Британският бежанец: Жена ми е като Врачанския Балкан
3

Британският бежанец: Жена ми е като Врачанския Балкан

Hello приятели,

Аз съм Конан Дъфи от Лондон, баща на Ева Дъфи от „Овча купел“. Преди да започна да Ви занимавам с моите adventures тук в новата ми родина България, заради която преди една година оставих my birthplace Великобритания, искам да Ви благодаря искрено за всички пожелания, които ми написахте тук и най-вече на Facebook страницата ми, по повод раждането на нашата дъщеря.

Затова и държах да този път поздрав ми да е с българската дума „приятели“ (макар и да ми е трудна за произнасяне), понеже наистина се трогнах от вашите честитки. If I have to be honest винаги малко съм гледал с подозрение на моите читатели, тъй като come on, що за мазохист трябва да си да четеш редовно тъпите истории на един полуграмотен британец за пътуванията му из собствената си родина, която със сигурност познаваш много по-добре от that lazy British moron Кънчо. Обаче сега осъзнах mates, че в същност с времето сме си станалиtruly friends, тъй като заедно преминаваме през всички неща в живота – хубави (като Шкембе чорбата в Български извор)и не толкова хубави (като Шкембе чорбата в село Плана) и also направо прекрасни като раждането на моето дете.

Не, че имам особена заслуга за това раждане, де. Every single one of You е наясно, че всички кредити за това miracle са на моята страхотна съпруга Добромира. В интерес на истината не само раждането, ами и всички грижи около бебето (поне в първата седмица от живота му, аз засега толкова experience имам) лягат на крехките плещи на тази горда наследница на боляри Додо. Well, наистина помагам с къпането и от време на време сменям памперси, макар и повечето случаи да го правя толкова некадърно, че след мен се налага Додо да ги сменя отново, но цялото кърмене, будене през нощта, обличане мерене на температури (на въздух, вода и бебе) се падат на майка му.

На мен остава основно да се прехласвам как това първоначално сбръчкано посиняло, плешиво парче месо с всеки ден става все по-сладко и красиво бузесто човече. Also да приемам поздрави от приятели, съседи и роднини, от името на нашето увеличено семейство и през повечето време да седя и да се възхищавам, колко оправна майка е моята Додо. Не само, че върши всичко, все едно цял живот е гледала бебета, ами и новоткрития (за мен поне) й актьорски талант – да гука на бебето с най-нежния си гальовен глас и секунда по-късно да ми изсъска със смръзяваща кръвта интонация: „Кънчо, кретен такъв прибери си мръсните чорапи в коша за пране!“ Просто уникална жена. В такива моменти откриваш, черти от нейния характер, които никога не си смятал, че притежава – дълбочини, красоти, нови богати цветове, но също така и мрачни, сенчести и понякога направо scary. Също като Врачанския Балкан.

Hell yeah! Точно Врачанския Балкан е така неземно красив като моята Додо, но и изпълнен с опасни местности, които нормален човек не би прекрачил. Also всеки път откриваш в него нови и нови прекрасни неща, които не си и подозирал, че съществуват, тъй като(както и при жените) you know - все още не съществува истински изчерпателен пътеводител за това.

Преди време ви разказах for example за пътуването ни през Искърското дефиле, когато не успяхме да намерим famous манастир „Седемте престола“, но пък за сметка на това открихме magnificent Лакатничшки скали. При втория ни опит, пък успяхме да намерим своята нова цел – Черепишки манастир, но по абсолютна случайност открихме още и още неземно красиви места и научихме, че те далеч не са всичко, което може да се види в тази местност.

Черепишкият манастир, както в последствие се убедих, е типична за този район забележителност – красива, но ако не я търсиш усърдно, спокойно можеш да я подминеш. Манастирът се намира в северния край на дефилето, на един от многото завои на реката между селата Зверино и Лютиброд, на самия бряг на Искъра.

Малка табелка, тесен път през горичка, който спокойно може да те отведе и на помпената станция под един железопътен мост, но също така if you are lucky enough, може да стигнеш и до едно от най-красивите кътчета на света.

Само ще спомена, че по повод Черепишкия манастир Алеко Константинов (който definitely се оправя с писането доста по-добре от мен) е написал пътеписа „В Българската Швейцария“. Нищо повече не мога да разкажа за крастотата бреговте на река Искър, в района на Черепишкия манастир. Иначе самият той е на около 700години, което за българските стандарти за античност е „средна работа“. От обиколките ми в България съм научил, че тук нещо, ако не е на поне хиляда години, му се гледа малко снизходително(„снизходителен“ е нова дума за мен дума и от няколко седмици търся повод да я използвам).

