„Журналистиката е като плуването – скачаш в дълбокото и или ще се нагълташ с вода, или ще продължиш напред.“ Така Петьо Блъсков – моят първи учител в медиите, описваше занаята на вестникарите. И беше прав. Години по-късно Ирена Кръстева пък ми казваше: „В живота за да получиш, трябва да дадеш. Обичайно не даваш на този, който по-късно помага на теб, но в живота е така – добро при добро, любов при любов, помощ при помощ.“

А журналистиката е от ония занаяти, дето трябва да ги крадеш – с любов, търпение и вечното съмнение, че има още много какво да научиш. Всяко начало е трудно, но вестникарството е от ония любови, които остават за цял живот. Като първата ученическа тръпка – помниш мириса на мастилото, топлината на току-що отпечатаните страници, хилядите лица зад историите, които си разказал. И, естествено, помниш до гроб първата си среща с тази любов.

Моята беше в една лятна събота, буквално дни след постъпването ми в „Монитор“ като стажант в криминалния отдел. Радостина Константинова мина покрай бюрото ми с тихото, но настоятелно: „Ти ли си новото момиче в криминалния?“ После ме отведе към кабинета си. „Ново“ беше меко казано – на 19 години, без грам опит и две написани дописки зад гърба ми, аз си бях истински заек, който никога няма да проплува в дебрите на журналистиката. Последвалото искане на Бубето (както я наричаха „старите“ колеги – б.а.) направо ме застреля – да звънна в Турция и да намеря главния прокурор на страната, за да разбера наистина ли южната ни съседка отказва повторен оглед на потъналия кораб „Хера“. Минути по-късно седях на бюрото си и исках да потъна в земята. Очевидно нямаше как да се свържа с човек на подобно ниво – НИКОГА. В един момент една сянка спря до мен – тогавашният зам. главен на „Монитор“ Данка Василева: „Какво става, дете?“ „Радостина иска да намеря главния прокурор на Турция, аз няма как да го направя и от мен журналист няма да стане“, изплаках аз. А Данка ме погледна, смигна ми и каза: „Какво ще кажеш да пробваме първо с българския?“ На следващия ден майка ми получи истеричното радостно обаждане: „Мамо, написах челото на първа!“ А днес знам, че всеки път започва с една-единствена крачка, но в правилната посока.


*Започнах своя път в „Монитор“ и в журналистиката с моминското си име Финашкова и то завинаги остана моята визитна картичка. И до ден днешен никой в редакцията, гилдията или ресора така и не се научи да ме нарича с новата ми фамилия. А синът ми Иван, когото отгледахме в дома на „Монитор“, някак автоматично също за колегите се превърна във Финашков.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Работата с перо може да бъде и много весела

Първото, което ще чуете от един журналист за работата му е колко е стресова, а второто колко е отговорна. Изучаването на занаята в „Монитор“ обаче ми даде да разбера, че работата с перо в ръка може да бъде и много забавна. Такава безспорно я правят мъничките гафове, от които и журналистите не са застраховани.