Британският бежанец: Екопътека за мързеливци
5

Британският бежанец: Екопътека за мързеливци

Здравейте mates.

Идвам да ви се похваля с поредната amazing разходка, която направихме с моето семейство през probably последния топъл weekend за годината. Честно казано миналата седмица беше може би трети или четвърти “последен топъл weekend” за тази година и точно това е едно от нещата, които много харесвам в новата ми родина България. I’m quite sure, че знаете стария виц за моята родна Великобритания, че лятото там се пада в различно време на годината – миналата година for example се падна в четвъртък.

Well, в България чиито горд гражданин съм отскоро, случаят е точно обратният. Тук като се застуди времето и се започва гадаене кога ще започне истинската зима. Завали малко, дъжд, задуха вятър, момичетата сменят късите панталонки с ботуши и се започва: „Ей, свърши лятото. Догодина пак.“ И като се появи някой топъл есенен ден и всички си казват това ще е, да взема да сменя гумите на колата, че почва зимата. Well, след седмица отново се затопля за по ден-два и момичетата пак вадят късите панталонки, а ти пак си казваш, ей тоя път вече се стопля за последно. И така чак до декември, когато изведнъж завалява сняг, всички са изненадани (момичетата пак са с къси напанталонки, но с дебел чорапогащник) и започват да се вият опашки пред автосервизите и да се слагат зимни гуми.

Ние с may beloved wife Добромира също за пореден weekend бяхме убедени, че с топлото време се свършва за тази година. Затова решихме да пътуваме някъде сред природата, докато климатичните условия все още го позволяват. Also трябваше и да е комфортно за разходка с нашето почти половингодишно бебе, което се опитва да седи седнало и съвсем скоро (ако съдя по писъците й нощем) ще се сдобие с първия си зъб.

На помощ of course, ни се притекоха форумите за млади майки в социалните мрежи.

Там както знаете има полезна информация за всичко. I’m pretty sure, че дори ЦРУ базират годишните си доклади за състоянието на света на коментари в групи като „Майките на София“, „Мами в нужда“, „БГ мама“ и т.н. Сред многобройните и напоителни дискусии в тези фейсбук-групи, попаднахме и на идеята за разходка с бебе по екопътеката на р. Бели Искър.

Long live БГ мама! Както и предполагах, съветът да посетим Бели Искър се оказа златен. Първо literally до самия вход на екопътеката се стига с кола. Вярно отне ни почти 2 часа, тъй като пътят до Самоков е труден за шофиране, особено когато на всеки 2 минути се появява някой moron, който държи да стигне за където се е запътил (probably на м*йната си) по най-бързия начин на живот и смърт. От Самоков, се отбивате за село Бели Искър, което е на 10-ина километра в посока Рила планина. А след като подминете селото още няколко минути по планинския път и стигате до полянка с паркирани коли, параклис и ultra симпатична двойка, която продава домшани конфитюри, мед, сокове и безброй още неустоими вкусотии.

След като с известна гордост успях бързо да намеря място за паркиране, Додо също за радост успя да смени памперса на Ева без а се налага да прави задно салто в колата, да пее песнички и да понася задължителните каратистки ритници от оставените на свобода боси бебешки петички. Слязохме победоносно от колата, готови за разходка, накупихме си лакомства от младите фермери и установихме, че това не е началото на екопътеката. Просто тук край параклиса мястото е по-удобно за паркиране и повечето хора, като нас, които не познават местността си мислят, че оттук-нататък почва преходът. Actually първият мост на екопътеката е още около 1 километър по-нагоре по пътя.

Ние, решихме да си спестим носенето на бебе bonus 1 км. по асфалтовия път, затова подвили опашка се качихме отново с колата и се отпътувахме до първия мост.

Мостовете mate, са ключов елемент в екопътеката.

Те са 8 на брой по цялото трасе. As a matter of fact, цялата разходка представлява непрестанно пресичане на реката по тези дървени мостове от единия бряг към другия. Екопътеката се движи по протежението на р. Бели Искър и бреговете й са толкова нереално красиви, че за да им се насладиш пълноценно, наистина има нужда от време на време да пресичаш реката и да видиш на какво stunning place си бил току-що. Самата пътека е много добре очертана в началото с подредени камъни около нея, а после с ясна цветна маркировка по дърветата. Маршрутът се редува с different topics. В началото минаваш по мост край скалисти брегове – красота. После вървиш по брега на реката – още по-голяма красота. След това пресичаш впечатляващо красив мост и се озоваваш по горска пътека сред вековна борова гора – невероятна красота. Като походиш малко ситгаш до следващия мост, където гледката е – you know.

