Британският бежанец: Как избягах от София по нужда
6

Британският бежанец: Как избягах от София по нужда

Здравейте mates! Аз съм Конан Дъфи и се връщам към любимото ми занимание, заради което съм започнал да пиша тази рубрика – да обикалям из забележителностите на новата ми родина България, в която избягах от мъгливия Лондон. If you still remember миналата година стартирах пилигримска мисия в околностите на София. Реших да обиколя манастирите от Софийската Света гора. 

Даже направих научен research и селектирах списък с манастирите, които са включени в повечето исторически източници по темата. Well, нищо не е финално until it’s over. От коментарите във фейсбук страницата ми, а и also от мъдреците, които всяка вечер пият ракия в градинката пред блока научих, че съм направил важен пропуск – Кремиковския манастир.

Оказа се, че освен с фалиралия металургичен комбинат и затворническото общежитие от открит тип, кв. Кремиковци е famous и със своя средновековен манастир. Той не само е древен и с богата история, ами и се намира на прекарасно място в подножието на северня склон на Стара планина.

Most important thing is, че до Кремиковския манастир се стига лесно като по-голямата част от пътя е през града, а след като се подмине Кремиковци и част от заводите на комбината само километър през не особено стръмен планински път ни отвежда до главния вход на добре поддържания, макар и недействащ манастир.

И така в ранната съботна утрин ние – Семейство Дъфи (което включва мен, съпругата ми Добромира и нашето бебе Ева) решихме да подновим поклоническия преход като включим Кремиковския манастир в маршрута ни. Тъй като тази сутрин по неведоми пътища всички бяхме станали рано (под неведоми пътища да се чете – пронизителен бебешки рев в 6:30 сутринта, заради пълен памперс) бяхме готови за adventures необичайно рано през деня. И тук love of my life Додо, реши да вкара повече challenge в пътешествието ни. Заради lockdown-а, а може би и заради майчинството Додо прекарва extra time в къщи и поради тази причина в главата й постоянно се раждат нови проекти за подобряване на битовите условия в нашата семейна крепост. Няма да ви отегчавам с подробности, за целта на разказа само ще добавя, че на тръгване Додо изчурулика своята молба (всеки женен мъж знае, че когато съпругата моли за нещо, тя в същност не моли) „да се отбием през няколко магазинчета по пътя, че искам да видя едни лампи“.

След като се бяхме екипирали, облекли, завързали Ева за седалката в колата, запушили устата й с биберон със застрашителни размери и готоив за път, аз установих, че ми се ходи по малка нужда. Not a problem at all! Ще се облекча някъде по пътя. На първия магазин, на който спряхме в града, обаче установих, че макар почти всички магазини и офиси да работят, заради lockdown кафенетата и ресторантите са затворени, а това mate са единствените обществени места в столицата на България където случаен минувач може да облекчи естествените си нужди.

In case You aren’t familiar всички тези класации за качеството на живот в различните градове по света, които различни научни организации правят включват няколко важни показателя. Наред с размера на заплатите, цената на имотите, достъпа до градски транспорт и подобни икономически фактори, един от основните показатели, за които се дават много точки е достъпът до обществени тоалетни. Actually това е и една от основните причини моята любима София frequently да се намира назад в класациите за качество на живот в градовете.

Поради тази причина сега по време на пандемията от Covid-19 още по-напред излиза вечният проблем с обществените тоалетни в града. Докато по медиите текат дебати дали ресторантьорския бизнес е приоритетен или не, моят пикочен мехур ми крещи насред бул. Христо Ботев, че в този момент няма по-важно място на света за мен освен тоалетната на някое кафене.

След четвъртия bloody магазин за лампи, цялата ми изтерзана имигрантска душа крещеше, че трябва час по-скоро да излезем от града и да се озова на безлюдно място сред природата край някое дърво.

Пътят до Кремиковци се оказа възмутително населен с живот. Още по-тежкото бяха безбройните дупки по пътя. Аз като стар софиянец отдавна не се трогвам от тези неща, но this particular time тръскането в колата ми се отразяваше особено зле.

