Британският бежанец: Как да не хванеш гората
5

Британският бежанец: Как да не хванеш гората

Hi guys, Аз съм Конан Дъфи и съм подготвен за новия сезон global outbreak, заради панедмията от коронавирус. Не вярвате ли? Сега ще ви разкажа.

At first нека да ви припомня, че аз съм имигрант от Лондон и сега, след като живея в Овча Купел, смятам за моя висша мисия да обиколя всичките ви природни и културни забележителности и да събера печатите от 100-те национални туристически обекта. И правя всичко по въпроса. Обикалям без почивка заедно с моята natural born българска съпруга Добромира, а съвсем отскоро и с нашата новородена дъщеричка Ева. Както recently се оплаквах малко е трудно с бебе да качиш връх Шипка for example или пък да отидеш на Рилските езера. Затова и се стараем дестинациите, които си подбираме за traveling да са малко по-леснодостъпни. Last weekend, който беше поредния от дългата поредица „топло като за последно“ решихме да пробваме една по-малко famous, но пък по-user-friendly екопътека. Става въпрос за водопадите на село Локорско. I’m quite sure, че повечето от вас никога не са чували за село Локорско. Neither do I. Не особено голямо селце, което се намира на 15км. от София в подножието на Стара планина. Тук е моментът отново да обърна внимание на киселите жители на София, които се оплакват, колко мръсен, презастроен и шумен е градът. Освен, че като съотношение паркове и жилищни площи, София е една от най-зелените столици в Европейския съюз, този прекрасен град е заобиколен, ама literally заобиколен от планини. При това, коя от коя по-красива. Ето, на север например граничи със Стара планина и точно там където равното Софийско плато започва да се надига от хълмове и баири, преливайки в прекрасния Балкан, right there се намира Село Локорско. От това, което видях в интернет, екопътеката в Локорско започва буквално от последната улица на селото и се движи покрай река (няма да познаете как се казва) Локорска в продължение на 2км. Водопадите са 6-7 на брой и не са много високи, но пък са доста красиви. Also, районът там е любима дестинация на колоездачите. Here We go again! В топлия почивен ден се натоварихме малко преди обед на семейния автомобил (още не съм сменил гумите by the way) и потеглихме към Локорско. Навигацията ни отведе първо край Централни софийски гробища После минахме и през някакви други гробища, въобще позитивен старт на деня. Североизточните квартали на София като цяло са very interesting area. Никак не се вписват в цялостното впечатление за шумен и забързан мегаполис, какъвто е нашата столица. Пътят натам ми напомни more like селцата около Павликени, които сме обикаляли лятото. Или пък някакви други села, които не съм обикалял още в България. Very peaceful and quiet at all. Много интересно ми стана, когато минахме покрай място, което Додо нарече с непознатата за мен дума (да все още има думи в българския език, които са нови за мен) „Битака“. Well, този „Битака“ бил някакво място, в което веднъж в седмицата се събирали всякакви хора и продавали всякакви работи, а всякакви други хора ги купували на всякакви цени. Very interesting. Със сигурност ще се върна тук и ще посетя „Битака“. Иначе, докато излезем от София и се озовахме в село Локорско. Навигацията ни отведе на площада в центъра на селото. Доста large place, за такова малко село, ако питате мен. Но големият паметник на партизанин, донякъде оправда и големия площад. Както научих после, това село е дало на България няколко famous партизани от още по-легендарната бригада „Чавдар“. В нея е бил famous communist dictator Тодор Живков. А според историите именно в този регион партизаните са обикаляли и са си вършили тяхната си партизанска дейност.

