Британският бежанец: Пътят към Рая минава през Лакатник
3

Британският бежанец: Пътят към Рая минава през Лакатник

Здравейте mates!

Как е положението? Писна ли ви от тази пандемия? Стегнахте ли багажа за морето? Банският match-ва ли на маската? Are You ready да чакате 4-5 часа на опашка на гръцката граница? Ако на всичките тези въпроси your answer is Да, значи определно сте в summer mood и нищо не може да ви спред да похарчите годишните си спестявания за узо, калмари и двойна стая с климатик с изхглед към Бяло море.

Ако пък сте negative по тези въпроси, занчи сте Конан Дъфи (yes It’s me), бивш бртианец и настоящ жител на Овча купел, който полага неимоверни усилия да обиколи всички български збележителности и да ви ги разкаже тук при това на чист Bulgarian language.

Причината да съм толкова grumpy не е, защото изведнъж съм намразил анасоновата ракия и морските дарове. Просто се подготвям това лято, вместо морския бриз, да усещам миризмата на пълни памперси и да съм пописпан с бебешка пудра Instead of горещ морски пясък.

Затова и тази седмица съм решил да ви разкажа не за едно от нашите пътувания до някой от 100-те национални туристически обекта на България, от които събирам печати, а напротив за един неуспешен trip, при който не можах да взема печат.

Всичко започна съвсем innocent. Реших да избера дестинация с печат някъде в близост до София. Фаворит в класацията се оказа манастирът „Седемте престола“ край Своге. Не, само че там има печат, това което прочетох за обекта ми предизвика интереса, ами и location с оказа в грниците на Софийска област. Also в нашите пътешествия из България доста рядко поемаме на север от София, а аз от известно време имам ambition да измина пътя през Искърското дефиле, защото съм чувал amazing истории за крастотите на Врачанския Балкан.

Well, това не се оказа толкова лесно колкото си мислех. On first place, картите за навигация дават всичко от себе си само и само да не минеш през Искърското дефиле. Предлагат ти безброй други маршрути  except, този който е известен като най-красив и е предизвикал възхищението на велики писатели като Иван Вазов и алеко Константинов. След дълго разучаване на картите, обаче аз непоколебимия наследник на влики мореплаватели, открили цели континенти, успях да съставя маршрут през дефилето, който да ни заведе макар и по-бавно до крайната ни точка.

An this, mate was a biggest problem. Манастирът „Седемте престола“ е secret place за картите на Google. Такава милиардна корпорация, която събира и търгува с личните данни на хора от цял свят, знае кой номер обувки носиш и кога имаш нужда да си купиш нови гащи, няма категорична представа къде се намира един от най-старите и известни туристически обекти в България!

Предлага ти дестинация, of course, на картата даже излизат снимки от манастира, само че половината от коментарите към мястото са, че това е грешна дестинация и манастирът не е там. Also, когато се загледаш къде те праща вездесъщия Google, се оказва, че е някакъв ресотрант в градче на 50км от истинската destination.

Това също не ме отказа. Извадих screenshots от други карти, запомних горе-долу място и решихме напук на съветите, които ни дава дамата с приятния глас от GPS-а да поемем пътя през Искърското дефиле.

Естествено не успяхме да стигнем до желаната от нас дестинация. Обаче, пътят дотам mate, пътят беше amazing! Никога, никога не вярвайте на тази nice lady от навгацията, когато ви каже „рязко завийте на ляво“, колкото и настойчиво да го казва. Просто веднъж след като излезете от Нови Искър в посока на север, нишо друго освен пейзажите край пътя нямат значение. Сякаш някой е напечатал 1 милион пощенски картички с красиви гледки и ги е наредил от двете страни на тесния криволичещ път. Докато шофирах през дефилето (съпроводен от клаксоните на изнервените тираджии, които все пак минаваха от там по работа), нищо не можеше да ме убеди, че не се намирам в някое от прословутите холивудски студиа, чиито декори изглеждат по-красиви от истинските места, които пресъздават. I just literally имах чувството, че във всеки един момент някой около мен ще отвори една врата, ще светне лампите и ще се окаже, че тези красиви планини и гори са просто фототапети.  Fortunately, това не се случи!

Случи се, обаче това което най-често се случва, когато пътуваш дълго – огладняхме. И тогава mate, истинско miracle happens. Точно когато решихме да не търсим село, в което да спрем за ядене, а просто да спрем на първото удобно място, поне да се поразтъпчем, на един завой видяхме Рая!

