Деметра Дулева:  Човек трябва да има точка в координатната си система, от която да измерва дължината на пътя си

Деметра Дулева: Човек трябва да има точка в координатната си система, от която да измерва дължината на пътя си

Винаги се връщам, за да тръгна отново, казва писателката

"Напускането на България не е просто желание да се измъкнеш от беднотията и да печелиш повече пари, а нещо много по-фундаментално, което очевидно е толкова значимо, че повечето емигранти са готови да платят много висока цена, за да го имат"

-Какво ви провокира да напишете книгата „Странстващият албатрос“?
-Това е първият ми роман. Реших, че има смисъл да разкажа за живота на моето поколение, родено през социализма и преживяло прехода и икономическото емигрантство. Поколение, чийто живот се дели на „преди промените и след това“, на „тези, които останаха в България, и тези, които заминаха в чужбина“ – две травматични разкъсвания, които тепърва ще бъдат разказвани и анализирани. Това ни е необходимо, за да разберем чрез миналото защо сме такива сега и какво бъдеще сме в състояние да изградим.
-Има ли автобиографични елементи в нея?
-С героинята ми Габриела съм свързана географски – живяла съм в същите градове, и философски – в нейното търсене и отстояване на себе си. Но животът на Габриела не е моят, измислен е. Аз съм Габриела само дотолкова, доколкото всеки един от нас може да се разпознае в нея. И в случая не е толкова важно дали отделните случки са автобиографични или художествена фикция, а общо преживяното, споделеното усещане за необратимото рухване на една фалшива система, за държава, която изпада в кома, за невъзможността да бъдеш себе си и да си намериш мястото в уродлив и неморален свят, за принудата да се махнеш, да започнеш от нулата. В някаква степен Габриела е събирателен образ на цяло поколение.
-Защо според вас младите хора от Източна Европа предпочитат несгодите и лишенията на емигрантския живот пред „живуркането” в родината?
-Всеки има свой отговор. Аз бих казала: заради разликата в мащаба. Мисля, че подобна теза прозвуча и в краткия публичен дебат около смъртта на Кристо с главния въпрос, който той породи: беше ли възможен Кристо в България? Защо след като се отдели от България, стана световноизвестният артист? Бих добавила още въпроси: възможен ли е визионер като Илон Мъск в България? Колко са хората, които мечтаят за невъзможното и как да го направиш възможно?
-Не е ли твърде висока цената, която плащат емигрантите, за да се устроят на Запад?
-Напускането на България трябва да се разглежда по-дълбоко, то не е просто желание да се измъкнеш от беднотията и да печелиш повече пари, а нещо много по-фундаментално, което очевидно е толкова значимо, че повечето емигранти са готови да платят много висока цена, за да го имат.
-Коя самота е по-тежка – да си сам сред чужди, или да си сам сред свои?
-Самотата е тежка сама по себе си. В моя роман тя съпътства Габриела навсякъде: и сред чужди, и сред свои. Самотата не е единствено физическо състояние, а по-скоро духовно и емоционално. Когато се намираш в среда, която по някаква причина те отхвърля, примерно защото си чужденец или защото не можеш да се свържеш с околните поради разминавания в очакванията ти за морал, свобода или справедливост, оставаш сам и това винаги е мъчително. Ако не си достатъчно устойчив, може да не издържиш на натиска и средата да те смаже. Моята героиня се оказва изключително силна и независимо от обстоятелствата, в които попада, успява да се съхрани.
-Вие самата усещала ли сте дискриминация само защото сте от Източна Европа?
-Да, многократно неявно, рядко фронтално, но „скритата“ дискриминация е по-страшна, защото не може да бъде доказана. Най-силно го усетих преди години, когато търсех училище за децата си в Брюксел. Отказваха ми отвсякъде с аргумента, че няма свободни места, но аз знаех, че го правят, защото сме от България. Бояха се от нас. Децата ми могат да разкажат много повече, защото го изпитаха после в училище, където първоначално бяха изолирани от групата. Приеха ги едва когато в края на годината завършиха с отличен успех. Бяха не просто първи в класа, а показаха смазващо по-добри резултати. Това изглежда е най-успешното противопоставяне на дискриминацията и една от формулите за интеграция – за да те приемат, трябва не просто да бъдеш умен, трудолюбив и успешен, а да бъдеш „най“ (the best).
-Ние, българите, не сме особено толерантни към различните. Как тогава да искаме от другите да ни приемат безрезервно?
-Ето това е един от парадоксите, които не мога да си обясня и върху които често разсъждавам. Как така нация, която вече наброява два милиона емигранти, буквално имаме една втора България в чужбина, продължава да бъде толкова нетолерантна към различните. И това не е поведение, присъщо единствено на хората, останали в България. Напротив, наблюдавам го нерядко и сред българите в чужбина, които на собствен гръб са изстрадали отхвърлянето, но това не им пречи агресивно, почти злобно да се изказват за чернокожите, арабите или гейовете.
-Когато човек отива да живее в чужда страна, той трябва да се съобразява с нейните правила, закони, обичаи, култура. Голяма част от емигрантите обаче смятат, че другите трябва да се съобразяват с тях. Мнозина се страхуват да не изгубят своята идентичност. Къде е границата според вас?
По принцип съм от хората, които смятат, че пътуванията и животът в друга държава само могат да те обогатят и в този смисъл не само не ти отнемат родовата и национална идентичност, а я допълват и наслагват. Европа е по-голяма от родината, светът е по-голям от Европа. И не трябва да има граници. Където и да отида, се опитвам да попия максимално новите правила, поведение и култура, дори с известна гордост се чувствам малко италианка, белгийка или французойка, но това не ме прави по-малко българка. Винаги ще си остана такава и затова избрах да пиша на български език, въпреки че бих могла да го направя на друг. Темите, които ме интересуват, са тези, които съм преживяла заедно с моите съученици, приятели, роднини и езикът, който най-добре ги изразява, е българският. Мисля, че това усещане за обща памет и съдба са много важни за един писател.
-Живяла сте в четири различни държави, къде се чувствате у дома?
-Засягате един доста болезнен въпрос. Когато толкова често сменяш града и държавата и най-вече жилището (местила съм се над двадесет пъти), започваш да се питаш къде е „вкъщи“. Но от друга страна, такова е времето на новия милениум - „мобилно“. Ние израснахме в затворено общество, в което ни учеха, че за да сме щастливи, трябва да изградим дом и семейство. Днес житейските схеми, които се предлагат, са много повече и са неизмеримо по-гъвкави. Хората много по-лесно сменят жилище и работа, дори държавата или партньорите си, няма го това закотвяне на едно място. С глобализацията, особено преди пандемията, светът стана достъпен, планетата малка, вече мечтаем да стъпим на Марс и да колонизираме Луната.
И все пак, за да отговоря на въпроса, има място, където съм си у дома. Това е София, с гледката към нежния профил на Витоша. Където и да отида, колкото и години да живея в чужбина, винаги се връщам. За да тръгна отново. Човек трябва да има точка в координатната си система, от която да измерва дължината на пътя си.

Визитка:

-Деметра Дулева завършва италианска филология и английски език в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1991 г.

-Специализира сравнително езикознание в Рим

-Години работи като преводач на свободна практика. Живяла е в четири държави, говори пет езика

-От 2003 г. се присъединява към състава на Министерството на външните работи

-В своята първа книга “Странстващият албатрос” (ИК „Хермес“, 2019 г.) тя разказва за нелеката съдба на една млада българка, която търси своето щастие на Запад

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.