Л юбовта може да има много лица: едни – сърдечно отворени към другия, втори – предизвикателно изкривени от еротично лукавство, трети – озъбени в едва сдържана агресия, четвърти – с изхабена от дългото съжитество всеопрощаваща усмивка... Може би всички те съществуват в спектакъла „Любовникът“ по пиесата на нобелиста Харолд Пинтър, която житейският тандем Деян Донков и Радина Кърджилова отдавна бе набелязал за своята първа обща поява на сцената.
Любовта може да има много лица: едни – сърдечно отворени към другия, втори – предизвикателно изкривени от еротично лукавство, трети – озъбени в едва сдържана агресия, четвърти – с изхабена от дългото съжитество всеопрощаваща усмивка... Може би всички те съществуват в спектакъла „Любовникът“ по пиесата на нобелиста Харолд Пинтър, която житейският тандем Деян Донков и Радина Кърджилова отдавна бе набелязал за своята първа обща поява на сцената.
Сега най-сетне творческата им среща се случва по един дълбоко интимен и визуално елегантен начин в камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“. Че за двамата талантливи актьори това е много личен проект, става ясно още от вратите, където всеки от тях е заел позиция и поздравява поотделно преди представлението всеки влязъл зрител. А после лицедейството започва...
Творбата на Харол Пинтър е позната на българската публика в доста интерпретации – на Цветана Манева и Явор Милушев, на Катя Паскалева и Христо Гърбов, най-сетне на самия Деян Донков и Касиел Ноа Ашер... И все така си остава пиеса енигма, от която като от кукла матрьошка излиза следваща и дава възможност на наблюдаващия да си дофантазира нещата. Сега Деян е и режисьор на спектакъла, в който играе (за втори път след дебюта му като постановчик с Бекетовата драма „В очакване на Годо), а фактът, че с Радина са двойка и в живота, навярно прави нещата и по-лесни, и по-трудни, по-изпепеляващи емоционално. Техните Ричард и Сара са семейство и, за да разнообразят монотонността на дългогодишното съжитество, влизат в различни ролеви игри,
за да преоткрият тръпката на забраненото
Той е ту „любовникът“, която я посещава, докато съпругът е на работа в кантората си, ту е ъндърграунд мачо, който напористо я спира на улицата, за да й поиска огънче. Тя е ту дама от доброто общество с право на свой неприкосновен периметър, ту проститутка, която може да бъде унижавана... Но дали това са само еротични фантазии, или всеки от героите се среща и с друг партньор, с различна социална характеристика, но у когото вижда пак и своя постоянен спътник поради неизбежната повторяемост на мисловните схеми? Дали на двамата съпрузи вече не им пука за семейното приличие и са приели опциите на отворния брак, или са готови на всякакви трансформации на границата на абсурдното и опасното, за да продължат да се интригуват взаимно? Нито пиесата, нито спектакълът отговарят категорично на тези въпроси.
Многозначителният ленив диалог между героите
на Радина и Деян, натежал от пинтъровски паузи, понякога от стаена агресия, оставя достатъчно пространство за тълкуване, което никога няма да бъде запълнено с недвусмисленост. Не и при този текст, не и с тоя автор. Пинтър, когото наричат „драматурга на мълчанието“, е казал нещичко по въпроса още през 1962 г. „Моето предположение е, че не е възможно да има твърди граници между реалното и нереалното. Не е необходимо дадено нещо да е или вярно, или невярно; то може да бъде едновременно и двете. Даден персонаж на сцената, който не може да предостави убедителни аргументи или сведения за миналия си опит, за настоящото си поведение или за стремежите си, нито да направи изчерпателен анализ на своята мотивация, е точно толкова легитимен и достоен за внимание, колкото и другият, който, за наш ужас, е в състояние да направи всичко това. Колкото по-разтърсващо е едно преживяване, толкова по-неясно е неговото словесно изразяване“.
Сценографията и костюмите в спектакъла са на Никола Тороманов, музиката – на Емилиан Гацов-Елби. Следващите представления на „Любовникът“ са на 10, 20 и 26 февруари, и 14 и 27 март.
Монитор