Интересното е, че по цялата тази отсечка край реката, успоредно на нея се вие асфалтовият път, който води към някаква хижа. На моменти самата екопътека те извежда на този път само, за да се прехвърлиш на следващия мост. С други думи във всеки един момент можеш да излезеш от магическата гора и да се върнеш на main road. Ако чак толкова много те мързи да ходиш пеш по цялата екопътека, можеш да закараш колата до който си избереш мост и оттам да се прехвърлиш на избраното място.

Денивелацията по пътя почти не се усеща.

Дори и да носиш 7-килограмово бебе в раница на гърдите си. Also причинта да не се усеща пътят беше може би също заради това, че другата ми раница с нещата ни за пикник беше полупразна. Look mate, в нашите разходки с Додо се е очертала една неписана досега традиция. Винаги когато ръгваме на някъде си вземаме нещо за хапване с идеята, че ще си направим пикник сред природата. Almost всеки път обаче, намираме по някоя pleasant кръчма в близост, където се наяждаме с различна успеваемост. As I already said, това се случва почти винаги. Not this time. Този път реших да не тъпча сандвичи, кроасани и бутилки с вода в раницата, за да не ми тежи излишно, тъй като baby Ева вече успешно се справя с тази задача. Well, на това място няма какво да се яде. А, симпатичният старец, който раздаваше църковни брошури пред параклиса се оказа напълно прав. Тук много бързо се огладнява. В Национален парк Рила, освен една от най-чистите води, въздухът also е един от най-чистите. Съответно гладът obviously е един от най-нечовешките.

Положението спаси едно пакетче солети, с които Додо бореше прилошаването по време на бременността, забравени на дъното на раницата. Както и бурканче с пюре от сладък картоф и пащърнак, което Ева категорично отказваше (да се чуди човек как е възможно да отказваш пащърнак) да яде. Скромният ни обяд изядохме на една дървена масичка с пейка на самия бряг на реката (literally на сантиметри от водата) между 4-ти и 5-ти мост.

Обядът ми се стори божествен! Това е още едно доказателство, че сред природата всичко ти се услажда. Even пюре от пащърнак и натрошени солети. След като се наобядвахме, заредени с нови сили продължихме по екопътеката. А, силите както се оказа, ни бяха повече от нужни. Отсечките между мостовете, след 6-ия, стават все по-дълги и по-стръмни. Ева, разбира се, заспа като ангелче (наскоро научих, че по цял свят децата „спели като ангели“, само в България „спят като заклани“), а аз се потих и пуфтях като сумист пред купичка с таратор.

Finally, стигнахме до заслона в края на екопътеката. Приятна дървена колиба с голяма табела призоваваща хората да си събират боклуците, за да пазят планината чиста, и опаковки от кроасани, фасове и мокри кърпички въргалящи се под нея. Седнахме да си починем и Додо обра боклуците около заслона. Изпихме последните си запаси от вода. Додо ми забрани да пия от изворчето зад заслона, тъй като не се знаело какви бактерии има. Нищо, че язовир Бели Искър и водните басейни в Рила като цяло са известни като едни от най-чистите водоизточници на Балканския полуостров. Щом няма хлор в нея – не става за пиене! Whatever, последният мост както му се полага се оказа най-красивият от всички. Въпреки че, да сравняваш гледките от мостовете по тази екопътека е все едно да сравняваш по красота Ирина Шейк, Бар Рафаели и Адриана Лима – все ще си прав.

Most satisfying thing е, че на връщане тръгнахме по асфалтовия път, който е shortcut.

Стигнахме доста по-бързо до колата. Решихме да си спестим отклонението към панорамната площадка на връщане, тъй като ни се стори твърде стръмно за изкачване с бебе. А и без бебе. The truth is, че бяхме адски гладни. И така без да се усетим за около 3 часа и половина бяхме извървели 9 километра пеша.

Ева, of course, няма да помни нищо от това прекрасно преживяване, освен може би ужасените ми писъци, докато опитвах пюрето й. Но за един следобед пое толкова чист въздух, че да компенсира предстоящата зима с отровни пушеци в София. Ние с Додо бяхме повече от доволни, тъй като хем оползотворихме слънчевия weekend, хем се разходихме из природата, хем не се затруднихме особено с ходенето.

А, ако си мислите, че останахме гладни, boy не забравяйте, че на връщане минаваме през Самоков. Всеки, който ever е минавал през този град знае онова магическо място край пътя за Боровец, където плескавицата е по-голяма от чинията, в която ти я носят, а пържолите са достойни за Лувъра.

PS.

Winter is coming, сменяйте гумите на колата и се заредете с още истории от слънчеви разходки като харесате фейсбук-страницата ми:

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.