Бягай, заеко, към кръчмата!

Бягай, заеко, към кръчмата!

Заеко, бягай. С това име се носи класиката на американския писател Джон Ъпдайк, обявена за един от най-добрите романи на всички времена. Толкова добър, че и забраняван. Разбира се, всяко хубаво нещо на света има и своята българска версия. В този случай тя може да се побългари като „Бягай, зайко, към кръчмата“.

Още в първия ден от отварянето на заведенията много от нас се юрнаха към кафенета и кръчми. Ресторанти, дневни барове и пушилни бързо-бързо се напълниха от нетърпеливи да похарчат някой и друг лев. Българи ли, освободени от каиша на карантината кучета ли... кой знае. Но това не е всичко, разбира се, защото тази история, както всяка друга, има повече от едно лице.

Заведенията дълго време бяха единственият затворен бранш у нас. Стотици хиляди българи загубиха работата си, младежите, досега сервитьори, хостеси и бармани, отново станаха студенти безделници, които разчитат на паричките на мама и тати от провинцията. Хората все някак трябва да се изхранваме, не всеки има семейство, но всеки има гладно гърло, чакащо поне с малък залък да залъже глада. Такъв да беше случаят, разбирам, всички трябва да се храним. За жалост не това е реалността.

В устата влизат ли, влизат хапки, примесени с вкуса на топла бира и цигарен дим, на наргилета и вино, ама главата, Санчо, тя остава празна. Свободата си я получихме, но главата продължава да празнее. И се тъпчем, и дивеем, ама си оставаме наивни зайци. Защото само допреди година, да не казвам няколко месеца, същите тия хора недоволстваха, че работели заведенията, че младите с техните дискотеки и барове разпръсквали коронавируса по-добре от новата модерна поливна система на баба в двора. Същите тези хора досега се оплакваха, че ги е страх и не смеят да излизат, да се разминават с други хора по градските улици. Нека попитам, защото ми е много странно. Какво се промени за тези няколко месеца? Къде отиде страхът, къде отидоха призивите да се пазим взаимно, да сме внимателни?

Или дето се вика, всяко чудо за три дни? Този път чудото на очевидно преодолян страх стана възможно още на първия ден и е под въпрос дали ще продължи само три дни. Ей това е истината. Лошо няма да ходиш по заведения. Все пак това е удоволствие, което на всички ни липсва. Обаче с него трябва да се внимава, с мисъл за себе си и за останалите. Когато се врем на опашки пред ресторанта или се бутаме да видим витрината на сладоледаджията, дори най-строгият персонал и мерки няма да помогнат.

Страхът да не изпуснем вкусната хапка ни отдалечава от чувството за социална отговорност и към нас, децата и внуците ни, към приятели и семейство. За това е редно с едно наум да тръгваме към мечтаната от месеци кръчма.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.