П реди стотици и хиляди години, когато човечеството е било изправяно пред страшни пандемии, предците ни намирали упование единствено в Бог. Не можели да се надяват на друго, защото ваксините още не били измислени. Спасявали се от масовия мор с бягство в планините и с горещи молитви към небето за оцеляването си. Такава е историята и на бакалина Стоян, син на Петър от Габрово, следите от която „Монитор“ откри в един букурещки квартал. Тя е свързана с църквата „Свети Воеводи“, наричана още „Свети Архангели Михаил и Гавриил“.
Преди стотици и хиляди години, когато човечеството е било изправяно пред страшни пандемии, предците ни намирали упование единствено в Бог. Не можели да се надяват на друго, защото ваксините още не били измислени. Спасявали се от масовия мор с бягство в планините и с горещи молитви към небето за оцеляването си. Такава е историята и на бакалина Стоян, син на Петър от Габрово, следите от която „Монитор“ откри в един букурещки квартал. Тя е свързана с църквата „Свети Воеводи“, наричана още „Свети Архангели Михаил и Гавриил“.
Кварталът сега се нарича „Гривица“ и е близо до Гара де Норд в Първи сектор на Букурещ. В началото на XIX век тук са били покрайнините на града, където имало една махала, населена с бедни хора. В нея живеели много българи, сърби и гърци, преселили се във влашката столица в търсенето на по-добър живот. Сред тях било и семейството на търговеца на платове Стоян, син на Петре Стенецу Габровяну (Петър от Габрово). Сведенията за Стоян са оскъдни, но се знае, че е роден някъде между 1760 и 1770 г., женен е бил за Зоица (или Жоица – б.а.) и къщата им е била в махалата до моста за румънския град Търговище.
По времето на владетеля Йоан Георге Карагя през 1813 г. във Влашко избухнала страшна епидемия от бубонна чума. Черната смърт покосявала и млади, и стари. Нямало ефективно лечение, измирали хиляди хора и всеки се спасявал, както може. На обикновените граждани на столицата било разрешено да напуснат града след 1 август 1813 г. Тогава много жители на Букурещ поели към планината и град Брашов. Сред тях било и семейството на бакалина Стоян.
Далеч от дома си, той всеки ден се молел на Господ за здраве. Врекъл се, че ако един ден семейството му се върне живо и здраво в Букурещ, ще построи църква. Бог чул горещите му молитви и спасил Стоян и близките му от черната смърт. Когато се върнал в дома си във влашката столица, бакалинът изпълнил обещанието си. През 1815 г. купил място на улица „Търговищей“ и започнал градежа на църквата. Съществуват данни, че на същото място към 1750 г. е имало дървен храм, построен от някой си Михалча Бъканул. Не е известно кога тази първа дървена църква е съборена, но е възможно да е била разрушена при силните земетресения през 1802 и 1808 г.
Стоян дал не само пари, а и работел заедно с другите на строежа. Освен него за главен ктитор на храма се споменава и Димитрие Кожокару, син на Манчиу, но освен че е бил кожухар, източниците не посочват друго. В бедняшкия квартал всеки помагал с каквото може за вдигането на църквата – един с труд, друг – с материали, трети – с дребни суми. Със сигурност е имало и много българи. Сред множеството хора откриваме чисто български имена – Рада, Стана, Стояна, Станка, Неделя, Неда. За тях не се знае нищо, но най-вероятно са живеели в същата махала.
На 1 август 1817 г. новопостроената тухлена църква посрещнала първите енориаши. Благодарение на историческите бележки на свещеника Василе Почитан от 1904 г. знаем как е изглеждала тя. В архивите на Букурещката митрополия от 1880 г. румънският отец открива стари скици на църквата, вдигната от Стоян. Храмът е бил с формата на кръст, с една врата и две колони отпред. Изписан е бил от неизвестен художник. Има данни и за съществуването на манастир в двора на църквата със 17 килии, като две от тях са били училище.
И след построяването на църквата бакалинът Стоян се грижел за делата й. През 1837 г. починала съпругата му Зоица и била погребана близо до църквата. Три години по-късно – през 1840 г., вече болнав, Стоян написал молба до влашкия владетел Александру Димитрие Гика, в която искал синове му да го наследят в делата на църквата след неговата смърт. Стоян имал трима синове - Константин, Михаил и Петър. Тъй като първият – Константин, си отишъл от този свят рано, църквата останала на грижите на Михаил и Петър.
Църквата, вдигната от бакалина Стоян и Димитрие Кожокару, просъществувала почти един век. През това време се случили 12 земетресения и всяко от тях оставяло своите разрушителни следи по нея. Храмът на воеводите все повече грохвал и за да остане във времето, трябвало да се възстанови. Последната служба е извършена на 15 август 1900 г. Последвало ново строителство. В сегашния си вид храмът е от 1903 г. Направен е по подобие на манастирската църква на Негое Бесараб в Куртя де Арджеш, станала модел за построяването и на други църкви в Румъния. Новият храм на Светите Воеводи е проектиран от столичния архитект П. Петрику и е изписан от известния художник В. Дамиан, изрисувал и други църкви в Букурещ.
Монитор
