- Г-жо Владикова, на 31 януари чествахте 30-годишния юбилей на училището. Как отбелязахте празника и какви инициативи предстоят до края на учебната година?
- По повод 30-годишнината са предвидени много дейности, като имаме няколко варианта спрямо мерките в Австрия. Независимо от ситуацията ще се проведе международен конкурс, в който децата могат да се включат с рисунка и литературно съчинение. Конкурсът е под наслов „По стъпките и примера на Паисий Хилендарски“. Освен на 30-годишнината ни, той е посветен на 300-та годишнината от рождението на Паисий и 260 години от написването на „История Славянобългарска“. Рисунките ще ги изложим в нашия български културен институт, ако имаме възможност да направим присъствено тържество в края на май. Тогава ще поканим и колеги от всички краища на света на международна работна кръгла маса под наслов „Българското училище в чужбина - минало, настоящо и бъдеще“. Важен труд и много работа е и изготвянето на алманах за 30-годишната история на българското училище. Около 24 май издаваме и нашето списание „Патиланци“. Тази година то ще бъде посветено изцяло на юбилея.
- Как се промени училището за тези 30 години?
- Горди сме с този рожден ден, защото сме едно от най-старите български училища зад граница. Мъдър народ сме. Няма място в света, където българската общност да не направи своя църква и училище. Когато създадохме нашето училище във Виена, мислехме, че то ще бъде временно нещо. Преди 30 години бяхме новите възрожденци. Започнахме от нулата. Имало е български училища по света, но те са били държавни за децата на дипломите, посолствата, българските мисии. В момента има 2 училища на държавен принцип – в Прага и Братислава. В началото започнахме с една шепа ученици, а сега по данни на МОН са около 400. Може би никой не е очаквал, че така масово българската общност зад граница ще се организира и ще направи свое училище. Сега е по-лесно да направиш училище, пътят е отъпкан и регулиран, има и финансиране. Преди 30 години всичко бе на доброволни начала с помощта на дарители, но нямаше пари за учителите, учебници. Нашият тип училища много разчита на активността на родителите. Те не биха съществували без триъгълника учител-ученик-родител. Много училища зад граница дори са сформирани от родителски инициативи. Имаше големи проблеми при основаването на едно училище и без тяхно участие трудно можеше да се започне. Когато минат години и проблемите с помещение, преподаватели, учебници уталожат, родителите като че ли започват да възприемат българското училище като даденост, като другите нормални училища. Възрожденското им участие е по-слабо, докато в началото беше много силно. На това и се дължеше нашият успех.
Хубавото е, че стъпка по стъпка се изгражда училището, което имаме и до днес. Тази година бележим рекорден брой – близо 400 деца. Започнали сме със 7, после 15-ина. Училището ни съществува с тези деца герои, които идват, въпреки натоварването, което имат. Затова моето уважение и моят поклон за нашите деца. Най-оптималната бройка за едно училище е между 150-200 ученици. Когато минахме 200, цялата система става трудна, но нито едно дете не е върнато. Правим всичко възможност, така че независимо с какви проблеми идва то, на какво ниво е, какви са неговите изисквания, да го приемем. В последните години се радваме на децата на нашите ученици. Значи все нещо добро съм направила, след като съм възпитала своите ученици да доведат децата си на българско училище. Говорим за деца трето поколение българи в чужбина. В началото не сме мислели, че ще стигнем дотук. Мечтаехме в близка перспектива. Имахме много проблеми – съпротива, понякога ни пречеха да се реализираме, имаше неразбиране. Смяташе се, че хората, които са ангажирани в българските училища, търсят лични облаги. Всички училища носят възрожденския пламък и мисълта да го обучиш детето е част от живота на преподаватели там.
- Каква е най-важната задача на едно училище зад граница?
- Едно училище зад граница не е само звено за обучение по български език, история и география. То е нещо повече. Ние възпитаваме децата да не загубят връзката с баба и дядо, родното място, традициите, обичаите – всички хубави неща, които общо наричаме „българското“. Събирането на децата ни в училищата зад граница е важен емоционален и психологически момент. Никой родител не пита детето си дали иска да дойде в дадена страна или не. Изпращат го в чуждо училище и не знаят как се чувства там. Има деца, които са контактни, но за голяма част е трудно. Още повече, когато не знаят езика. Този период за тях е труден и тежък. Една от големите ни задачи е да приобщим децата помежду им, за да имат своята среда, да се почувстват като в своето място. Те много често се оказват изолирани, самотни. Покрай пандемията видяхме колко е важен контактът с връстниците.
