Британският бежанец: Алековите водопади – дотам и обратно
4

Британският бежанец: Алековите водопади – дотам и обратно

Hello приятели! Липсва ли ви зеленият сертификат? Забележете не казвам липсва ли ви ваксината, а документът за нея. The reason is, че тук в България отдавна сте се доказали като страна на неограничените възможности. Не е задължително да имаш ваксина, за да се сдобиеш със сертификат, че си ваксиниран. The most important thing is да имаш човек на правилното място. А, като казвам неограничени възможности I mean it! Не съм вярвал, че топ новината нa седмицата в България може да е снимка на използван презерватив for example.

Макар че за мен новината на седмицата е международна и е свързана както с Covid19, така и с горната новина. Става въпрос за публичен дом в Австрия, който предлага безплатно обслужване на хора, които се ваксинират. Както написа някой фейсбук мъдрец: „Око за око. Боц за боц.“ А тук, тези дето бързахме да се ваксинираме само със смарт часовник ни замазаха очите.

But enough about ежедневните глупости. Аз съм тук, за да ви разказвам за пътешествията, които правим през почивните дни с моето семейство из българските забележителности. Well, този weekend не смятахме, че ще ни се отдаде възможност за trip, но ето, че времето отново ни изненада и в Неделя се получи хубав топъл ден.

Ние с Додо и Baby Eva, решихме да си направим една извънредна експедиция до Витоша на място, на което не бяхме ходили – Алековите водопади. Те се намират в долната част на Витоша близо до Драгалевския манастир, а пътят дотам е сравнително лек за преход. Especially, когато спътник ти е наскоро проходило бебе с нездраво влечение към събиране на шишарки, най-важното условие за прехода е той да е къс и лек. Точно такъв пише, че е в избоилната информация в интернет за този маршрут.

Стигаш до бившата рехабилитациона база „Драглевци“ с кола по асфалтов път. Там има малък паркинг и началото на горската пътека. 20-ина минути път в едната посока за Горния водопад или 15 минути по отбивката за Долния водопад. По пътя е Алекова скала и разкопки от древно тракйско селище. Звучи като перфектната разходка, нали?

Well, първият проблем се оказа с навигацията в Гугъл. С навика на всеки нормален човек живеещ в 21в., аз зададох дестианцията в навигацията, тя ми я намери, даде ми маршрут и тръгнах по него. Осъзнах, че има проблем още когато подминах отбивката за Драгалевския манастир и започнах твърде много да се отдалечавам по пътя нагоре през гората. Навигацията уверено ми казваше да продължавам да я следвам. Когато стигнах до крайната точка, а вместо бивш рехабилитационен център и паркинг видях просто поредния вековен бор и завой вече бях сигурен, че навигацията греши. Учтивата дама от GPS с приповдигнато настроение ми съобщи, че съм пристигнал и ме подкани да оценя пътуването, а доста неучтиви хора в автомобилите зад мен започнаха да ми свирят с клаксони, за да не им преча по пътя нагоре за хижа „Алеко“.

Тогава осъзнах, че навигацията ме е завела до математически изчислената най-близка точка по асфалтов път до водопадите, а не по оригиналния маршрут, който завършва с екопътека. Ето, защо не трябва никога да се оставяме във властта на машините. John Connor беше адски прав, когато ни изпрати от бъдещето Терминатор, за да предотврати хода на изторията. Само, че с годините филмите за Терминатор взеха да стават все по-тъпи, ние да се вслушваме все по-малко в тях и да изпадаме във властта на машините все повече. И ето аз се озовах насред гората без да знам къде съм, а от нийде взора Терминатор не види!
И аз като не получих никаква допълнителна помощ от навигацията, просто разгледах картата по-внимателно, намерих bloody рехабилитационен център и набелязах маршрута до там.

Well, наложи се да минавам с колата по цялата туристическа пътека през Драгалевския манастир. Не, че пътят не е позволен за коли, но беше доста неудобно да заобикалям стотиците туристи тръгнали да се разходят по този маршрут. Also клетата ми майка бе спомената не малко пъти от минувачите, които джипът ми подминаваше по планинската пътека.

Реално трябваше още на влизане в природен парк „Втиоша“ след конната база да завия наляво за ресторант „Воденицата“. Namedrop-вам всички тези частни обекти просто защото срещам истинска трудност да ви упътя чрез легални отправни точки. Дори сайтовете и видимо скъпите интерактивни карти на „Столичен градски транспорт“ не могат да дадат адекватна информация кой автобус стига дотам. Въпреки че на отбивката ясно се вижда, че има автобусна спирка. Всички официални или неофициални източници използват freakin’ ресторант „Воденицата“ за ориентир, дори Wikipedia!

