Британският бежанец: Незабравими спомени на сем. Дъфи

Британският бежанец: Незабравими спомени на сем. Дъфи

Nice to Митю guys

Може да съм natural born британец, ама вече и аз придобивам навиците на новите ми сънародници от България да си правя шеги със собствения си английски език. For example, винаги, когато съм на българска територия и при запознанство произнеса дежурната фраза “Nice to meet You” (Найс ту мийт ю), винаги, ама absolutely винаги се намира някой шегобиец, който да ми направи забележка от орда на: „Не съм Митю, Стефан съм“. Със времето не само, че схванах смисъла на шегата, ами даже вече и на мен взе да ми се струва забавна.
Whatever, не знам как ви се отразяват на вас тия августовски жеги, но намен obviously ми действат на чувството за хумор. При това както сами можете да се убедите не съвсем позитивно.
Затова и по време на тези bloody жеги смятам да ви разкажа за една доста вледеняваща и мокра разходка на мен и моето наскоро нараснало семейство. Ако си помняте преди couple of weeks ви разказвах за първия trip на моята новородена дъщеря Ева Дъфи в парка „Небесните пасбища“ в Етрополския Балкан. Ако не си спомняте, значи не сте я чели и бързо можете да поправите грешката си. Вашият приятел Конан Дъфи (или Кънчо от Лондон, Конан Бежанеца и безброй “оригинални” nicknames, които съседите ми в „Овча купел“ не спират да ми измислят), обаче е непоправим оптимист и затовая I believe, че не само сте я изчели от край до край, ами и помните, че ви споменах как не съм пропуснал да взема печат от 100-те Национални туристически обекта на България and also как ще в разкажа за това друг път. Well, този друг път е този път и моментът (bad um tss!) настъпи.
На 20км. От село Осиковица, където се намират „Небесните пасбища“ се намира град Етрополе. Според (много зле поддържаният) сайт на Българското туристическо дружество в Етрополе има 3 обекта от 100-те НТО, които обаче споделя един печат с номер 63. Обектите са Регионален Исторически музей, Часовниковата кула и манастир „св. Троица“.
Посещението в музей, както неведнъж съм споменавал, не е от my favorite things, Часовникова кула пък има в pretty much всеки град в страната, затова си набелязахме за посещение манастира. Този манастир even more е един от най-старите в България - „Св. Троица“ или както го наричат още „Варовитец“ е основан още през 1158г.
Той е станал really famous през 16-17в. Когато там се е зародила най-популярната калиграфска школа в България. Начинът по който монасите в манастира за изписвали текстовете е бил толкова красив и уникален, че е повилял на всички останали книжовни школи по българските земи, а в последствие и на съвременния ръкописен стандарт. Also, в този манастир някога се е укривал Васил Левски.
Този манастир however е важна част от българската история и култура и непременно трябва да се посети. От гледна точка на природни забележителности също не може да се оплаче. На близо се намира водопадът „Варовитец“.
И сега е моментът да ви призная, че отлагах да ви разкажа за посещението ми там, понеже малко ме е срам. The reason is, че както (убеден съм) помните от предишната ми история с приятелското семейство, с което посетихме „Небесните пасбища“ си устроихме невиждано угощение със скара. Well, всяко хлапе знае, че яденето на скара задължително върви с пиене на бира. А, ние ядохме доста скара, if you know what I mean. Затова и вашият врен слуга Конан малко беше омотал варварската си глава и не биваше да шофира. This never was a problem. Моята вярна съпруга, майка на детето ми и спътница в безбройните ми приключения по тези древни земи Добромира също е шофьор. При това никак не неопитен.
Само, че жените mate, споделят една обща черта с котките. Не тя не е да можеш да си оближеш those parts или пък да минеш отвсякъде, откъдето можеш да си промушиш главата. Става въпрос за това рядко умение да вършиш нещо само и единствено, когато имаш желание без значение от обстотелствата. По тази линия mate, ние мъжете сме като кучетата – държим на момента да покажем целия арсенал от умения, които владеем и при всеки удобен случай ги демонстрираме. In other words Додо вероятно шофира дори по-добре от мен, но аз regularly карам колата, а когато все пак се наложи тя да го прави, дава ясно да се разбере, че ми прави неимоверна услуга, за която трябва да съм й задължен до гроб.
Е, в този случай след няколко полугласни забележки, в които ясно прозвучаха думи като „аман“, „без мен“, „за никъде“, „пак аз“, „спасявам“ и прочее неща, които всеки полуинтелигентен примат би схавнал, че са сигнал за носене на закуска в леглото поне една седмица напред, Додо все пак седна зад волана.
Само че, този път се оказа mate, че тя наистина прави страхотна саможертва. През 30-те минути, които ни бяха нужни да стигнем до подножието на манстира се изсипа такъв брутален дъжд, какъвто може да очаквате само, ако сте ловец на каймани по Амазонка. Или, ако сте турист в България през random weekend по време на лятото.
