WARNING!
Това е история, която научих при едно от туристическите ми пътувания из красивата ми нова родина България. Реших да ви я разкажа, because смятам, че е ценна от човешка гледна точка. Всяка прилика с действителни политически събития и лица е напълно случайна.
WARNING!
Това е история, която научих при едно от туристическите ми пътувания из красивата ми нова родина България. Реших да ви я разкажа, because смятам, че е ценна от човешка гледна точка. Всяка прилика с действителни политически събития и лица е напълно случайна.
Hello, mate! Last time ви разказвах за нашата весела family reunion с многобройните роднини на Додо в една къща за гости в Еленския Балкан. Купонът беше грандиозен, разходките из забележителностите в региона also. Но не за туристически забележителности искам да ви разкажа този път. I want да ви споделя за история, която чух на голямата дървена маса в механата край камината, онази нощ. Actually става въпрос за втората вечер от e weekend-a. Забелязал съм mate, че вие българите имате навика да се забавлявате като за последно. Ама наистина като за последно. Винаги когато съм присъствал на няколкодневни събития тук, втората поредна вечер винаги е тиха. Защото още от първата вечер купонът е толкова бесен, пиенето е толкова много, танците диви, песните весели и настроението приповдигнато, че макар и да се знае, че през следващите дни нищо няма да ви попречи да се забавляваме отново, вие българите държите още първата вечер да се отрежете сякаш няма да има утре. И обикновено на следващия ден, когато камината отново е запалена, чиниите пълни, а чашите запотени, всички са смазани от предишната вечер.
Well, именно на втората вечер от нашия празничен weekend в Балкана ми разказаха историята за Професора. Yes, I know „Професора“ не е никак оригинален прякор. Навсякъде и винаги има поне по един „Професор“, който често пъти даже не е истински професор, просто по една или друга причина така го наричат всички. Само, че този за когото ми разказаха наистина е професор. По графичен дизайн в местния университет. Няма да ви разказвам с точни имена, защото не съм сигурен до колко участниците в тази история са съгласни на това. Самата история, обаче е 100% real както аз самият по-късно се убедих в това.
Професора mate е някакъв пенсиониран преподавател по графичен дизайн, който е съсед на нашите домакини в къщата за гости. Actually, правилно е да кажа „съседът“, понеже в тази махала където е намирахме има по-малко от 10 къщи, а постоянните жители тук заедно с нашите домакини и Професора се преброяват на пръстите на едната ръка на опитен стругар If You know what I mean.
Професора гледа овце. Той бил се регистрирал по някаква европрограма за запазване на генофонда на определена местна порода и получавал субсидии за добитъка си. Май не започнах историята правилно. Maybe трябваше първо да ви разкажа как стана дума за него. Домакинята ни, една от лелите на Додо, която след като си изгледа децата и ги изпрати да си търсят щастието в чужбина реши да се пресели в планината на спокойствие, в средата на някаква забавна история, която разпалено разказваше изведнъж спомена Професора. При което една от братовчедките пита: „Този професор дето му откраднахте дървата ли?“. След като планинарката потвърди срещна масовото възмущение на слушателите. „Чакайте, чакайте! Това не е както звучи. Знаете ли как стана това...“
И така тя заразказва, че дървата в същност ги откраднал ратая на Професора, защото му бил бесен, че цяло лято не му плащал, държал го гладен както държал гладни овцете си. Това също не успокои особено съвестта на слушателите затова тя започна отначало.
Професора гледал овце заради евросубсидии. По правилата на програмата, обаче тези овце трябва да живеят на поне 500 метра от населено място, да се развъждат като се спaзва определено съотношение (един вид полово равенство, което при овцете обаче хич не е healthy да е 50:50, ами по-скоро 95:5 в полза на женските of course) и най-вече тези животинки да се хранят добре. „Той не ги храни с нищо. Само каквото пасат, когато имат трева. А трева достатъчно има само през лятото. Затова по цяла вечер блеят жално от глад. Чуваме ги от нашата къща, понеже както се сещате обора му няма 500 метра от населено място“, обясни лелята-хижарка.
Професора обяснявал, че бил дъновист и затова не се месел в живота на овцете. Ядели каквото намерят, размножавали се както намерят. Само дето той вечер ги прибира в кошарата, дои им млякото, стриже им вълната и най-важното – прибира субсидиите за тях. А когато някоя овца умре от глад я изхвърля зад двора на къщата си, където започва гората. А в гората има вълци. „Миналата зима вълците се бяха заселили около нашите къщи заради умрелите овце. И редовно обикаляха по дворовете ни“, обясни стопанката.
