Британският бежанец: Най-важното пътуване в живота ми

Британският бежанец: Най-важното пътуване в живота ми

Станах баща mate!

Още не мога да осъзная какво и как ми се случи, но аз Конан Дъфи, жител на кв. Овча купел и съпруг на най-прекрасната майка Добромира, вече съм баща на дъщеря.

Everything се случи много бързо. Има няма 9 месеца се подготвяхме психически и физически за раждането на нашето дете, а suddenly за няколко часа света се преобърна и вече сме родители. Вече от няколко дни не съм съвсем сигурен къде се намирам, колко е часа и за какво по дяволите орк. Кристали ги пеят тия работи, но нека да започнем from the beginning.

Беше обикновена задушна петък вечер и ние с Додо бяхме поканили наши приятели на гости. На нея бременноста вече много й тежеше и в тези жеги буквално не можеше да се помръдне. Прекарахме си доста приятно и maybe заради това не ми направи впечатление, че г-жа Дъфи доста често отскачаше до тоалетната, а докато обсъждахме в компанията евентуалния трансфер на Кристиано Роналдо в Chelsea, тя на няколко пъти злобно заби нокти в ръката ми. Well, и аз не съм особено съгласен да дадем 100 млн. паунда за този застаряващ манекен, обаче защо Додо беше толкова взмутена така и не разбрах. After all, някъде към 4-5 сутринта Добромира ме събуди с лакът в корема само, за да ми съобщи, че бебето ще прилича на мен for sure, защото е точно същия досадник. След това се обърна тежко на другата страна, пръдна и заспа.

Аз направих съвсем същото, с тази разлика, че не заспах веднага. На сутринта обаче Додо вече беше се приготвила, извадила беше чантата „за раждането“ с всички необходими неща за престой в болницата (честно mate, нямам идея как ги правят тия работи жените. Уж, четем заедно какво се прави в такива случаи, готвим се, споделяме си, а изведнъж се оказва, че тя някак си е напълнила цял сак с неща като помпа за кърмене, нощници с падащи презрамки, памперси 0-размер и т.н.) и вече ме чакаше нетърпеливо да ходим да ражда. “Ама как так го реши sweetheart, нали терминът е след 4 дни?“ Оказа се, че Додо имала контракции още предишната вечер, но не искала да ни разваля хубавото party, а после цяла нощ спазмите продължили, докато на сутринта решила, че или ще я закарам до болницата в този момент, за да роди или ще ми извади окото с четката за тоалетната, докато спя.

Say no more! Метнахме се на колата (е, аз, тя едва се претърколи на седалката) и газ към болницата. Пътя мина бързо и леко, с изключение на това, че Додо на няколко пъти отново си заби ноктите в ръката ми, докато посягах към скоростния лост, а един път ми изпердаши юмрук в рамото, само че без този път да ме е хващала да се заглеждам по симпатични шофьорки в съседните коли. Well, когато поредния scumbag с баничарка ни засече на един светофар тя си подаде главата през прозореца и му изкрещя някакви неща свързани с родителите му, венерически болести и насилствена пенетрация с ръчка за мигач в отделителната му система. Това, обаче по никакъв начин не е свързано с родилни болки, тъй като е нещо съвсем нормално при нашите пътувания.

