Здравейте mates!
This week искам да ви разкажа една прозаична история. As You may know аз съм роден и израснал в London – един от най-големите градове в света. Поради тази причина съм свикнал с шума и навалицата, трафика, високите цени и мръсотията (ооо мръсотията на Лондон!) на големия град. Also трудно мога да се впечатля и от богата история, градска митология и разнообразни смесици от културни особености и исторически епохи на едно място. Казвам това не, за да се изтъкна. Бог ми е свидетел, че фактът къде съм роден е нещото, за което имам най-малка заслуга в живота си, that’s why имам точно 0% основание да се хваля с това. Казвам го, за да ви стане ясно, защо толкова бързо свикнах да живея в София.
Здравейте mates!
This week искам да ви разкажа една прозаична история. As You may know аз съм роден и израснал в London – един от най-големите градове в света. Поради тази причина съм свикнал с шума и навалицата, трафика, високите цени и мръсотията (ооо мръсотията на Лондон!) на големия град. Also трудно мога да се впечатля и от богата история, градска митология и разнообразни смесици от културни особености и исторически епохи на едно място. Казвам това не, за да се изтъкна. Бог ми е свидетел, че фактът къде съм роден е нещото, за което имам най-малка заслуга в живота си, that’s why имам точно 0% основание да се хваля с това. Казвам го, за да ви стане ясно, защо толкова бързо свикнах да живея в София.
Обикнах я, и я приех като моя град.Because колкото и да се оплаквате тук от мръсотията, цената на билетчето, презастрояването и лумпените паркирали по тротоарите, София however е един доста голям, европейски и космополитен град.
И така както през годините, когато ми дойдат близки приятели или роднини на гости в Лондон (с изключение на братовчедите от Ирландия – те искат само да пият) съм свикнал да им правя туристическа разходка из моя роден град, сега в София пристигнаха мои приятели от UK, които възприемаха новият „мой град“ като интересна туристическа дестинация.
So, Както знаете аз така или иначе събирам печати от 100-те Национални туристически обекта на България, а в София те са plenty, затова реших да съчетая полезното с приятното. Да разведа моите приятели из забележителностите на София и да събера печатите от музеите в центъра, които все отлагам да посетя, понеже са ми под носа.
Затова качих моите британски гости в метрото и се отправихме към жълтите павета. Както I guess ще се досетите, трудно можете да впечатлите лондончани с метро. Освен, когато в метростанцията има останки от древен, античен град. Да, не са много местата по света, на които излизайки от ескалатора се озоваваш на каменен път, построен преди няколко хиляди години. Е, София е едно от тях. След като разгледахме Ларгото, of course заведох моята компания право пред Президентството. Отново целта ни не бяха гвардейците пред входа – come on виждали сте какво се случва пред Бъкингамския дворец всеки ден на обед. Исках просто да посетим Националния археологически музей, където е печат номер 68.
Плюс това, моите гости знаят, че се намират в една от най-древните държави в Европа и се подразбира, че в Археологическия музей ще могат да видят доста уникални експонати.
Трябва да призная mate, че колкото и запален любител на историята да съм хич не обичам такива „централни музеи“. Не, че нещо, ама са ми твърде богати на история, за моя скромен капацитет и доста често се пресищам от впечатления още преди да съм преполовил обиколката. Предпочитам такива по-малки музеи посветени на определено място или събитие, или пък тематични, в които влизаш и се потапяш в един конкретен отрязък от историята или определена местност, за която да научиш повече.
В общи линии така ми се получи и с Националния археологически музей. Той има четири постоянни експозиции: Праистория, Централна зала (Античност), Средновековие и Трезор. Всяка от тези експозиции е претъпкана с unique артефакти. Само, че на 800-ия зъб от саблезъб тигър, връх от бронзова стрела, тракийски шлем и мраморна статуя на Хермес, малко взеха да ми се сливат спомените. It’s true, че в Трезора има доста впечатляващи златни съкровища, но и там в един момент тракийските и римски скъпоценности взеха да ми се размиват пред очите.
Не помогна особено и фактът, че няма добре организирани пътеводители. Нито брошури, нито audio guides, нито дори някоя приказлива уредничка, на каквато можете да попаднете в някой по-малък музей.