Изминахме пътя до подножието на манастира за рекордно време. Well на мен ми се струваше като години, но при самото навлизане в гората се очерта нов проблем. Оказа се, че всеки 3-ти жител на София и околността точно в този момент е решил да си направи пешеходен поход до Кремиковски манастир. Хората в гората literally бяха повече от дърветата! А, аз вече пресмятах на ум колко точно от памперсите на Ева ще трябва да залепя като papier mache около тялото си, преди да стане безвъзвратно късно.

В сюблимния момент намерих една отбивка по пътя, която изглеждаше сравнително пуста, изскочих почти в движение от колата и се засилих тичешком към първото дърво, което ми се изпречи на пътя.

Look mate, не се аблуждавайте от скандалните клипчета с мои сънародници почиващи по морските ми курорти – ние англичаните в същност сме много стеснителни хора. Точно поради тази причина манифестацията от минувачи, които се изредиха да минават от всичките ми страни в тази безкрайна една минута, докато се облекчавам в уж безлюдната гора, дълбоко ме нарани. Докато се целех далеч от обувките ми (важна мисия за всеки истински мъж), зад мен мина цяла поредица от бавно движещи се коли (толкова бавно, че всички в колите да могат да разгледат пейзажа „украсен“ с пикаещ англичанин).

Докато автопохода се точеше зад мен и смъкнатия ми панталон, нагоре по пътя се зададоха семейство пешеходци с цяла банда малки дечица. Тъкмо се успокоих, че поне съм с гръб към тях, когато точно пред мен зад дърветата се зададоха двойка весели пенсионери, които се изкачваха по горската пътека, която аз obviously в този момент маркирах. Някъде отстрани, буквално на метри от мен чух заповеднически наставления“ Хайде, деца – подредете се за снимка!“

И точно когато реших, че няма как да getting worst някакво пършиво куче ме захапа за крачола, взема да ме дърпа, а аз молейки се „малката“ ми нужда най-сетне да приключи чух стопанката му почти в ухото ми да му крещи: „Теди махни се от господина, че е ...ъм.. зает“. 

After all, влязох в Кремиковския манастир одухотворен и във вътрешен мир със себе си. Така успях да се насладя на stunning гледка, която предлага двора на манастира от всички страни. Самият манастир е построен на хълм като най-отгоре му са кацнали старата и новата църква и жилищните постройки, а на тераси около тях са стопанските постройки с животните. От всички страни на този хълм, който представлява двора на манастира можеш да видиш по някоя планина. От едната страна е Стара планина. От отсрещната е цялият град София с издигащата се зад него Витоша. От ляво в далечината Плана планина и донея Лозенската планина, а на запад – Люлин. 

Самият манастир е построен през XIVв. от един от най-влиятелните български царе Иван Александър. Unfortunately, той е и един от последните български владетели преди държавата да падне под Турско робство, когато и манастирът е разрушен. Само век по-късно, обаче Светата обител е възстановена от болярина Радивой, който го построява отново в памет на двете си починали дечица Теодор и Драгана. За това свидетелстват стенописите в старата църква, които разглеждахме дълго и съсредоточено въпреки сковаващия студ в нея. В новата църква не можахме да запалим свещ, тъй като не намерихме от къде да си купим. Но пък за сметка на това си направихме безброй selfies пред входа й, който дава най-добрата гледка към всички планини.

Заради пандемията магерницата беше затворена и успяхме да хапнем на крак само няколко кебепчета, салата боб с лютеница и пържени картофи, които се продаваха през прозореца на ресторантчето отстрани на манастира. В чест на коронавируса дори пържените картофи бяха без сирене. „не ни позволяват да стържем сирене, заради мерките“, обясни ми с иронична усмивка продавачката.

Със или без сирене на пържените картофи разходката в Кремиковския манастир си струваше. Особено когато baby Ева забеляза пауните и пуйките, които се отглеждат там. Винаги до този момент се съм се чудел на какво ми прилиза бебешкото бърборене на Ева, когато се развълнува. След тази разходка вече знам – на пуйка, чиито обяд е прекъснат от група досадни туристи опитващи се да се снимат с нея.

So, макар и мразовита и лишено откъм гореща боб чорба, тази разходка до Кремиковския манастир беше доста освежаваща. Изпитвах неотложна нужда да избягам от София поне за малко.

PS. Като гледам какво се случва навън next weekend вече има истински шанс да се пързаляме с шейни. Дали ще успеем, вижте на Facebook страницата ми.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.