„Белият плъх“ в „Сфумато“ или сблъсъци с вътрешния глас
2

„Белият плъх“ в „Сфумато“ или сблъсъци с вътрешния глас

В любовта и във войната всичко е позволено. Често тази фраза ще се подхвърля между двамата загадъчни герои, които са в постоянна любов/война, по-често във война, в премиерния спектакъл „Белият плъх“ на Театрална работилница „Сфумато“. За пръв път у нас пиесата на съвременния американски драматург Мария Айрийн Форнес поставя младата режисьорка Анна Янакиева, а в ролите на Изидор и Леополд са актьорите Тигран Торосян и Мартин Петков.

Имената всъщност нямат особено значение: както при класиците на театъра на абсурда, и тук, когато се говори за нещо, всъщност се говори за съвсем друго – за енигмите на играта живот. И видяното следва да се тълкува с ключа, с който „четем“ Бекетовата драма „В очакване на Годо“. Макар тук никой никого да не очаква и приликата с отношенията между Лъки и Поцо да е напълно случайна....

...Светлината постепенно „уплътнява“ силуета на човек, който влиза в подземното пространство на работилницата – зала „Ъндърграунд“. Започва да подрежда отломките от мебели, които ще нарече бюро от епохата на Луи ХV или огледалото на Клеопатра – всичко е съвсем условно. Не след дълго от захвърлено в ъгъла дървено корито ще изрови другия и с лъстиви движения ще го развърти в танц... Ще му заповяда какво да говори, ще му нареди какво да докосва или да не пипа... Какви са тези двама маргинали: близнаци, любовници, затворници, търсачи на споделеност в света-клетка?! Гримът на лицата странно ги уеднаквява и в същото време сякаш раздвоява всяка от физиономиите. Очевидно текстът на Форнес оставя възможности за различни философски тълкувания, режисьорката също не извежда определена линия на „прочит“. Вероятно това е предимство. Според нея доминанта е темата за самотата, за невъзможността човек да се свърже истински с другия. Според някои в публиката пък може това да е разговор на личността с нейния вътрешен глас, с нейното вътрешно „аз“, на тялото и разума с душата, които са във вечна борба с разменено лидерство. Притчата за белия плъх, който умира от глад ненамерен зад картината, може би визира недостатъчната „грижа“, с която отглеждаме приятелствата си – тези с околните или със собствената си душа. Може би... Спектакълът е чудесно упражнение за мислещия зрител, който ще търси отговорите кой е белият плъх и кои са Леополд и Изидор; за останалите – ще се чудят как са направени ефектните суичъри на актьорите, в които червените „затворнически“ райета на места ще се отлепват, за да станат въже или юзди за контрол над другия. Автор на костюмите и сценограф е Мартина Махмудиева, на хореографията Ивет Лазарова-Торосян. Композитор е Мира Искърова.

За да подчертае идеята си, в началото и края на спектакъла Анна е включила фрагменти от есета на своя баща проф. Калин Янакиев, посветени на самотата. На мен пък доста подходящо ми се струва едно стихотворение на Кольо Ст. Колев, „Бунтът на белите мишки“: „Аз съм сблъсък./Аз съм стена./Аз съм/усмирителна риза./И онази/онази тъга,/която във никакви/думи не влиза./Аз съм плът./Аз съм душа./Смесени/във епруветка./В пропорции/точни/за света./Но нещо/не излезе сметката./И станах сблъсък./Станах стена./Станах/усмирителна риза./О, божества!/О, божества!/Защо?/И къде/ни зазидахте?“...

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.