Мрежите си заплитаха fishermen,

рибари old fellows.

Точно така mate, имам да ви разказвам продължението на историята за пътешествието ни до Охридското езеро или както казах миналия път – още една от известните български забележителности. По повод тази фраза един dude във Фейсбук ме предупреди, че ако ме хванат македонците щели „да ми татуират черен печат на светлото чело“. Fear enough! Нали и без това събирам печати от 100-те национални туристически обекта (actually не знам как реши, че челото ми е светло, as I said, аз съм от Лондон, така че статистически погледнато има окoло 30% вроятност челото ми да е кафеникаво на цвят и родителите ми да са родени някъде в Югозападна Азия, ha-ha-ha).

Ако трябва да съм честен, обаче предпочитам да имам достъп до Северна Македония, защото бих отишъл отново на разходка там. Само като си спомня колко вкусна беше храната в крайбрежното ресторантче в Охрид и ми идве още сега да тръгна натам.

Ние със съпругата ми Добромира отделихме една serious част от времето предопределено за туризъм в Охрид на това да направим сравнителен анализ на видовете скара, вешавица и ущипци, които предлага ресторанта, also нямаше как да преценим дали прясната риба в менюто е по-вкусна пържена или на печена на скара без да опитаме и от двата вида. Скопското пиво също се оказа на ниво, а цените в рестораната бяха, well .. not great, not terrible.

След като се натъпкахме с месо като трамвай 11 с пътници в пиков час, с Додо решихме да си направим задължителната разходка с лодка в Охридското езеро. Разходката беше с лодка indeed, защото бяхме предупредени предварително, че няма смисъл да се качваме на туристическите кораби. На пристанището имало безброй лодкари на черно, които могат да ни направят exclusive tour с малка моторна лодка. Нещо като нелегалните таксита само, че с лодки по Охридското езеро. Разбираш ли mate, хванвхме си лодка копърка.

Предупрежденията се оказаха верни. Още със стъпването ни на централния кей, към нас се засилиха някоко тематично изглеждащи мъже на средна възраст – с бради, шекмбета и капитански шапки, които предлагаха частна разходка с лодка на цената на билета за корабчето и по неговия маршрут. Харесахме си най-достоверно изглеждащия и се отправихме към his boat. По пътя нашият personal капитан, реши да завърже приятелски разговор:

-От къде сте?

- От София.

- И аз съм от София!

- Да, бе да!

- Честна дума!

И тогава нашият капитан извади личната си карта от портфейла и с гордост ни показа официален документ, че е български гражданин. В отговор на нашите surprised физиономии, каза, е му струвало 3000лв., за да получи българската лична карта. Човекът ни обясни, че синовете му живеели в Австралия и благодарение на българското гражданство можел по-лесно да пътува до там, за да им ходи на гости.

Later, с Додо обсъдихме как така македонците, които правят всичко възможно, за да отрекат, че са българи (although в България твърдим обратното), дават луди пари, за да получат документи, доказващи че са българи.

Иначе разходката в езерото беше amazing. Първо минахме покрай рибарското градче, старата част на града, Мостът на желанията и стигнахме, чак до старата църква на хълма. По пътя нашият личен Capitan ни разказа всичките интересни факти за Охридското езеро и любопитни легенди за различните забележителности. Наред с историите за любовни мъки и геройски подвизи, нашият guide не пропусна да ни обърне внимание, че Охридското езеро е едно от най-старите езера в света като е на възраст между 2 и 3 милиона години.

