Т ака, както започва, диалогът в пиесата „Бащата“ на французина Флориан Зелер, набор 1979-а, би могъл да подведе зрителя, че ще стане свидетел на поредна комедия на абсурда. Но не за дълго, не и при режисьор като Диана Добрева, известна с прецизния си избор на драматургия, която има силата да разтърсва и да води зрителя към катарзис.
Така, както започва, диалогът в пиесата „Бащата“ на французина Флориан Зелер, набор 1979-а, би могъл да подведе зрителя, че ще стане свидетел на поредна комедия на абсурда. Но не за дълго, не и при режисьор като Диана Добрева, известна с прецизния си избор на драматургия, която има силата да разтърсва и да води зрителя към катарзис.
Интерпретацията й още в началото не оставя съмнение, че ще ни завладее с драма за оня момент от живота, когато родителите ни все повече се превръщат в наши деца, объркани и безпомощни.
Ролята на остаряващия и губещ паметта си Андре бележи на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ 60-годишнината на големия Владо Пенев. В кожата на своя персонаж, с двайсетина години по-възрастен, актьорът спира дъха ни с изпълнение, титанично в своята обраност. С помощта на добре измислената сценография на Мира Каланова постепенно все повече детайли от света на Андре се изличават, всекидневието му лека-полека се „опразва“,
докато съзнанието се превърне в табула раза
празно като белите стени на болнична стая. През погледа на главния герой събитията се деформират, минало и настояще се разбъркват, близките хора се подменят с непознати. Вплитат се страхове и капризи на един болен човек, който има нужда от помощ, но не и съзнанието за това, че има...
Въпреки „усещането за Диана Добрева“ още със самия избор на текст, „Бащата“ е полюсно различен от всичко, което известната режисьорка досега е правила. Диана Добрева, чийто очебийно ярък авторски почерк с право определят като екстатичен, тук е смирила експресията и сякаш се е „разтворила“ в актьорите и накъсаната история на ума на Андре. Вероятно този спектакъл и за нея, и за Владо Пенев е опит да отреагират някоя своя дълбока вътрешна болка, каквато мнозина опознават, губейки родителите си в смъртта или деменцията. Затова интонациите са много интимни, а актьорите са снабдени с дискретно скрити в костюмите им микрофони – така всяко вдишване, издишване или преглъщане се чува отчетливо до последния ред и няма нужда от форсиране на гласа. Дали някой днес на родна сцена би могъл да изиграе с повече
деликатност и вътрешно достойнство
уязвимостта на Андре от Владо Пенев в зората на неговите току-що започнали 60 години?! Кой знае, но едва ли. Бих могла да си представя може би само Илия Добрев, но той вече е в свят, където забравата е постоянна субстанция... Пенев е забележителен, дори в натрапчивото търсене на непрекъснато „изчезващия“ любим часовник, с който да свери с действителността коварно изневеряващите му представи за време. Останалите актьори, които влизат в по два образа – един според реалността, друг според изопачените „видения“ на Андре, също са отлични. Дъщерята Ана – Радина Кърджилова е респектираща в своята дискретна загриженост и тиха мъка за „изплъзващия“ се най-близък човек. Ярко характерна е Теодора Духовникова, която с няколко ефектни щриха очертава същността на гледачката Лора, фиксирала се във формулите на любезността, но способна и на невъздържан смях, окуражаващ фантазиите на нейния питомец. Мекотата на Мария Каварджикова, ту стаената, ту избухваща заплаха на Юлиан Вергов и младия Константин Еленков: те са останалите персонажи - „плаващи“ жалони в света на Андре, който вече не е дружелюбен и успокояващ, а все по-често враждебен...
Без да изважда на сцената диагнозата алцхаймер, откровен и безстрашен, „Бащата“ на Диана Добрева е спектакъл за граничните състояния на даденото ни човешко съществуване. Рисувайки художествената картина на проблем, който според някои статистики застига 30% от старите хора в света, той улучва зрителя право в сърцето. За това допринася както добрият превод на Снежина Русинова-Здравкова, така и въздействащата музика на Петя Диманова.
Монитор