Actually единствената табела на разклона за един от любимите маршрути за разходка на писателя Алеко Константинов във Витоша е табелката към този ресторант. Значи човекът е станал гениален пистаел. Създал е безсмъртни литературни произведения. По негова идея е учредено Българското туристическо движение. В центъра на София има негов паметник. Отпечатали са лика му на банкнотите от 100 лева. Безброй туристически обекти във Витоша са кръстени на него. А, до един от любимите му маршрути за разходка води табела за ресторант. That’s it!

След като стигнахме най-сетне до прословутия паркинг и видяхме екопътеката, вече започнаха истинските турдности. Почти целият паркинг беше ограден с предупредителна лента, че това е частен имот. Явно бившият рехабилитационен център е настояща частна собственост и probably бъдещ много скъп хотел. Съответно нашите възможности за избор на пътека се свеждаха до само една – нагоре към планината.
Тръгнахме. Ева категорично отказа да ходи сама. Отказа да я нося аз. Беше непреклонна, че единствено и само безправната й майка е достойна да я носи по тази стръмна осеяна с хлъзгави есенни листа планинска пътека. Fair enough! Нали и без това маршрутът е „20 минути нагоре, 15 минути надолу“, ще изптърпим каприза на детето.

След 15 минути пъплене нагоре по стръмната пътека спряхме отчаяни. Нито една маркировка. Нито една отбивка за долни и горни водопади, още повече пък за древни тракийски разкопки. Просто стръмна горска пътека, която се вие между дърветата. Само на няколко километра от най-гъсто населения град на Балканския полуостров ние с жена ми и детето ми бяхме изгубени.

Знаеш ли mate, по принцип избягвам да ходя на Витоша през weekends понеже тогава планината е тъпкана догоре с туристи и усещането за разходка сред природата рязко наближава до това да обикаляш някой мол в период на разпродажби. Опитваме се да си намираме разнообразни маршрути за разходка където няма чак толкова голяма навалица, а на Витоша се качваме, когато имаме възможност през работните дни.
За пръв път през живота си изпитах истинско щастие, че видяхме други туристи по нашия маршрут, за да мога да ги попитам къде the hell се намираме в момента.

Любезната двойка, която ни настигна ни обясни, че actually сме подминали отбивката до Долния водопад и тракийското селище и поочти сме стигнали до Горния водопод, до който по принцип прехода е по-труден. Коя точно е Алекова скала и те не успяха се ориентират, въпреки че навигацията упорито ни убеждаваше към този момент, че едва ли не сме стъпали с единия крак на нея.

Събрахме сили. Преглътнахме желанието да напердашим божествено красивата ни дъщеричка (Додо спести шамарите и за мен и „брилянтната ми идея“ за лека разходка на Витоша) и потеглихме към Горния Алеков водопад.

Само след още 10 минути бяхме там. Преходът е някак по-приятен, когато знаеш накъде вървиш. Also покрай самия водопад минава друга по-голяма екопътека и трафикът по нея беше доста засилен.
Водопадът наистина е страхотен. Макар и в края на есента, когато на практика река Скакавица е най-маловодна, гледката наистина беше stunning.

Върнахме се малко назад и седнахме да си починем на една панорамна площадка върху скала, която предлага гледка едновременно към водопада и към града. Поради липсата на информация за оригиналната Алекова скала, решихме да кръстим тази Конанова глава. Защо глава, ли? Ако питате Додо because е голяма, ръбата, твърда и по средата има празна длъбнатина, която единствено може да послужи за мързел и съзерцание. Е, какво по-подходящо име от Конанова глава.

Силите ни стигнаха само да се върнем надолу към колата. През целия път търсих щателно отбивка за долния водопад и тракийските разкопки. Не видях категорична просека, която да мога да нарека пътека, макар че заподозрях няколко осеяни с храсталаци коридори между дърветата. Така или иначе на нас младежите, които ни упътиха казаха, че отбивката е по тази пътека нагоре от паркинга. В интернет пише, че в същност на самия паркинг започва втората пътека. Аз на паркинга видях само ограничителната лента около входа на пустеещата сграда.

Whatever, така или иначе ще се върнем тук, за да покорим и долния водопад. Няма как да живея с мисълта, че има горен и долен, а аз съм видял само единия. Дано само, докато се върнем да не затворят случайно ресторант „Воденицата“ че тогава съвсем ще сме изгубени.

PS. По примера на австрийския публичен дом и аз обявявам кампания. Съвсем безплатно можете да четете другите ми истории във Фейсбук. Даже не е задължително да имате зелен сертификат. Само трябва да харесате Британския бежанец във фейсбук.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.