Цветовете от живота на Ирина Флорин  (АРХИВ СНИМКИ)
5

Цветовете от живота на Ирина Флорин (АРХИВ СНИМКИ)

Змия в краката изненадала певицата на Дунавския плаж

Когато става дума за пъстър живот, невероятни истории и незабравими спомени, кой би бил по-подходящ разказвач от най-пъстрото момиче на родната поп сцена – Ирина Флорин.

Наскоро тя заби ток отново в родния ефир с песента си „Тъмнината вътре в мен“, която изненада големите продуценти и окупира музикалните класации. Почти е готов и ремиксът на парчето, който е дело на Калоян Колев – сина на Момчил Колев (от бившия дует Дони и Момчил). Само след месец пък Ирина готви чисто нов сингъл, за който надигна завесата, че ще е с етно мотиви и модерно звучене, и негов автор отново е Крум Георгиев - виновникът за "Тъмнината" и още цял списък поп хитове през последните две десетилетия. Цялата тази нова продукция трябва да стане част от предстоящ нов албум на Флорин, който тя се надява да издаде още тази есен, 10 години след последната си тава „Копринена жена“. По записите работи с „обичайните си заподозрени“ Крум и Момчил Колев, като към опитния екип се присъединява и младата кръв на Благслав Анастасов от бандата Hayes&Y, единствената родна група базирана във Великобритания и постигнала вече не е дин успех на Острова.

Докато крои творчески планове за бъдещето, решихме да проверим дали тази ефирна жена с восъчна аристократична кожа и собствен музикален почерк винаги е била тъй фина?! Ето какви изненади извади от пъстрите си спомени Ирина Флорин.

ОТ РУСИЯ С ЛЮБОВ


Заедно с моята приятелка Надя заминахме на гости на наша близка в Москва. Мисля, че беше 2006-а или 2007-а година. Преди това отидох и си извадих виза в руското посолство. Пристигнахме ние. Посрещна ни нашата приятелка още на летището и имахме програма за целия престои. Всяка вечер ни водеше на изкусителни ресторанти за суши, италиански. Показа ни забележителности – Червеният площад, Кремъл, ходихме в завода, където се произвеждат бонбоните Миша и си купихме по един килограм от различните видове, за да донесем тук. Всеки ден си пиехме кафето в прословутото Пушкин кафе. На входа му има червен килим и двама души, които те посрещат в униформи. Даваш им ключовете на колата, единият взима колата, другият те въвежда. Усещането е за царственост. Дори сервитьорите са облечени според епохата. Напълно се потапяш в миналото. Аз съм възпитаник на руска гимназия и съм близо до класиката, та за мен това беше много въздействащо. Ходихме до големия Московски пазар да си купуваме червен хайвер, белуга.

Дойде време да се прибираме. Отиваме на аерогарата. Приятелката ми Надя е пред мен. Мина тя през контрола, минава нейният багаж, минава моят багаж, аз си давам паспортът и... полицайката започва да се суети. Позвъни и дойдоха още двама полицаи. Чувам ги как си говорят, че съм нередовна. В един момент ми казват, че визата ми е изтекла и е трябвало да се прибера към София предния ден. Вкараха ме в една стая и ми взеха телефона. През това време Надя се обадила на нашата домакиня, която беше представител на голяма компания в Москва, че са ме задържали на летището и че трябва да да направи нещо. Компанията, за която работеше, беше много голяма и имаха договор за обслужване с „Шереметиево“. Не си спомням колко точно са ме държали, но сигурно беше над 6-7 часа. Бяха ми донесли вода и кафе, но аз толкова се бях уплашила, защото толкова филми съм гледала, в които хора изчезват така в Русия.

Нашата приятелка веднага беше изпратила шофьора, който ме чакаше и към 18-18:30 ч ме пуснаха да си ходя, но с глоба от 300 евро, а трябваше да си купя и нов билет. Закара ме шофьорът обратно при домакинята ни, тя ме посрещна с: „Идеално стана. Ще ходим на италиански ресторант, на който не можах да ви заведа“.

СБЪРКАЛИ Я С ШИНЕЙД О'КОНЪР


Тези дни се навършиха точно 30 години от големият митинг в София. Спомням си, че тогава всички бяхме за синята идея и за промяната. Имах една Лада 2105 и месеци наред си наливах сама бензин, за да ходя и да пея абсолютно безплатно по площадите, където ме канеха (за разлика от някой други, на които им плащаха).

