Деян Донков пред
2

Деян Донков пред "МОНИТОР": Зрителите имат нужда от истински неща

Времето, в което циркулираме по тая земя, притежава нас, а не ние него

„Колкото и окултно да звучи, в „Нирвана“ ние сякаш се свързваме с духовете на Лора и Яворов“, разказва в интервю за "Монитор" големият актьор и режисьор, който, заедно с любимата си Радина Кърджилова, играе в новата постановка на шедьовъра на Константин Илиев в Театър 199.

- Деяне, в година, в която пандемията продължи да спъва и променя много планове, ти произведе две значими арт събития: моноспектакъла "Камбаната" – сам, и постановката "Нирвана" по пиесата на Константин Илиев – в съавторство с Радина и режисьора Стилиян Петров. Как ти се отразява този странен период на COVID-ограничения?

- Накара ме да разчитам повече на себе си, да бъда по-смел в решенията си. През този период много представления от Народния театър не се играха и не се играят до ден-днешен. Вече съм казвал, че според мен в това имаше някаква умисъл, не беше само заради ковида. Излязоха нови спектакли, в които участниците са повече, отколкото в тези, които паднаха – „Дон Жуан“, „Братя Карамазови“, „Полет над кукувиче гнездо“... Много представления бяха погубени не само от ковид. И липсата на това „даване“, което аз правех от сцената, ми тежеше. Но в такива трудни времена се случват и чудеса: ето на, открих романа на Недялко Славов „Камбаната“, одобриха проекта за моноспектакъла, с който кандидатствах по програма „Наследство“ на Пловдив – Европейска столица на културата. За мен това беше изключително важно. Разчитах изцяло на себе си, не знаех какво ще се случи и, разбира се, с известна доза страх подходих, но се оставих на интуицията си и много спечелих от това. Защото преодолях страховете и притесненията си и се впуснах в люта битка с текста.

- Как откри за себе си романа на Недялко Славов и с какво те „хвана“ той?

- Този роман ме намери по време на репетициите за „Калигула“ в Народния театър. Драматургът Александър Секулов ми го даде просто като интересна книга, която ми препоръча да прочета. Когато го прочетох и се запознах с автора, ние си мислехме първо за филм, което не означава, че няма да се опитаме да направим и филм – може би един ден ще кандидатстваме с него като проект. После решихме да направим спектакъла в Пловдивския театър, но нещата там се размиха във времето и накрая Недялко ми предложи да го направя сам. Някак си се впуснах в цялото това нещо и мисля, че успях. Получи се – и в буквален, и в преносен смисъл – едно фантастично представление. Съвсем сам работих над драматизацията, авторът така предпочете – да се остави на моята интуиция, на сърцето ми, и аз да избера онова, което искам да кажа. Той просто одобри, когато му дадох да прочете какво съм компилирал. Може би притури само едно-две поетични изречения, на които държи.

- С какво ти е близък Вено, героят в моноспектакъла – този нашенски Робин Худ, който защитава слабите? Припознаваш ли себе си в него?

- Аз го наричам балкански супергерой, обаче от плът и кръв, който наистина се бори със злото, макар че и той самият е извършил злини в живота си. С какво ме грабна ли? Ами най-първо, че това е документална история, тоест всичко се е случило реално. И другото е катарзисът, през който той преминава в живота си, както и начинът, по който Недялко е поднесъл тази история в романа. Грабнаха ме силата и зарядът на този многопластов текст, а бих казал – и многожанров: в градация първо в детинството на героя е по-смешно, после е по-драматично, а след това вече става и трагично. Според мен това е роман за изконните неща в живота, който трябва да се запише в българската класика, бих го сложил в задължителната литература на учениците след VII клас. А в какво си приличаме? Навярно в това, че не можем да симулираме лъжливи чувства, че мразим лъжата и че въпреки всички перипетии сме по-скоро с поглед нагоре, отколкото напред. Така или иначе, аз съм си аз, той си е той, но там, на сцената, се срещаме и това е хубавото. Толкова много работих върху текста (говоря за драматизацията, не толкова актьорски), че всяка дума наистина извира от сърцето ми. По някакъв начин този текст ми е по-скъп и по-близък до онова нещо горе, отколкото който и да било друг текст досега.