И ако дъждът затруднавяше шофирането и го правеше kind of опасно, то пътя от Етрополе до манастира го превърна в истински horror. Най-страшният планински път, по който някога съм шофирал е този за Гложенския манастир където by the way също се е укривал Левски. Well, другото общо между двата манастира е, че пътят до тях наистина е dangerous. Стръмен наклон, остри завои без видимост, отдясно отвесна скала, отляво дълбока пропаст. Самото платно пък е толкова тясно, че, ако две майки с детски колички опитат да се разминат, ще закачат for sure стърчащите от багажниците им двулитрови бутилки с бира. При два нормални по размер автомобила разминаването е фантазия, ако в поне една от посоките превозното средство е по-голямо, възможността да се разминат граничи с това да кихнеш в метрото и някоя баба да не те прободе в гърдите с бастуна си.
В нашия случай, на последната отсечка преди автобуса, се оказа, че има спрял автобус. Автомобилът ни mate e SUV или както го наричате по тези места джип. Вярно, той е от малките джипове и габаритът му не е много по-голям от стандартна кола, но what the hell, срещу нас имаше автобус! Додо, спря за момент. Спомена нещо за майката на автобуса и определени части от тялото й където този автобус може да се паркира. Огледа се. Видя очевидното, че отляво платното свършва с рехави храсти и поне 50-метрова пропаст. Докато аз бях ангажиран с това да запушвам ушите на бебето, за да не чуе какво майка му предлага да се случи с шофьора на автобуса, Додо се сети, че преди малко се бяхме разминали с огромен джип, тоест този джип е минал покрай автобуса, значи и ние ще можем. Отпускане на съединителя, ново споменаване на майки, прекръстване (от моя страна) и газ. Кошмарът беше, че колкото повече напредвахме край автобуса, толкова повече отляво се подобряваше изгледа към пропастта под нас. Докато в един момент огледалото ни не закачи автобуса. Тогава излезе шофьора му, започна да се държи за главата и да вика по нас, а това подейства като катализатор за моята иначе тихичка, миниатюрна съпруга. С едно движение Додо смъкна всички прозорци, обясни много образно на автобусния шофьор, че трябва да е най-големия скапаняк на света, за да му се развали рейса точно тук, изфорсира колата и се разминахме.
Трябва да призная mate, че докато паркирахме пред манастира в колата отчетливо се носеше миризма на напълнен памперс, която обаче не се наемам да твърдя, че 100% се дължеше на бебето.
В този момент дъждът премина в порой. Додо отказа да излезе от колата и ми обясни, че ако толова искам bloody печат да ходя да си го навра в..книжката, но тя и бебето няма да стават вир вода. Аз излязох на бегом. Подминах няколко измокрени туристи, които чакаха под козирката на входа дъжда да намалее и влязох в манастира.
Вярвате ли ми, но там не срещанах нито един жив човек. Thanks God не срещнах и мъртъв, но друга ми е мисълта. Запътих се към крилото където пишеше, че е музея – беше отключено, а вътре нямаше никого. После притичах до църквата. Там горяха свещи, на входа имаше различни видове свещи, светена вода и сувенири, както и голяма камара със стотинки, явно посетителите са се самообслужвали. Разходих се набързо. Нямаше никой. Поседях в предверието с надеждата да де появи някой, но напразно. Притичах до магерницата и хотелската част – там беше заключено. Дъждът не спира. Додо и Ева ме чакат в колата. Аз съм във freakin’ манастир, а тук няма кой да ми удари bloody печат. Върнах се в църквата, отново нямаше никого, но когато се загледах при сувенирите го видях. Печатът стоеше там само на една ръка от мен. Огледах се, ослушах се и реших да го сторя сам, под обвинителния взор на една от най-старите икони в България на Holly Trinity.
И тук, Божието провидение ме наказа. Тъй като печатът беше от онези bloody машинки, дето са на пружина и когато го натискаш, вътре се върти самата преса, малко не успях да схвана как е правилно да го обърна. Challenge accepted! Ударих си един печат първо на ръката, за да видя коя е правилната позиция. След това си ударих сам и на книжката. Unfortunately го обърках. Иронията на съдбата е, че в една от най-известните калиграфски школи си ударих печата наопаки.
Това го осъзнах по-късно, тъй като след като се самообслужих, напуснах по най-бързия начин пределите на манастира, подгонен от угризенията, че съм извършил светотатство. Дори петолевката, която оставих при даренията не успокои особено съвестта ми.
И така посетих Етрополския манастир и сам си ударих печат от него. Додо, пък без дори да е влизала в манастира има незабравим спомен от пътуването до там. Ева, за щастие нищо няма да помни, а за още по-голямо щастие се оказа, че наистина е напълнила памперса и сне подозренията от нас.

PS.
Ако тази история ви се е сторила интересна, имам и още по-интересни, проверете на Фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.