Hare Krishna мейт,
На втората година, откакто се преселих в България от мъгливия и пренаселен Лондон, аз Конан Дъфи, пътешественик из българсктие забележителности и събирач на печати от 100-те национални туристически обекта finally открих Обетованата земя.
Hare Krishna мейт,
На втората година, откакто се преселих в България от мъгливия и пренаселен Лондон, аз Конан Дъфи, пътешественик из българсктие забележителности и събирач на печати от 100-те национални туристически обекта finally открих Обетованата земя.
Пътят към просветлението беше труден, изпълнен с неочаквани обрати и перипетии, но се увенча с небивал успех. Всичко започна доста прозаично. As You may know, ние коренното население на кв. „Овча купел“(имам самочувствието да се наричам кореняк, тъй като най-сетне си извоювах място за паркиране в калната градинка пред блока и съседите знаят, че там стои колата на Конан Варварина) не сме blessed да си имам собствен парк. Вярно, че наблизо са Витоша, Княжево, Бонсови поляни и т.н., но за хора като нас бутащи бебешка количка, единствените варианти за разходка на въздух са паркът пред банята (където е нормално да срещеш човек по халат и то не good looking one, а от тия дето лекуват възпаления) и пренаселената градинка срещу него, в която дърветата са мършави като пищялите на ливърпулски таксиджия.
Поради тази причина last weekend решихме да оползотворим няколкото слънчеви часове, които ноемврийското време ни отпусна, в най-близкия парк до в къщи, а именно Западния парк.
За незапознатите Западния парк в София е втория по големина в града и е почти двойно по-голям от лондонския Hyde park. Създаден е през 50-те години на миналия век и е замислен като две отделни зони – облагородена с атракциони и забавления и дива гориста местност. Самият парк е има митичен статут в градските легенди на София, тъй като е гранична зона в няколко аспекта.
От една страна разделя легендарния квартал Люлин с останалата част на града. Тъй като някога София е свършвала с парка, а от другата страна на гората е имало ниви, където nowadays се разпростира панелната снага на най-многолюдния квартал в България. През средата на Западния парк е прокопан тунел, който свързва Люлин с града и е причина за lot of jokes свързани със статута на живеещите от другата страна на гората софиянци, които изпълзяват през дупка в гората, за да влязат в града. Любимият ми майтап по тази тема е, че когато питали Тодор Живков защо са построили Люлин така, отговорил: „ да видят българите, че и на Запад е гадно да се живее“.
Enough about западната и източната граница на Западен парк. Тук искам по-скоро да разкажа за разделението между северната и южната част на парка. Северната или т.нар. „облагородена“ е тази с алеи, беседки и пързалки или поне би трябвало да е с алеи, беседки и пързалки. Причината е, че Западния парк вече 3-та година е в ремонт, чиито завършек се отлага за пореден път и в момента „цивилизованата“ му част на север изглежда more like постапокалиптична сцена.
Южната част на парка е завладяна бавно и методично от населението на най-голямото ромско гето в София – „Факултетът“. Голяма част от дърветата са изсечени, от пътя още се виждат камари с боклуци натрупани по поляните на парка, а ако погледнете сателитна снимка на местността, ще видите, че сериозна част от територията му „е отхапана“ от ромски преселници, построили по ливадите бараки и колиби.
Чувал съм много легенди за бродещи дървари с коне по „дивата“ зона на парка и как, ако по принцип във всички паркове е опасно да се разхождаш вечер, в тази част на Западния е също толкова опасно и през деня.
Also, съм чувал обаче, че между разрушената от цивилизовани ремонти и изсечената и оцапана дива част на този парк има една зона, която е сравнително непокътната. That’s why решихме точно там да се разходим с моето семейство. Доколкото знам демаркационната ивица, която дели дивата и облагородената част на парка е мислено продължение на бул. „Ал. Стамболийски“. Точно там където булевардът свършва, ако завиете надясно влизате в ромските катуни, а ако свиете наляво и продължите през квартала ще излезете на главната алея с беседките и пейките.
Well, ние паркирахме точно по средата където няколко каменни стълби отвеждат по виеща се алея между дърветата, от началото на която няма как да знаете на чия територия стъпвате.