- А спориш ли с него, с героя? Монологът на Вено започва с "Няма Бог". За вярващ човек като теб трудно ли е да произнесе това?

- Самият роман започва така, но точният цитат е „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“. Това са първите думи, а последните в спектакъла са под формата на песен по стихотворението „Циганинът“ на Недялко Славов и са за тази свобода, която е дадена от Бога. Накрая се разбира, че всъщност най-ценните неща са именно от Бога.

- Персонажът стига до божественото чрез подкрепата на беззащитните, свободата и любовта. Ти къде откриваш своя Господ?

- В абсолютно същите неща. Особено пък след като вече имам три момчета, се убеждавам, че наистина животът е чудо и че любовта е от Бога.

- Какъв ще е по-нататъшният път на моноспектакъла?

- Ще пътува и в България, и извън България, но сега ще видим колко е сложно това. Ще го менажира агенция „АртВент“, която движи и други сценични изяви на колеги – и на певци, и на актьори. Имаме дата отново за Зала 1 на НДК през март и за Античния театър в Пловдив през май. Оттам нататък вече ще го засилваме да го играем по-често, поне по веднъж на месец в по-големи пространства, а лятото на открити сцени. Надявам се представлението да има достоен живот, защото мисля, че зрителите имат нужда от истински неща, самите те ми го казват. Не искам да обиждам никого, но наистина много от нещата, които им се предлагат, не бих ги нарекъл театър... А виждах как след „Камбаната“ хората излизат някак преизпълнени с любов, със сълзи в очите, с такива емоции, които са закърнели у нас, защото сме свикнали да гледаме просто нещо ефектно, смешно, забавно, ей така – да се погъделичкаме... Малко автори казват такива истини за живота и света, и то – по начина, по който Недялко Славов е наредил този текст.

- Кое за теб е най-яркото откровение в него?

- Онзи момент ми е много любим, в който се обръщам нагоре: „И тогава Вено попитал небето с детския си мозък: къде отива всичкото това чудо, цялата тая красота, движението на човешкото тяло, цялото му съвършенство, всичката тая сила – къде отива, как попива в земята и кое е мястото, където пак излиза и се връща на бял свят?!“... Този пасаж е много силен. Харесвам начина, по който един мъж, извършил две убийства, задава този голям въпрос, като се обръща към небето и го пита като дете. Много е силно!

- Ти имаш ли отговор?

- Аз по-скоро имам тези същите въпроси. И съм спокоен, когато ги задавам като Деян, защото не мисля, че сме дошли отникъде и че отиваме никъде. Мисля, че сме дошли отнякъде и отиваме съответно пак някъде...

- Да поговорим и за „Нирвана“ в Театър 199. Гледал ли си други версии на пиесата?

- Абсолютно съм девствен по темата. Но Стилиян (Петров) беше невероятно подготвен, знаеше много неща, с години е проучвал, чел е, разсъждавал е, ако щеш – като детектив е ходил по следите на тези две личности, Лора и Яворов. И ни е разказвал изключително интересни истории, които малцина знаят. Ние внимателно, на пръсти, влязохме в тая материя. Радвам се, че доста зрители ни казаха, че все едно са влезли в дома им – такава е атмосферата в представлението, много документално изглежда, което е и нашата цел: да няма симулиране, да не играем някакви представи за някакви образи. Има някакво тайнство в цялата работа като че ли... Ние сякаш се свързахме с духовете им, колкото и окултно да звучи. Не, не сме правили някакви специални ритуали, но имаме такова едно усещане, че това е специален фрагмент от нашия живот, съответно и от техния – последната им нощ...

- За теб и Радина не е ли голямо емоционално изпитание да преживявате периодично трагедията на Яворов и Лора? Как се чувствате в деня на представлението и вечерта след него?