Освен към овцете, Професора имал „дъновистко“ отношение и към хората. Бил наел една жена да му гледа домакинството, само че забравил да й плаща. Тази жена няколко месеца го търпяла накрая казала, че напуска, но той й отказал да я закара до града. А тук в Балкана не само, че няма трамваи, ами и обхват на телефоните много-много няма. „Една вечер жената дойде да ни се моли да я закараме до най-близкия град, защото вече не можела да понася тормоза. Закарахме я. Професора като разбра дойде да се кара с нас, че сме му се месели в отношенията със служителите и от тогава ни е сърдит“.
След известно време при Професора се появило младо момиче. Тя се заприказвала с нашите хора, понеже така или иначе няма с кого да си приказва друг, и им обяснила, че била студентка на Професора и той я поканил тук в планината при него на стаж. После виждали момичето всяка сутрин да ходи след овцете да ги пасе, а вечер да се щура из двора да върши домакинската работа. След по-малко от седмица засекли студентката-овчарка да плаче пред къщата и да говори по телефона. Явно е хванала обхват, защото само след час се появил баща й и я прибрал.
Така дошъл втория ратай. С него откраднали дървата. Втория ратай също установил по трудния начин, че Професора не обича да плаща на служителите си и се отнася с тях както към животните си – оставя ги да умрат от глад.
Само, че ратаят се оказал малко по-отворен от жената преди него и студентката-стажантка. Като видял накъде отиват нещата, казал на Професора, че като не му плаща ще му коли овцете, да има поне какво да яде. „Заколи една овца и я донесе тук да я опечем, понеже онзи не му давал в неговата къща“. Това било само временно решение. Когато съвсем му дошло до гуша и решил и той да се спасява, ратая обаче искал поне нещо да вземе от това, което му дължи Професора. „Викна ме един ден през оградата и взе да ми подава дърва. Каза, вземайте – това са моите дърва, аз съм си ги изработил. И прехвърли една камара с дърва. Той тези дърва няма къде да ги носи и ни ги подари, но поне искаше да почувства, че нещо е успял да изкопчи от това, което този използвач му дължи.“
И така „откраднали“ дървата на Професора. Наскоро в двора му се появила поредната възрастна жена, която да му работи, докато издържи. А, овцете на Професора продължават да измират от глад.
На мен тази история ми прозвуча a little bit пресилена. Знаете ги как са съседите, когато се поскарат за нещо. Пък и балканджиите са сурови хора. Не понасят много-много „гражданите“, особено пък ако някой е прекалено умен и си има нетрадиционен начин да си гледа стопанството.
Така си мислех, докато не си легнах да спя. И чух овцете.
I don’t know дали сте чували как блеят гладни агнета, mate. Но, ако сте чували как плаче бебе, което се е уплашило, понеже за миг е изгубило майка си от поглед в парка, значи няма какво да ви обяснявам повече.
„Мълчанието на агнетата“ mate e холивудски трилър една от класиките в жанра, които се разказват за серийния убиец Ханибал Лектър. В ролята на Ханибал е сър Антъни Хопкинс, който изиграва легендарния образ на убиеца-канибал. Това е един от най-запомнящите се злодеи в съвременното изкуство въобще. Образът на Ханибал Лектър става поп-културен феномен и хора по цял свят го знаят, дори и да не са гледали филма. Изразът „Мълчанието на агнетата“, пък се използва толкова много по различни поводи, без дори да има връзка с произхода си.
Actually, мълчанието на агнетата идва от една история от детството на полицайката Кларис Стърлинг, която преследва Ханибал. Тя му разказва как като малка е останала сираче и трябвало да живее във фермата на своите леля и чичо, които я тормозели. Най-ужасно било, когато предстояло да колят агентата и те започвали да блеят жално с часове през нощта преди заколението. В една такава нощ малката Кларис избягала и оттогава сънува кошмари с блеещите агнета в тъмнината. Кларис станала агент на ФБР и започнала да преследва най-жестоките убийци. Всеки път, когато хване някой изверг за известно време кошмарите й спират и тя спи спокойно.
Мълчанието на агнетата mate е алегория за това, че злодеите са прибрани и невинните хора могат да спят спокойно.
В моята стая, която се оказа от страната на къщата на Професора, агнетата цяла нощ блееха жално.
И да ме прощава Господ, наистина се размечтах как една вечер на вратата на професора ще почука Ханибал Лектър с купа зелен боб и бутилка добро кианти в ръка.
PS.
Тази история май не е много смешна. Имам и по-забавни на Фейсбук-страницата ми:
Монитор
