„Братя Карамазови“ на Достоевски – един от най-необятните философски романи на човечеството, стигна до своята мащабна реализация на сцената на Народния театър под режисурата на македонеца Деян Пройковски.
„Братя Карамазови“ на Достоевски – един от най-необятните философски романи на човечеството, стигна до своята мащабна реализация на сцената на Народния театър под режисурата на македонеца Деян Пройковски.
В привидно криминалната интрига за разплитането на мистериозното убийство на стария развратник Фьодор Карамазов (почти сатанинско превъплъщение на Владо Пенев) са облечени най-важните и вечни екзистенциални дилеми на чувстващата и мислещата личност: има ли бог, как се живее без вяра, що са добро и зло, духът или материята ни водят, вината крещи ли за изкупление, а падението – за въздигане... Да, Достоевски знае как да повлича в дълбокото; на повърхността „Престъпление и наказание“ също е криминален трилър...
Малко озадачаващо в своя спектакъл Деян Пройковски е шаржирал персонажите почти до края на първата част – те сякаш сатиризират себе си, надсмиват се над себе си, което като че ли не е в синхорн с патоса на Достоевски, безусловно вярващ в техните разкъсващи душевни спазми. Да, и при Достоевски има хумор, но той избухва само на моменти – от напрежението между или в характерите, а не ги прави постоянно гротескни. С притчата на средния брат, Иван Карамазов (убедителен Велислав Павлов), за Великия инквизитор, за казуса
да обичаш Бога, но да не харесваш света
който е създал и в който страдат деца, нещата сякаш си идват на мястото. С философското кредо, че ако всичко е позволено, значи всички са виновни за всичко, той лишава от морална девственост дори своя малък брат – простодушния и вярващ Альоша (вглъбено и силно представяне на младия Димитър Николов). От този момент нататък стилистиката сякаш се променя, има го онова руско „дуенде“ на Достоевски с неговите герои в състояние на емоционално изстъпление, прекомерни, сантиментални, крайни...
Драматизацията (също на самия Пройковски) е намерила акцентите и знаците, които ще посветят в историята дори и непосветените в романа, наблягайки на пътя на големия брат, буйния Дмитрий Карамазов (Деян Донков): от момента, в който светецът Зосима (Йордан Биков) се хвърля да целува нозете му на разпищолен бонвиван, очевидно с пророчески импулс, че му предстои Голгота, до другия миг, в който Митя, вече събудил човека в себе си, ще поеме чуждите вини и ще е готов саможертвено да ги изкупи. Още едно нечовешко превъплъщение на големия актьор Деян Донков – в смисъл на огромно, надчовешко, а не в посока, че и него, и „блудната“ Грушенка (Александра Василева), и бащата Фьодор режисьорът ги е провидял
да ръмжат като кучета
подчертавайки, понякога и с попипване на гениталиите, животинската първичност у тях. Което е ефектно, но не е съвсем вярно, защото дори злодеите у Достоевски не са просто и само злодеи, а страдащи човешки същества, мятащи се между полюсите в своята природа. По-статичен и обуздан (както е и по автор) е Иван, умело пресъздаден от Велислав Павлов. Изведена е неговата доминантна тема: отговорността на интелектуалците, на „учените“ хора в света (и особено в днешния – в монолога за Великия инквизитор той е със съвременен костюм). Защото техен е кръстът накъде ще поведат нищите духом.
Великолепна е Александра Василева (Грушенка), сякаш родена за ролята на жена, която, ако иска, може да завърти на малкия си пръст всеки мъж, но това често влиза в конфликт с инстинкта й към саморазрушение. Отлична, макар и малка по обем роля прави Радина Кърджилова като сакатата истерична Лиза. Впечатляващи са Жорета Николова като графиня Хохлахова, Цветан Алексиев като Смердяков, Ана Пападопулу като Катерина Ивановна – също по-различна от доброто същество в романа. Впечатляващ спектакъл като цяло, дори когато сме разколебани по отношение на някои детайли...
Монитор