В симпатичната частна болница, където Додо трябваше да роди ни приеха учтиво, прегледаха я и я придружиха към залите за подготовка за раждане, а мен също толкова любезно ме изритаха пред входа, заради мерките срещу коронавируса. Там ме заприказва някаква любезна дама, която ми се представи като Гюлшен и ме информира, че е хигиенистка в болницата, но била почти доктор понеже „толкоз кръв била измила от родилните зали. И докато водехме неангажиращ разговор с Галя (както тя държеше да я наричам), Додо ми се обади по телефона да ми съобщи, че всеки момент ще я оперират със секцио for some reason (пъпна връв, левкоцити какво значение има, забелязал съм, че в България през последните години акушерите винаги намират логично обяснение да правят раждания със секцио, а не по-естествен път). Случайно или не Галя в този момент започна много подробно да ми описва всичките си 4 раждания и да ме успокоява, че тук няма как да объркат нещо, „щото са много печени и сменят струментите за сяка булка“. В момента, в който my brain се опитваше да обработи налудничавите мисли как Додо ще издъхне на операционната маса залята в собствената си кръв, а бебето ще се разболее от бубонна чума, заради непочистените скалпели и в същото време се опитваше да запомни Мюмюн ли е най-големия син на Галя или така се казва съседът, който мъжът й подозира, че е баща на третото им дете, точно в този момент от болницата излезе усмихната девойка с престилка и маска и ми заяви, че съм станал баща на здраво, красиво момиче, което се казва Ева и тежи 3,180 кг и е висока 48см.

След тази новина направих най-естественото нещо, което истински мъж в моята ситуация може да стори – свих се до кошчето за боклук пред входа на болницата и повърнах от облекчение след преживяния стрес.

Лекарката ми каза, да съм спокоен, че майката и бебето са добре, показа ми снимка на моята дъщеря (приличаше на смачкан чорап, заклещен в гуменото уплътнение на пералнята, но пък си е моят смачкан чорап) и ми каза, че майката сама ще ми се обади, когато излезе от упойка. Галя пък от своя страна едновременно ми честити бебето и ме напсува каруцарски, защото тя ще трбява да ми чисти мизериите и също като лекарката си тръгна.

So, по-малко от 20 минути, откакто станах баща, се озовах напълно сма пред паркинга на болницата чудещ се какво точно да направя и къде да се дяна. И тогава се започнаха телефонните разговори. First се обадих на родителите мив Лондон, след това на сестра ми, и след безкрайни съобщавания на килограми, сантиметри, часове, симптоми и so on, започнах Stage 2, с обажданията на безбройните лели, чичовци и братовчеди на Додо.

Няколко часа по-късно неясно как се бях озовал в къщи, телефонът ми беше на 2% батерия, въпреки че е включен в зарядно, аз продължавах да приемам поздравления и да предавам мерки и теглилки, а на вратата вече звъняха съседите.

Първи се появи Стефчо Таксиджията, дето винаги ми иска цигара, макар че знае прекрасно, че не пуша. Well, този път не само си носеше пакет цигари, ами и бутилка с украинска водка, която някакви пилоти му оставили за бакшиш. “Хайде, да ти е живо и здраво поколението “, кресна Стефчо и отпуши шишето със зъби. Часът не знам колко беше, но да приемем, че обед беше минал, a teatime все още беше далеч в бъдещето. Also, трябва да приемем, че крясъкът на Стефчо се оказа нещо като боен призив за целия блок и отвсякъде започнаха да прииждат съседи всеки въоръжен с чаша в ръка и блага дума от рода на „Дъщеря? Е, нищо важното да е живо и здраво детето“ или пък „Ева на кого го кръстихте? Как така на чичо ти Филип, то даже буквата не е същата. Нищо да ти е живо и здраво.“

I already mentioned to You, че имам ирландски корени. На моя остров не варим ракия, а уиски при това не като онези savages шотландците, правим го тройно дестилирано и сме много търпеливи. Първо вариш уиски поне 5 поредни години, докато първата реколта не отлежи достатъчно и чак тогава започваш да пише от първата бъчва като за всяка следваща година можеш да вадиш от следвщата 5-годишна реколта and so on. Навън слънцето още светеше, когато абсолютно всичките ми запаси от отлежало и неотлежало уиски вече бяха пресушени, но това по никакъв начин не притесни съседите. На масата в хола бързо се наредиха пластмасови бутилки от кока-кола с капачки от фанта и жълтеникав цвят, а Чичо Стоян от 4-ия етаж директно разви един маркуч и тържествено обяви, че е свързан с бъчвата му с ракия в мазето и трябва само да дръпнеш с уста, за да потече.