След като обърнахме посоката и минахме през дълбоката част на езерото, моята Додо тихичко се сви в средата на лодката и се хвана здраво с две ръце за борда. Всеки мой опит да потопя ръка във водата през борда беше париран със заплашително съскане: „Конане, веднага се спри, защото клатиш лодката!“. Well, Додо се успокои чак когато стигнахме до южната част на залива и влязохме в канала водещ към Билянините извори. That’s wright! Оказа се, че тази същата Биляна дето платно белела, край Охридското езеро си има свои извори, кръстени на нея. Пътят към the spring, се оказа нещо като паркинг за всички корабчета и лодки в Македония. Специално внимание лодкарят ни обърна на кораба „Илинден“, с който преди 10 години 15 български туристи са се удавили в езерото. Случаят е бил национална трагедия тогава, а изваденото от дъното корбаче е нещо като забележителност за българските туристи сега. The captain с тъжна физиономия си припомни деня на инцидента и вероятно за милионен път обяви, че „йебаното корабче ‘ич не биваше да плива с ‘ора“. When we saw колко скапано изглежда това корабче сами се убедихме в думите му.

Иначе пихме вода от извора на Биляна. Разходихме се в magnificent парк, около него и после спокойно посрещнахме залеза пътувайки наобратно с лодката. Честна дума mate, ако вече не бях свършил тази работа, точно в този момент бих предложил брак на Додо.

It was no so romantic, когато излязохме да пийнем нещо в някой бар след вечеря. Of course, нощният живот в Охрид беше на ниво. Beach барове, дискотеки etc. Много странно беше, обаче, че на македонска територия за пръв път се сблъсках с творчеството на Криско. „Разклати я тая базука“, се носеше в нощта над черната повърхност на това древно езеро преживало редица исторически събития. Векове след като Климент и Наум са изковали първите книги на кирилица тук, българската реч отново беше завладяла този град ( “Дали да ти кажа thank you или fuck you”, “Яката дупара, кой ши я бара“ и т.н.).

На другият ден направихме обиколка с кола around the lake. Първо минахме покрай плажове като „Акапулко“, „Немо“  и „Golden Beach” и стигнахме до Залива на костите. На това scary звучащо място, македонците са направили музей във формата на праисторическо селище. The bunch of тръстикови колиби построени на кей забил кокили вътре в езерото. Местенцето наистина изглежда живописно отдалеч. Отвътре колибите не са нищо особено - пълни с ancient pieces of crab. In general, входната такса за музея си струва само, заради готините селфита.

Голямата ни цел беше манастира „Свети Наум“. Guess who е погребан тук след като е измолил от Цар Симеон Велики да го освободи от службата му в Преслав и да се оттегли в Охрид при своя колега и приятел Климент Охридски. Точно така the very famous Наум Преславски, основоположник на Преславската езикова школа (разбирай българската писмена култура) е построил този манастир и гробът му е тук. Казват, че ако си с добро сърце и залепиш ухо до надгробната му плоча, може да чуеш как бие сърцето на светеца. Well, аз most probably ще горя в ада, защото нищо не чух. А, Додо ми е свидетел, влязох в манастира с най-чисти помисли. Поне, докато не се натъкнахме на пауните.

Пауните mate са най-ужасните създания в личната ми класация след феновете на Тотнъм. Не мога да си обясня, защо тези птици символ на суетността са традиционни домашни любимци в толкова много манастири.

Especially тези пауни в манастира „Свети Наум“ край Охрид са абсолютни фашисти! Няма друго обяснение за поведението им. Докато с Додо най-невинно си правехме фотосесия в двора на манстира ги видяхме как подозрително ни оглеждат. Първоначално не ни закачаха. В момента, в който обаче чуха английска реч (не знам дали сте забелязали, но въпреки my perfect Bulgarian от време на време казвам по нещо на английки) моментално ми скочиха на бой. И не само един паун, mate. Оо не! Те си викат подкрепление. Първият паун, който ми налетя след като имах неблагоразумието да кажа на глас нещо от рода на “Come here Sweetheart”, явно прецени, че няма да се справи сам с мен  и викна братовчедите си от другите краища на парка. Докато осъзная, че налитат на англоговорящи( не знам това някакво отмъщение за World War II  ли е? ) вече бях изрекъл няколко псувни на родния ми език. След всяка следваща фраза, отнякъде изскачаше по още някой паун. These bloody creatures дори скачаха от клоните на дърветата! Само за 5 минути, в които Додо за малко да се напикае от смях, бях обграден от цялата freaking gang на манастирските пауни, които войнствено ми крещяха и бяха разперили опашки. Then осъзнах, че битката е неравна и се ориентирах към отстъпление. Групата деца на екскурзия, които се появиха по същото време и започнаха да плашат пауните, никак не помогнаха. Защото пернатите фашисти трябваше да избягат от децата в моята посока и затова се почувстваха длъжни всички да тръгнат след мен.