- Бих казал, че не е леко, но пък когато се справиш, в това е смисълът на нашата професия. Дори да играеш в „по-леки“ жанрове, важното е наистина да минеш през някакви катарзисни моменти, защото тогава има смисъл да се гледа. Иначе не мисля, че аз самият бих гледал нещо, което е лишено от такъв смисъл. И дори да сме последните мохикани, които се опитват да дават на хората истински неща и да отстояват тази позиция, в това има смисъл. След това се чувстваме като преродени.

- В процеса на подготовката на спектакъла научи ли нещо разтърсващо, непознато досега, за тази иконична двойка в колективното съзнание на българите?

- Много, много неща. Откъдето и да го погледнеш, тяхното си е потресаващо и като съдба, и като низ от „случайности“. Яворов бил казал на някого като видял Лора Каравелова за първи път, че един поет задължително трябва да опознае точно тази жена. Като изобщо не е предполагал, че един ден тя ще е до него. Какво нещо са представите и после – какво е, когато се сблъскаш с реалните неща... Иначе потресаващ е и начинът, по който той се застрелва и по чудо не се убива, а пък тя се застрелва и по чудо се убива... По начина, по който е държала пистолета и според калибъра му това не би трябвало да стане. Но е уцелила някаква специфична част от аортата на сърцето – дори да си изключително наясно с човешката анатомия, пак трудно ще уцелиш това място. И то – точно в междуребрието. Зарядът на този патрон не е бил особено силен и куршумът би могъл да счупи ребро и да спре просто дотам, а той... Яворов пък с дуло в слепоочието, след което трябва да си мъртъв, оцелява. Ето това ме потресе: че тя като по чудо се е убила, а той като по чудо не се убива... Има нещо много злокобно в цялата история...

- Съдба, карма...

- Точно.

- В последните години антигероят, неудачникът сякаш замени мачото в актьорските ти превъплъщения. Имам предвид спектаклите ти „В очакване на Годо“, „Завръщане у дома“, дори „Нирвана“... Как ще продължиш?

- Всичко това, което ме спохожда, то е чиста случайност. Преди с „мачото“ – просто тогава такива неща са ми се предлагали от качествени хора като Сашо Морфов например. Но бих казал, че и Сирано дьо Бержерак не е бил мачо, и много от персонажите, които преди това съм играл, също – във „Вишнева градина“, „Месец на село“, „Иванов“, „Платонов“... Има много герои, които съм играл и не са били мачовци, но може би емблематичните неща, които са стигнали до повече хора, по-популярните ми роли, са такива. Затова хората така си ме представят. Аз имам нужда да правя различни неща и може би следващата година ще покажа един друг моноспектакъл, чисто комедиен този път, по пиеса на Недялко Славов, но не евтина, вицова комедия... Засега ще го запазя в тайна, като дойде времето, ще разказвам. Така де, човек трябва да минава през някакви периоди или по-скоро някакви периоди минават през човека, защото ние не „притежаваме“ каквото и да било, а пък най-малко времето. Времето, в което ние циркулираме по тая земя, то някак си ни притежава нас. И през това време какво ти се случва, си е пак чиста „случайност“.

 

ВИЗИТКА

* Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин

* Завършил е актьорско майсторство в клас на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска в НАТФИЗ, защитава магистратура при проф. Крикор Азарян, когото смята за свой ментор

* Изиграл е десетки запомнящи се образи в почти всички столични театри, бил е актьор на театър „Българска армия“, а от 2003 г. е в трупата на Народния

* Носител е на 4 награди „Аскеер“ и 2 награди „Икар“ за водещи роли

* Снимал е в над 40 филми и сериали („Дунав мост“, „Под прикритие“, „Емигранти“, „Изпепеляване“, „Хъшове“, „Патриархат“, „Стъпки в пясъка“, „Ако някой те обича“, „Потъването на Созопол“, „Извън пътя“, „Каръци“ и мн. др.)

* Предстои излизането на 4 нови филма с негово участие: „Татко“ на Марий Росен и Димитрис Георгиев, „ф1.618“ на Тео Ушев, „Рибена кост“ на Драгомир Шолев, „Залог“ на Светослав Овчаров

* Има трима синове: Деян от връзката си с Анастасия Ингилизова, Христо и Йоан от сегашната си половинка Радина Кърджилова

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.