение и то било изключително популярно за дълги походи и разходки още през 17-и век. Известният османски пътешественик Евлия Челеби, който живял в София през периода 1651-1653 г., описва, че то е било „една от най-прочутите местности в турските, арабските и персийските земи“ и се е радвало на невероятно богатство от растителни видове.

„Това място е едно бранище за разходка, в което има разни видове дървета, между които няма нито едно сухо; всички дървета тук са зелени и красиви. Ако пролетно време човек влезе в тези лозя, главата му се упойва от чудесните миризми на разновидните цветя. Най-много преобладава цветът на вишните, който покрива земята със своите цветни листенца“, разказва той.

Тъкмо от тази епоха останала и т. нар. 

„Римска“ или „Стара стена“ – един от най-известните обекти в квартала

 днес, погрешно свързван с античния период. И досега необезпокоявано стърчаща, всъщност стената е османски градеж и представлява част от неголяма квадратна постройка, построена вероятно в първите векове на османско владичество.

Макар предназначението й да не е изцяло изяснено, едно от предположенията е, че става дума за част от "намазгяф" – мюсюлманско ритуално съоръжение, пред което ходжите прочитали напътствено молитва на заминаващите за хаджилък турски първенци. „Пътниците се покачвали на високи камъни (бинек таши), за да възседнат конете си, и тръгвали на далечен път“, пише Райна Костенцева в „Моят роден град София“. Другата теория пък гласи, че това била надгробна постройка на виден турчин, издигната при старите турски гробища, които преди се намирали точно в този район…

След Освобождението възвишението запазило статута си и продължило да бъде любима на софиянци дестинация за отдих, а най-много го предпочитали влюбените двойки, които ходели там да слушат медните кавали на софийските овчари от околността и да се крият от приказките на другите. „Тази чудна музика вливаше наслада в душите на влюбените двойки, които предпочитаха да се усамотяват по тия притихнали места, далеч от хорските погледи“, спомня си още Костенцева.

Дълго време районът, който скоро щял да се обособи като Долни Лозенец и Горни Лозенец, продължил да бъде напълно безлюден и все още покрит с вишневи градини и други насаждения. От време на време се мяркала и по някоя паянтова къщички на по-бедни граждани, но и това било рядкост. Писателят Димо Казаков също си спомня за дългите празнични излети, които неведнъж предприемал заедно със своите приятели към просторните ливади на района.

„Седяхме сред ливадите, разстилахме пакетите с провизии и прекарвахме безгрижно свободния ден. Пред очите ни на север се открояваше забуленият в облаци прах столичен град. Пред нас нямаше нито една сграда, която да спъва отправения към простора поглед. Зад нас, на юг, окъпана във ведрина, се издигаше Витоша – гола, пустинна, неприютна“, пише той в „Улици, хора, събития“

Софиянци обичали да си правят излети и до

 бирарията „Балкански“

 която по-късно била разположена по пътя за Драгалевци. Те идвали със заредени кошници и вързопи с провизии, разстилали ги на малкото немного чисти и удобни пейки или се настанявали под околните шубраци и дървета. От бюфета купували бира, която тогава струвала 10 ст., или килограм вино за 40 ст. и гуляели до смръкване…

Освен това „Лозенец“ бил обичан и от много наши поети, писатели и художници, които ходели там да се отдават на часове размишления и творчество сред природата, необезпокоявани от градския забързан ритъм. Сред тях били Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Александър Божинов, Мара Белчева и други. За нестихващата възхита на Дядо Вазов разбираме и от разказа му „Поколение“, вдъхновен от любимата му за отдих и самотни търсения местност, която той с душата си на народен поет определя като „едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората“, както и едно стихотворение, което започва по следния начин:

 „На връх Корубаглар, засмяната могила,

обсипана със синчец и теменужка мила,

седях безгласен, сам. И моят смаян взор

потъваше пиян в широкий кръгозор…“.

Съвсем неслучайно днес една от градинките в квартала, която се намира на метри от Семинарията, все още носи името „Славейкови дъбове“. Тъкмо тук се намирало според разказите на старите софиянци едно от любимите места на Пенчо Славейков, където той прекарвал часове сред романтичната сянка на вековните, вероятно над 300-годишни, дъбове. Смята се, че в тази градина той често се разхождал и с жената, която обича до последния си дъх – красивата Мара Белчева. В живописната закътана градина са били сътворени и едни от най-чудните му стихотворения, в едно от които – „Псалом на поета”, написан като писмо до Мара Белчева, възпява съкровеното си желанието да векува сред дъбовете й и след смъртта си:

„Там на високий хълм, където с теб, с другари

обичах да седя в тих разговор унесен,

поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,

там де мълчанието пей дивната си песен.“

В красивата местност се осъществявали и много прочути тогава събори и празници, на които столичани и селяни от околните витошки села се трупали в чест на каменния кръст, издигнат там веднага след Освобождението. Смята се, че тъкмо той бил първият паметник в България от времето на Третата българска държава, съграден в знак на признателност към освободителите. Това се случило с помощта на инициативен комитет на софиянци, а неговото освещаване било точно на Спасовден. Затова и в последвалите години се зародила традицията на този ден да се отслужва тържествено последование, след което да се прави народно увеселение, което да събира всички от околностите.

Малко по-късно, след Балканската война, 

кварталът постепенно започва да се застроява

 и след това общината дава парцели на пострадали от войните, бежанци и преселници и така се оформят кварталите Долни и Горни Лозенец. Около 20-те години на миналия век тук се образува и т. нар. Журналистически квартал, откъдето идва и настоящото наименование на площад „Журналист“. В близост до него били къщите на много наши интелектуалци, сред които Елин Пелин, Валери Петров, Михаил Андреев и др., някои от които за щастие все още можем да видим. Ако тръгнем да се разхождаме из квартала, веднага ще ги разпознаем по паметните плочи, които обозначават някогашните им обитатели…

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.