Тук, обаче срещнахме известен продоволствен проблем. As I always казвам, част от приключенията по време на нашите пътувания включват и да се храним на местата, които посещаваме. Или с други думи казано: „Когато си в Локорско, яж като локорчаните.“ В магазина на площада, обаче ни surprised, че тук няма къде да се яде, а и сандвичи никакви не продават нито тук, нито другаде в селото. Най-близкото място за ядене било в Чепинци. Докато семейният съвет обсъждаше(actually аз и Додо, Ева до момента може само да казва „ееее“ и „ииии“) как да се погрижи за прехраната ни, изведнъж аз почувствах нужда да се облекча. В този момент Додо каза ти върви, аз ще измисля нещо. Аз научих, че на автобусната спирка има химическа тоалетна и докато се опитвах само да се изпикая без да повърна в нея, unfortunately щях и да свърша и голямата нужда. В пластмасовата кабинка, поставена насред напълно празната спирка на завоя на тихата централна улица, изведнъж някой започна да говори някакви неща буквално на сантиметри от мен и събутите ми гащи. Когато овладях ситуацията и излязох, осъзнах, че на спирката има уредба, която announce-ва кога пристига следващия автобус. Scarry as shit, ако питате мен и буквално и преносно. За разлика от мен Додо беше свършила хубава работа и каза, че е взела провизии. Тръгнахме от площада за екопътеката. И после се върнахме. It occurred, че можем с колата да пресечем улицата, а след това и моста на реката и да я паркираме на друг по-малък площад, откъдето започва самата екопътека. Пътят беше доста приятен и никак не изморителен, а първият водопад е буквално на 200метра в началото. Малък но много красив waterfall, с каменно мостче и барбекю на площадката под него. Рекичката е доста малка и плитка, но водопадчетата са наистина sweet. На всеки 10 минути стигахме до някое водопадче, спирахме се за снимки и си набелязвахме място за пикник. Well, това с пикника беше проблем, понеже си бяхме оставили одеалото, тъй като навън беше мокро и смятахме, че няма да става за сядане на земята. Also, оставихме и бебешката количка, понеже въпреки обещанията в интернет пътят не е подходящ за бутане на бебе. След по-малко от час стигнахме до края на маршрута – един хълм с красиви каменни образувания по него, които освен хубави са оказаха и практични. Most of the people, които също бяха тръгнали на разходка по този маршрут бяха насядали въху тях, тъй като освен гладки и равни бяха и затоплени от слънцето. В този момент Додо ме запозна с нашия обяд. Оказа се, че в България (a бедния Кънчо си мислеше, че е научил всички обичаи тук) много класически и традиционен обяд е хляб с кренвирши и лютеница. Додо беше купила една питка, два кренвирша и бурканче лютеница (и трите със съмнително съдържание, но пък адски вкусни), които си начупихме с ръце. А лютеница мазахме с лъжичката за пюре на Ева. I can swear, че тази лютеница (според етикета „от градината на баба“, а според съдържанието пълна с модифицирано картофено нишесте) е най-вкусното нещо, което тази bloody лъжица някога е докосвала. Обядът беше terrific, разходката приятна, но твърде кратка. Бях прочел, че от другата страна на селото има църква на 300години и забележителност наречена „Момини скали“ и предложих на Додо да отидем и до там. Тя пък предложи да ходим пеша, тъй като Ева тъкмо заспа в раницата и ако я извадим и сложим в колата, probably ще ревне като змей. Пресякохме цялото село. Стигнахме до църквата, тя се оказа красива, обновена и заключена. Also се оказа, че кварталът, в който е църквата е нещо като Beverly Hills на село Локорско – всички къщи бяха модерни лъскави и със скъпи коли паркирани отпред. А само няколко крачки по-надолу в магазина пред партизанина продават лютеница и кренвирши.

If I must be honest, именно една от къщите тук май е от основните забележителности на Локорско. Приличаше на нещо средно между спа хотел и mansion на арабски шейх. Оказа се, че в интернет има доста снимки на таиз къща. Well, тук ще прибавя и моят дял в тази колекция. След като подминахме красивата къща поехме по асфалтиран и виещ се през поляните път и спряхме. Вече бяхме ходили половин час, а според навигацията бяхме минали едва 3 минути от маршрута, който ни предстои. Решихме да разделим племето и да поемем по различни мисии за общото благо. Аз се върнах пеша до площада да взема колата, а Додо си намери удобен камък на който да седне и да накърми Ева. Среща отново след 10 мин. Още 5 минути шофиране и стигнахме до скалите. Те се виждат от пътя, но за да стигнеш до тях трябва да отбиеш през тревите и да слезеш пеша 200-300 метра. Скалите приличали на две девойки, които според легендата бягали от някого и там се вкаменили. Интересни са, но още по-впечатляващ е гледката около тях.
И така, кратък беше този trip, но доста приятен, а и ползотворен. Thanks to преживяванията ни вече съм подготвен за новата пандемия as I said. Знам къде са хубавите балкански местности, в които са се укривали партизаните. И вместо да обирам мандри, мога да се прехранвам (цял живот I think) с хляб и лютеница, докато в града върлуват епидемии и обикалят маскирани хора.
Е, кажете ми в такъв случай как да не хване човек гората.

PS.
Дори и да сте в гората, там също има интернет. Използвайте го и последвайте фейсбук-страницата ми:

https://www.facebook.com/britanskiabejanec

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.