Затова основната задача на нашето училище е да продължи да бъде българското, което децата да посещават, да се чувстват като у дома си, да споделят нещата, които ги вълнуват без стрес. Да получат нужното за всеки човек чувство за принадлежност. При толкова много смесени бракове знаеш едната половина коя си, но другата се губи някъде. Личността ти не е цяла. Нашите деца трябва да се научат, че е гордост да си българин. Това не трябва да се забравя и трябва да се възпитава. От простотия, глупости и лоши неща не можеш да възпиташ здраво поколение, което да вярва в себе си. Учителите сме призвани за това, да работим в тази насока.
Щастлива съм да изпращам всяка година своите випуски. Нашите абитуриенти са сред най-добрите ученици, които завършват в техните училища. Те са умни, талантливи, добри деца. Те са гордост за всички нас. Трябва да ги пазим и обгрижваме. Първите години, когато направихме училището, цялата ни психика и енергия бе, че тези деца ще се върнат след няколко години в България. В началото на 20-и век много наши учени и специалисти са получили своето високо образование в Европа и са се върнали в България, за да я европеизират. Живеейки с тази история, се надявахме, че децата, които възпитаваме и учим на български, история, география, ще имат тази съдба и ще бъдат важен фактор в новоизгражданата демократична България. Това не стана веднага. Трябваше да минат 30 години, за да почнем сега да наблюдаваме този процес. Още слабо, но се надяваме в един момент корените да приберат своите деца и те да намерят своята реализация, където им е мястото. Все повече млади хора с високо образование започват да работят за България. Децата, които учат в нашите училища, не са загубени. Те винаги ще останат свързани с България и ще са най-доброто лоби, което родината ни може да получи за своето бъдеще. Още обаче не са направени задължителните стъпки за завръщането на тези деца. Трябва да се направят такива условията да могат да бъдат посрещнати добре в България, да им се осигури възможност за реализация спрямо техните квалификации. За да могат да допринесат за просперитета й.
- Какво трябва да предприеме най-напред държава, за да се привлекат обратно децата?
- Разчитаме много на промените в ПМС 103, което регламентира кандидатстването на български ученици, които идват извън границите на родината. То е направено за старите български общности. В момента обаче ситуацията е сменила своята същност, защото българчетата зад граница вече са пръснати в целия свят. Пътят трябва да се отвори на деца, които имат желание да продължат своята реализация и образование в България. Не може колегите да не се съобразят с приемането на документи за кандидатстване, така че тези, които идват от чужбина и завършват по-късно, да загубят една година. Надяваме се с новото правителство промените да дойдат по-скоро, защото са важни за завръщането на децата в България. Има и по-малки проблеми. Ако на някое семейство му се наложи да се върне по средата на годината, основният проблем е детето. Няма условия за приемането му. Ако е на възраст за 6-7 клас, в България не може да го върнат в 4-и. Трябва да има структура, която да е готова да поема тези деца. Да ги интегрира в класа, на който отговаря възрастта им. Тази структура трябва да му помогне да премине плавно, докато то може да продължи заедно с връстниците си. Иначе наказваме нашите деца.
- Имате ли проблеми с обезпечаването на учителския колектив?
- Нашият екип е от 9 учители. Виена е централно място и при обявяване на конкурс се явяват голям брой кандидати и се налага да избираме. На много места по света обаче имат проблем. Възможността да бъдем онлайн го разрешава донякъде. За едно българско училище в чужбина обаче много важен е контактът с преподавателя, учениците, задружният общ живот, който може да се осъществи само присъствено. Трябва да отбележа, че учителите ни не биха могли да се издържат финансово в държавите, в които живеят, само с хонорарите в едно българско училище. Трябва да се работи на още едно място. Имаме извънкласни занимания, които не се заплащат. В почти всички училища няма административен апарат, а е на доброволен труд. Тези часове не могат да се изчислят и заплатят подобаващо.
- Какво се промени заради пандемията?
- С колегите сме на мнение, че децата се промениха. Работата с тях е по-трудна. Навлизаме в нова фаза в училищното образование. Освен в българското, преподавам и в английско, и в австрийско училище и наблюдавам навсякъде една и съща тенденция на промяна. Децата психически се промениха. Без социалните контакти заради изолацията имат друго отношение към съучениците си и обучението. Самите семейства също се промениха, техните изисквания винаги са били на високо ниво, но сега те видяха колко е тежко да поемат толкова висока отговорност. Една част от тях се промениха, други все още се противопоставят и не са готови на тази промяна и не искат да се поддадат.
Визитка:
- Председател е на Асоциацията на български училища в чужбина
- Директор на Българо-австрийското училище „Св. св. Кирил и Методий” – Виена, и преподавател по БЕЛ на ученици от 5-и до 12-и клас
- Преподавател в Държавния училищен инспектора за Виена и интернационални училища, включващи матура по български език
- Удостоена е с отличия, плакети и медали за заслугите си в образованието
Монитор