Малко по-късно Додо ме намери върху чешмичката зад една от хижите в двора на манастира. И благодарение на нейната балканска безстрашност и богат арсенал от български фрази използвани от шофьорите по кръстовищата, преминахме през вече скучаещата група пауни.

С възможно highest speed се изнесох от манастира и поехме към границата с Албания. You know mate, че от едната страна езерото е в македонска територия, а от другата в албанска. Искаше ми се да разгледаме и малко от тази държава, но докато с граничарите (и македонските, и албанските) се уточним, че не можем да им уредим български паспорти, само защото и ние имаме такива, следобедът мина и се стъмни. Спряхме в един албански ресторант край езерото, за да вечеряме. Бира нямаше. Поръчахме си най-албански звучащото ястие – оказа се нещо като дюнер. Всичко беше адски вкусно, а сервитьорът беше с бяла риза. Какво се е случило със сервитьорите с бели ризи в България нямам идея, но намирам от тези екземпляри само в съседните държави. Whatever, обиколката ни през албанска земя се оказа по-скоро като поговорката “Бежанец път да види“. Само, дето и на влизане в Македония се наложи пак да обяснявам на граничарите, че не мога да им уредя български паспорти.

Прибрахме се изморени и заспахме. Сънувах как огромни пауни ме гонят по брега на езерото, а единственото нещо, на което мога да се спася от тях е корабчето „Илинден“.

На другия ден се разходихме из магазините за сувенири и поехме към Скопие. Пътят е малко досаден, защото в малката отсечка, по която има магистрала буквално на всеки 2 минути трябва да спираш, за да платиш тол такса. It’s not about the money, просто във всеки един момент, в който успееш да вдигнеш някаква нормална скорост и веднага се налага да започнеш да намаляваш, защото стигаш тол пост.

В Скопие mate, определено трябва да се отиде. Особено, ако не можеш да си позволиш да посетиш „Дисниленд“. Безбройните бутафорни статуи накацали по площадите, по мостовете, дори по покривите на сградите, са толкова ridiculous, че чак са забавни. Определено няма друго място на света като центъра на Скопие. In other hand, ако се абстрахирате от бутафорията, можете да видите как би било хубаво да изглеждат площадите в София. Наистина приятно и красиво градско пространство, без перки на акули и без стърчащи плочки.

В Скопие българи не срещнахме, но actually по-голямата част от статуите, за които стана дума са на бележити българи, така че все едно сме били в Пантеон на българската история.

Whatever, прибрахме се много впечатлени от нашия trip зад граница. Додо определено не срещна негативното отношение, което очакваше към нас като българи. Аз пък не срещнах повече нито един паун по пътя, Слава Богу. Срещнахме само готини места, nice people и разбира се обичайните неуредици, толкова типични по тези ширини. Искрено се надявам this guy от Фейсбук да не е прав и ако „макетата“ прочетат този текст да не ми ударят черен печат. Защото много ги харесах. И искам пак да им отида на гости.

 

PS.

Ако се чудите къде да отидете вие на разходка, можете да почерпите някоя идея от страницата ми във Facebook:

https://www.facebook.com/britanskiabejanec/

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Британския бежанец: И коронавирусът не успя да завладее Шипка

Hallo приятели,

За 37-ми път ви съобащавам, че името ми е Конан Дъфи и сън имигрант от Великобритания, който обикаля забележителностите в новата си родина България и описва приключенията си тук. Well, this time за първи път смятам да ви разкажа как не отидох на някое интересно място. Yes, you are right имам предвид връх Шипка.