Това, което actually придава уникалност на посещението в музея е ...самият музей. Той се намира в бившата Буюк Джамия, която на практика е най-старата запазена в цялост сграда в София. Построена е от Махмуд Паша (син на сръбкиня и грък), който е бил управител на Румелия (провинция в Османската империя, която е обхващала pretty much целия Балкански полуостров) и по негово време за главен град е обявен София.
Джамията е построена през 15в. доста години след смъртта на самия Махмуд Паша. След Освобождението на България от Турско Робство е била изоставена, а тогавашната новосформирана държавна власт я пригодява за обществена употреба. Доста години в тази сграда се е помещавала Народната библиотека. После е превърната в музей, но дълго време не е имала подходящите условия за излагане на експонати, а е ползвана по-скоро за склад. Сега Буюк джамия е залепена за гигантската сграда на Българска народна банка (която първоначално е замислена като нова сграда на музея) и част от артефактите й се намират в пристройка на БНБ.
Мога да се закълна, обаче че ако всички тези интересни артефакти бяха разположени не в 600-годишната бивша джамия, а в огромна модерна и стерилна сграда с всички удобства, още на 20-тата минута от разходката вече щяхме да сме излезли да пием кафе.
От най-старата сграда в София се запътихме към най-стария парк – Градската градина. This is place известно в наши дни като „Градинката пред Народен“ . Става въпрос за Народния театър „Иван Вазов“, а защо съвременното поколение български младежи упорито отказват да използват определителен член, за мен остава мистерия. Като човек отделил твърде много време и нерви (мои и на учителката ми) да научи български език, мога да ви кажа, че определителният член в края на думата е probably едно от нещата, които прави вашия език толкова специфичен и труден за овладяване.
Whatever, пихме кафе и ядохме сладолед в градинката „На Народен“ и трябва да ви кажа, че почивката там ни донесе почти толкова наслада, колкото да речем разходка на плажа Иракли.
След като презаредихме батериите се оправихме към обекти с общ печат 62 – Национална художествена галерия и Национален етнографски музей. И двата обекта се намират срещу Градската градина, от другата страна на жълтите павета – в бившия Царски дворец.
И в галерията усещането ми беше като в музея – прекрасни картини, впечатляващи и уникални, но толкова много накуп, че ми се запечатаха като кинолента от образи. Самата разходка в двореца, обаче е истинско преживяване. Преди да стане дворец, сградата е била турски конак. След настаняването на царското семейство, тя е кардинално преустроена като от нея са останали само основите. Чешки и австрийски архитекти са направили дома на българското царско семейство да изглежда като модерен френски дворец от 18в. Макар че по времето на комунизма, когато тук се е помещавал за кратко министерския съвет и жилището на the communist leader Георги Димитров, голяма част от интериора да е била разрушена, в наши дни, докато се разхождаш из големите зали на Националната художествена галерия, не само, че неусетно изправяш гръб и започваш и снижаваш тона на гласа си, ами в някои моменти докато гледаш уникалните пейзажи направо ти иде да затанцуваш валс.
Трябва да ви призная, че пропуснахме Етнографския музей. За сметка на това се разходихме в градинката зад двореца. Попаднахме на фотосесия на младоженци, а също така и между масите на едн от кафенетата там, намерихме останки от подземията на стари турски казарми. Оказа се, че някъде тук между масите в кафенето и сергиите на антикварите probably e била тъмницата, от която са извели Васил Левски към бесилото.
Ама много красиви и интересни се оказаха тези забележителности в идеалния център на София. Между офисите и институционалните сгради, покрай задръстванията и тълпите пешеходци, можеш да прекараш един наистина приятен ден като турист в собствения си град.
По този повод, един от мъдреците, които regularly пият ракия в градинката пред блока ми разказа една идентична история:
Събудил се Крали Марко една сутрин. Излязъл от планинската колиба, огледал се наоколо. Видял ясното синьо небе с малки пухкави облачета на хоризонта. В далечината - могъща планина със заснежени хълмове. Огледал гъстата, зелена гора под нея и се заслушал в ромона на бистрата река в края на зелената поляна, на която се намирал. Огледал се Крали Марко, вдишал чистия утринен въздух и се провикнал: „Еееей, как не съм забелязал тази красота, досега?“
А, ехото по навик отвърнало: „....маматааа!“
PS.
Аз съм Конан Дъфи и не обичам да се заседявам на едно място, а къде съм ходил още, вижте на Фейсбук-страницата ми:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Монитор