Тръгнахме, весели и щастливи от стоплящите слънчеви лъчи и изпълнени с adventure дух. Само след 100 метра, пресякохме малко бетонно мостче и се озовахме в невъобразимо сметище. Още 100 метра навътре през боклуците стигнахме до голяма къща с телена ограда, още повече боклуци, лъскав мерцедес паркиран в двора и ориенталска мелодия издайнически носеща се през прозорците, за да ни ифнормира, че явно сме на територията на горското гето. Върнахме се до мостчето и се зачудихме дали смачканата трева успоредно на реката е истинска пътека, която ще ни заведе до „хубавата“ част на парка. В този момент отнякъде изникна младо момиче с шарени дрехи, много тъмен тен и ослепителна усмивка. Попита ни дали сме се загубили, и когато й отговорихме предложи да ни упъти по пътеката, за да ни каже как да стигнем до другата част на парка. От държанието й разбрахме, че смята, че obviously не принадлежим към тази територия. Тръгнахме с бебешката количка след ромката в гората, а жена ми ядно изсъска, че като ни заведе до алеята сигурно ще ни крънка за пари. Аз вече се бърках по джобовете за дребни, когато стигнахме до още едно мостче, от другия край на което се виждаше нормална паркова алея.
Surprisingly момичето не само, че не пробва да си изпроси пари за сокче, ами и ни се усмихна още по-ослепително и ни пожела да сме живи и здрави. Нашият опърпан guide през тъмната земя се оказа истински angel. Това, обаче беше само първата изненада в пътешествието ни. Fortunately, се озовахме в началото на голяма и красива горска пътека. Обградена от гъста есенна гора, която напълно изолира нормалните звуци идващи от големия град и създава реалистичното усещане, че си някъде много далеч, накрай света. Ако хванете някое произведение на Charles Dickens или Emily Dickinson (или whoever англоговорящ писател, чието име започва с dick), вероятно в съзнанието ви ще изникне точно такава гора. Ако не бяха многото хора, с които се разминавахме през гората може би наистина щяхме да се почувстваме като попаднали в приказка. Самите минувачи, обаче направо си изглеждаха като туристи. Често виждахме хора, които си бяха набрали букети от красиви есенни листа, а повечето, с които се разминахме ни поздравиха, което пък е неписана традиция за туристите в планините.
Оказа се, че сме объркали входа на парка. Истинският вход за Обетованата земя в Западния парк се намира 100-ина метра след този на бул. „Стамболийски“. Именно оттам тръгва и голямата горска алея, по която се разхождахме 20-ина минути. След това поехме на север в посока „цивилизованата част на парка“ и само след още 10 минути прекрасна „горска“ разходка се озовахме в ремонтиращата се „цивилизована“ част на парка. Там ситуацията е meh. Багери, разкопани дупки, стърчащи кабели и тръби, телени огради и разкъртена „новоположена“ настилка. На фона на тази постапокалиптична обстановка, беше пълно с родители с малки деца, които през ямите и оградите бяха нахлули в детсктие площадки и се забавляваха. Изглеждаше точно като след зомби апокалипсис, примерно някаква ядрена атака, след която всичко е разрушено, но в един момент на хората им е омръзнало да се крият по бомбоубежищата и са излезли да се порадват на живота сред руините на отмиращата цивилизация.
Както знаете mate, в Библията Ханаан е богатата плодородна местност, където се намира Обетованата земя, обещана от Йехова на евреите. И днес в тази прекрасна част на света враждуващи цивилизации се борят за собствено парче от рая, като увлечени в собствените си човешки спорове, неусетно развалят природното богатство разпръснато толкова щедро от Бог над тази земя.
Well, Западен парк в София е нещо като малък горски Ханаан. От едната страна уж цивилизованите хора секат дървета, копаят канали и монтират пейки, за да „украсят“ природата. От другата страна на парка, пък уж дивите ромски преселници секат дървета, зариват с боклуци и замърсяват гората в опита да си осигурят място под слънцето и за себе си и семейства си.
За щастие по средата на този прекарасен парк все още има оцеляла една част, която е истинска Обетована земя.
Монитор