Такъв митинг като онзи не е имало никога. Мисля че имаше повече от милион души. Цариградско не се виждаше чак до „Плиска“. Пях на сцената, точно до трибуната, на която се изказваха лидерите. По това време бях записала кавър на Nothing Compare 2 U на Шинейд О'Конър. Изпълних на живо точно нея. Слизам аз от сцената и един наш китарист, който живееше в Америка по това време ми прави възмутена забележка: „Ти защо пееш отгоре върху гласа на Шинейд? Как може такова нещо?“ не знаех какво да му кажа. Обясних му, че всъщност това си е моят глас, защото съм записала кавър на парчето. Добре че до мен беше Иван Лечев, който ми направи аранжимента и изсвири китарите на записа в студио 1 на НДК.

В началото на промените всичко беше еуфорично, в главата ти има само хубави мисли, без дори да знаеш какво е това хубавото, за което се говори и което може да донесе промяната. Беше пълно с идеи. Не ходехме, а летяхме в очакване. Това усещане беше навсякъде - във въздуха, в погледа, в душата и мислите. Все едно си малко дете, което за пръв път ще водят на цирк – не знаеш какво е, но знаеш, че е много яко.


„МОМЕ КАЛИНО“ НА БИС


Годината беше 2005-а,когато направихме големият концерт в зала „Астория“ в Лондон. Бяхме аз, Нина Николина, Дони, Нети, Миро Морски от „Джанго зе“. Имахме няколко дни в британската столица, които с Нина прекарвахме в разходки. Спомням си как се загубихме, защото хванахме автобуса в грешна посока. Подведе ни обратното движение. В един момент останаха само афроамериканци и бяхме стигнали нещо като индустриална зона на Лондон. Веднага се обадихме на тогавашния посланик – Валентин Добрев, който много се притесни и ни каза веднага да обърнем посоката.

През тези дни живеехме в самото посолство. Аз спях в стаята на сина на посланика, Нина в съседната, а Дони и Нети на долния етаж. Направиха за нас няколко барбекьо партита, на които бяха поканили музиканти, дори дъщерята и зета на собственика на „Бурда“. Организираха дори официален прием, на който за първи път срещнах Симеон Сакскобургготски.

Дойде деня на концерта в „Астория“, залата се пръска по шевовете, беше много успешен, а след него си бяхме организирали вечеря в един арабски ресторант, на който мой братовчед беше управител. В Лондон ресторантите работят до 23 часа, та се наложи да ни вземат с коли от залата, да ни извозят и специално за нас отключиха ресторанта. Бяха разпънали много богата софра с безкрайно вкусна храна. Наядохме се, а един арабин, облечен в нещо като нощница и сако отгоре свиреше арабски ритми По едно време дойде братовчед ми да ми предаде питане от шефа си дали няма да изпеем нещо. А ние преяли..., но няма как да откажем. Предложих на Нина Николина да изпеем „Назад, назад моме Калино“. Брей, какви ръкопляскания последваха, а собственикът вика: „хайде пак“. Така 4-5 пъти пяхме тази песен.


ПИЛЕНЦА В ШОРТИТЕ


Аз съм израснала в село Дъбован, в Гиген само съм родена. Къщите на баба и чичо бяха една до друга, а двата двора се деляха само от една портичка. Все едно бяхме в общ дом. Чичо имаше много животинки – овце, кози, крава, куче, котки, агънца, патки, гъски, пуйки, свинчета. Всичко. Много обичахме да „крадем“ малки прасенца, за да си играем с тях. Бяха на по два дни и миришеха още на мляко. Розовички - разкошни. „Крали“ сме още пиленца, пуйчета, съвсем малки, и ги тъпчехме в шортите си. От онези шорти като по физкултура – черните с ластик. После ги връщахме на чичо. Е, няколко не успяха да оживеят пътя на обратно...

От село имам много още спомени от детски пакости. Имах един чичо Атанас – баща на мой втори братовчед. Той беше яйчар - минаваше с една огромна кошница и мерките за яйца и изкупуваше от хората. Един ден ние играем народна топка на прашния коларски път, а той застанал с мерките и оставил коша с яйцата до себе си. Един от ударите беше толкова „точен“, че счупихме всичките яйца. Пръснахме се като пилци за секунда.

Помня и лютите северняшки зими, когато снегът натрупваше толкова много. В една такава зима беше паднал 1,5-1,7 м сняг и си спомням как бяха прокопани тунели, за да ходим на училище

Като деца много ходихме и на плажа на Дунава. Бях вече на 13-15 години и бях влюбена в по-голямо момче. Сигурно е бил на 25. Един ден отиваме с компания на плажа, а той там с друго момиче. Замръзнах. Ушите ми пищят, нищо не чувам, нищо не виждам. В един момент усещам, че някой ме дърпа и вика: „Ти не виждаш ли?!“ Поглеждам, а в краката ми една змия, даже съска.

Назад

ПО ТЕМАТА

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.