Историята на Черепишкия манастир е богата – свързан е с епичните битки на цар Иван Шишман, както и с просветителската дейност на Софроний Врачански, also там са се укривали борци за Освобождението на България, но може би най-известен е с разказа „Една българка“ на Иван Вазов. Actually самият разказ е написан в манастира.

Иначе архитектурно не е нищо особено, тъй като е опожаряван много пъти през вековете и е възстановяван наново. В този ред на мисли най-впечатляващото в архитектурата на манастира за мен, беше когато в ресторантчето попитах за тоалетна, казаха ми да се кача по стълбите отвън на втория етаж, аз послушно го направих, видях врата с табелка WC, отворих я и се озовах в спалня. Оказа се, че това е стая под наем, чиято тоалетна се използва от гостите на ресторанта. Само не знам, ако някой actually си плати нощувка за нея, къде пикаеш след втората бира.

Whatever, природата е важна тук и тя е толкова феноменално красива, че никаква човешка намеса не може да промени този факт. Все пак, аз нямаше да съм Конан и да пиша тези истории, ако жаждата ми за културен туризъм и влечението ми за събиране на печати от 100-те национални туристически обекта не беше толкова силна, колкото..well жажадата ми за бира.

При тръгването ни за Черепишкия манастир бях толкова ambitious, този път да не се загубим както преди, че само бегло регистрирах, че наоколко има няколко обекта, за които дават печати. След като покорихме Черепишкия манстир (съзнавам, че в настоящта политическа обстановка не е много приятно толкова често да използвам думи прозиводни на череп, but who cares), с Додо решихме, че имаме сили и време да потърсим някой печат. По маршрута ни на обратно към София, който бяхме решили да е през Ботевград се намираха, паметник на Ботевите четници, къща-музей на Баба Илийца и  нещо наречено археологичеки комплекс Калето в гр. Мездра.

Well, ние не успяхме да вземем печат от нито една от тези забележителности. Причината е, че се оказахме в плен. Бяхме пленени от красотата на село Лютиброд. Истината mate, е че въобще не предполагахме къде се намирахме и докато се борехме с навигацията, за да намерим поне едно freaky място с печат, внезапно се озовахме в подножието на феноменалните скални образувания Ритлите.

Ритли, както по-късно научих нямат нищо общи с kicking. Така се наричат страничните прегради на волските каруци. И тези гигантски скали, плоски сякаш рязани с нож, които стърчат от Врачанския Балкан, явно са напомняли на местните именно на ритли на каруца. So, ние близо 20 минути шофирахме почти на автопилот по пътя край реката, забравили за bloody GPS, и търсещи просто по-удобно и близко място за снимки, изведнъж се озовахме в парков комплекс „Баба Илийца“ в село Лютиброд.

Паркът се намира само на 5 километра от дом-паметника на Баба Илийца и в самото подножие на връх Околчица. Ние, обаче didn’t really care. Мястото беше сенчесто, с прекрасни пейки и беседки, точно на бреа на реката. Срещу нас централно се виждаха Ритлите. От ляво реката прави красив завой, а от дясно има не по-малко красив мост.

Прекарахме почти целия afternoon, докато си почивахме на това райско кътче. Изпуснахме работното време на всички възможни музеи наоколо. Единственото „културно“ нещо, което видяхме е възстановка на ладията на Баба Илийца, която as a matter of facts  изглеждаше като нещо правено в час по трудово и то от мноого непослушни деца.

Actually, се оказа, че точно на това място, на което ние с Додо прекархме блажен lazy следобед, Баба Илийца се преживяла най-големите си мъки, тъй като именно тук е преплувала Искър с ладията. Also се оказа, че в същност името на Баба Илийца е Пена, но това са подробности, които научих по-късно след като прочетох впечатляващия разказ на Иван Вазов. Знам от Додо, че всички българи са чели този разказ, тъй като се преподава в училище и also почти никой не го помни добре, нито знае, че е направен по истински случай, а произведенията на Вазов са уважавани основно, защото е патриарх на новата българска литература и масово хората в наши дни ги помнят с респект, но ги смятат за малко скучни. Едно ще ви кажа, този dude неслучайно е патриарх на литературата ви! Историята на Баба Илийца е покъртителна и учи много не само само за освободителните борби, за българите като народ или за жените като цяло. Тази история учи за човешкия вид, въобще.

Виж, за Врачанския Балкан не дава много информация. Но, пък какво по-хубаво от това всеки път като идваш тук да откриваш нови и нови прекрасни неща, дори и такива дето са a little bit scary. Също като семейния живот, it’s trueisn’t it?

 

PS.

Ако искате да ви дам съвети за приятна разходка в България или пък вие да ме посъветвате как най-правилно се сменят памперси, можете да го направите на Фейсбук-страницата ми: https://www.facebook.com/britanskiabejanec/

 

 

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.