Раят в Искърското дефиле представлява завоя на реката преди село Гара Лакатник, където освен началото на екопътеката за Лакатнишките скали(нещо, което щяхме да научим later) се намира прекрасен въжен мост, красив водопад, база за рафинг, отбивка с удобен паркинг, изкуствено езеро и най-прекрасният ресторант, който можете да си представите.

Не виждам за какво повече може да си мечтае един изморен пътешественик при такава комбинация от assets.

Но нека започнем на първо място с продоволствената криза. Както е казал мъдреца, революцията е хубаво нещо, но не върви на гладен стомах. Същото е е и с touristic adventures. Ресторант „Пещерата“, на който бих станал lifetime безплатен рекламен агент, на първо място изглежда чист и спретнат. Масите са подредени на удобно растояние една от друга, но и максимално близко до водопада. Беше събота, respectively, там беше пълно с хора. Веднага ни намериха място, thanks to учтивата хостеса. Сервитьорктите бяха бързи и учтиви, а менюто..менюто mate беше най-невероятното нещо, което съм виждал. От дългия ми опит по българските ресторанти знам, че ако има обедно меню винаги трябва да се избира от него с предимство. Well, обедното меню на този ресторант беше по-дълго от стандартното. Не само това, обедното меню беше по-богато от менютата на много елитни столични ресторанти. Може би половин час пресявах предпочитанията си измежду 10-ината неща, които си бях избрал да ям (през това време сервитоьрките няколко пъти минавха да проверят дали не съм си избрал). After ожесточен вътрешен дебат, конския суджук на гребен победи в неравната битка с агнешката дроб сърма и младото телешко в собствен сос и поръчката беше направена. Яденето пристигна за секунди и най-интересното е, че беше феноменално вкусно. You know mate, обикновено такива заведения близо до туристичекси обекти не поддържат богато меню, тъй като разчитат на гарантираната клиентела. Когато има избор, обикновено яденето става бавно, а ако го сервират бързо, значи в кухнята са си направили заготовки, а те често не са толкова вкусни, понеже цял ден престояват. Well, It wasn’t true here. Не съм наясно как този ресторант функционира насред планината, но продължавам да имам съмнение, че мястото не е реално, а е мираж – плод на изморената ми от пътя фантазия. При всички случаи, обаче искам, ако това е било сън, да го сънувам всяка нощ до края на живота ми.

Also, споменах ли, че цените са сравними с тези на будката за сандвичи на перона на гара горна Оряховица.

Така, след близо двучасов пир насред Искърското дефиле, осъзнахме, че се намираме в подножието на екопътеката за Лакатнишките скали и actually тази непредвидена спирка по пътя ни в същност сама по себе си е едно прекрасно пътешествие.

Водопадът, до който обядвахме се нарича карстов извор Житолюб и спори за титлата най-късата река в България. Природният phenomenon се получава от две реки наблизо, които се изливат в скалите и оттам през пещерата Темната дупка излизат през камъните близо до Искър. Екопътеката пък се оказа доста user-friendly. Не и ако си жена в напреднала бременност, of course. Ние, however, се качихме до заслона с прекрасна гледа от скалите и стигнахме до пещерата с доста кратки почивки по пейките по трасето.

Пещерата Темната дупка е истински лабиринт, в интернет пише, че дълга 7 километра, но ние успяхме да обходим не повече от 30метра от нея. Галериите са много, тъмни са и е студено. Със сигруност искаме да се върнем пак там, за да видим поне подземния водопад. Трябва, обче да сме екипирани с планински водач, дебели дрехи, осветление и съдейки по видяното, може би и екзорист.

Преходът беше satisfying, при това даже не успяхме да се качим до върха на скалите. На връщане, обаче седнахме да си починем до изкуственото езеро край пътя, което спокойно може да спори по красота със съвсем естествената река от другата страна на шосето.

Така mate, не успяхме да стигнем до манастира „Седемте престола“. Прибрахме се в къщи изморени от хубавата разходка, преситени с впечатления от гледките, а и от храната от онзи magic ресторант.

Well, никак не е зле като за неуспешно пътешествие, нали?

PS. Историите от другите ми trips, вижте на Фейсбук-страницата ми:

https://www.facebook.com/britanskiabejanec/

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.