Well, потече! Така потече, че следващото, което си спомням (освен bloody рефрен на орк. Кристал „Дано даде съдбатаааа да имаш дъщеряяяяя...“) е как вече сме Неделя, 5 юли, аз от 1 ден съм баща, а след 30 минути започва часа за визитация в болницата. Светкавично се приведох във вид, поръчах такси, тъй като имах не промили ами направо проценти алкохол в кръвта, както и Стефчо Комшията by the way, въпреки че таксито му беше паркирано със светеща таблека на булеварда в квартала. Whatever, в уречения час бях пред входа н болницата и малко преди да се зсиля да видя дъщеря си на живо, трябваше отново да отбия до кошчето отпред, за да повърна.

Видях Ева, макар и през стъклената врата на отделението. Беше неповторима, however не мога да се закълна, че в редица от 10 бебета ще я разпозная със сигурност. Видях й Додо. Thanks Lord, че бях зад стъклената преграда, защото ако тя беше надушила парите, които се носеха от мен, вече не само щях да съм бивш съпруг и бивш баща, но и бивш жив човек. Похилихме се малко, поговорихме през стъклото, направихме си дори селфи и сестрите ме изгониха. На излизане отново отбих до кошчето пред входа, с тайната надежда, че Галя днес не е на смяна и няма да се наложи да го чистия тя.

Когато се прибрах, се заех старателно да изчистя, дезинфекцирам и да приготвя дома ни за посрещането на newest член на our family. Всичко беше тип-топ до края на деня, а аз дори бях изтрезнял, когято на вратата се появиха братовчедите на Додо от Горна Оряховица. И те естествено бяха въоръжени с промишлени количества сливова ракия и горнооряховски суджук. You know mate, горнооряховския суджук е първият хранителен продукт защитен като уникална българска марка в ЕС. Това е една от емблемите на българската кухня и аз съм го опитвла много пъти. The truth Is, ч и до момента не знам какъв му е реалния вкус, тъй като никога не съм ял такъв суджук трезвен. Този път също беше така. Помня само: „Дано даде съдбатаааа, да имаш дъщеряяяя..“

Събудих се в детското креватче на Ева. Излетях към болницата. Стигнах навреме. Бърза отбивка до кошчето пред входа и отново family moments с моите любими момичета. След като ме изгониха към къщи, отново запретнах ръкави и изблизах апартамента, тъй като Додо се надяваше всеки момент да ги изпишат, понеже и тя и бебето са в добра форма.

Стефчо Таксиджията отново се появи, но с двама англичани, които взел от летището. Останали stuck в България, защото не ги пуснали за Гърция поради карантината. Стефчо им казал, че има съсед англичанин, който just е станал баща. Те много се зарадвали и решили да дойдат да ме поздравят. Носеха узо от Duty free shop-а. На следващия ден, събуждане, повръщане пред кошчето в болницата, среща със семейството, почистване в къщи. След това дойде бурята. Токът изгасна и всички съседи минаха през къщи да се уверят, че сме добре. Не знаеха, че бебето е още в болницата, но след като научиха се появиха с бутилки.

И така mate, вече от няколко дни съм баща и съм напълно наясно с оплакванията на другите родители – по цял ден чистиш, а после по цяла нощ не можеш да мигнеш.

Иначе if I have to be serious, днес точно е петият ден от раждането и Додо и Ева ще ги изписват. Нямам търпение да си дойдат, защото това самотно бащинство вече ме изтощава too much. Дано само Додо да е заета с бебето и да не намери време да порчете тази история. Also “Дано даде съдбатаааа, да имааш дъщеряяяя“.


PS.

В началото на всяка история държа да ви информирам, че пиша за пътуванията ми из туристическите забележителности на новата ми родина България, ако не вярвайте check my Facebook page: https://www.facebook.com/britanskiabejanec/

Well, this time ви разказах за най-важното пътуване в живота ми, което тепърва ми предстои. Пътешествие в света на родителството.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.