- Наско, тръгвате на европейско турне с 13 дати. Как се предприема едно такова начинание?

- Сега му дойде времето. Преди 2 години направихме една европейска обиколка пак с десетина дати, малко преди това бяхме е Щатско, малко преди него пък в Канада. Още повече че предстоящото турне е в градове, в които не сме свирили преди.

- Това не е ли и риск?

- Умишлено го търсихме. Винаги има рискове. Пък и ние ходим на самоиздръжка, т.е. ако няма интерес – губим, ако има интерес – печелим на двата фронта – хората са дошли и оценяват какво правим, и от друга страна – финансова печалба. Няма да станем милионери, разбира се. Дори понякога финансово е по-удачно да си свириш в България, отколкото навън, защото разходите са огромни, всичките ни концерти са по зали или по много големи клубове, където трябва озвучаване. Отиваме, за да посетим българската диаспора. Да предоставим и на тях възможност да чуят на живо последния ни албум „Невидими стени“, който излезе преди малко повече от година.

- Как се организира едно такова турне?

- Малко хора се интересуват и знаят как се прави. Започва се година по-рано с идеята. След това търсиш градовете, в които има интерес. Тук е мястото да благодарим на Орлин Мирчев, който свърши точно тази част. Каза: Имам обаждания от тук, от там, има интерес един-къде си“. Всичко това се стикова заедно с нас, защото имаме специфични, чисто технически изисквания. Нямаме изисквания за Дон Периньон, то е смешно. Пътуваме много компактно, както пътуваме и в България, с целия беклайн – собствените ни инструменти, микрофони, звук, тъй като вече модерните технологии позволяват да пътуваме с наш пулт, с наш озвучител. Компактно – към 3 тона. Имаме няколко прекачвания със самолет, но иначе пътуваме с нашия бус. Засега може да кажем, че има огромен интерес към турнето. Има почти продадени зали.

- Каква е разликата да свириш за българи в чужбина и за българи в България?

- Уж е едно и също, уж всички знаят песните, уж всички реагират по същия начин, но примесено с носталгията по България е доста по-емоционално. Сега се прибрахме от Единбург, имаше 500 човека в залата, на места имаше и сълзи, на места – големи усмивки. Малко по-емоционално е и за нас, и за публиката. Когато имаме възможност, оставаме след концерт при хората. Помня през 2001-ва отидохме за втори път в Лондон, беше от първите ни срещи с българите зад граница. Решихме да сме по-разнообразни и поканихме Кирил Маричков за няколко песни, Милена все още живееше там, поканихме и нея. Получи се един български фестивал. Свирихме в зала „Астория“, емблема за рокендрола, която за съжаление вече я няма, тъй като срутиха сградата. След концерта, направо от сцената слязохме при хората и си спомням, че при Кирил Маричков дойде един много развълнуван човек и каза: „Аз утре се прибирам в България!“ Особено силни са тези чувства, когато отидем в Америка, защото хората от там по-рядко се прибират.

- На теб някога искало ли ти се е да излезеш и да се реализираш навън?

- Ние всъщност се събрахме в този си състав заради един „френски“ албум, както го наричаме. Наша музика на английски, издадена във Франция през далечната 1993 г. Пет години поред ходихме по различни фестивали след това. Още след първото ни гостуване получихме покани да останем, но защото бяхме млади ли, защото бяхме огромни идеалисти ли - отказахме. Решихме, че ще се приберем в България и ще помогнем на българския рок да получи това, което заслужава. Не сме съжалявали за това решение. По-скоро сега не виждаме много ясно светлината в тунела. Квалифицирам като престъпление днес това, че българският автор и българската музика не се върти достатъчно. Ние имаме под 10% еърплей по телевизия и радио, докато всички наши съседни държави, цяла Западна Европа, започва от 30-40% и нагоре. При съседите са от 70-80% нагоре. Затова го оценявам като предателство към родината. Имаше един разговор наскоро между нас и представители на бизнеса – радиа и телевизии, на който дойдоха най-смелите. На единствения въпрос, който аз зададох: „Добре, при положение че парите, които изплащате на Музикаутор и Профон са едни и същи независимо каква музика се върти, защо не въртите повече българска?“ получих доста глупав отговор: „Това ще смали нашите продажби на реклами“. Това абсолютно е вярно.

- Не е ли време за инициатива от ваша страна?

- Ние сме я поели - лаем, молим се, караме се за тези квоти вече 4 години. Получаваме обещания, че ще се разгледа нашето искане. Работи се, в интерес на истината, но бизнесът е прекалено голяма спънка и прекалено силен. Музикаутор имат проекти по изменения на закона. И други организации имат идеи и разговори с властта. Не че не ни взимат на сериозно, просто бизнесът напъва от другата страна, но няма нищо да кажа повече, защото ще навлезем в територия, в която може и да ме съдят.

- Мислиш ли, че тази квота ще сработи у нас?

- Разбира се. Имаме с какво да напълним ефира, да не говорим за старите песни, които при първоначалната липса на качествена нова българска музика, ще могат да запълнят вакуума. Когато младите групи и изпълнители, които сега в момента нямат никакво поле за изява освен един телевизионен формат и техните приятели, тогава изведнъж ще се окаже, че има търсене на нови таланти и нови песни, без да е нужно да участват по телевизиите. И сега го има това, но остава само в интернет. Когато младите не получат достатъчно популярност, те не могат да отидат на сцена, а сцената е това, което държи музиканта и го храни и душевно, и финансово. Изведнъж ще се нароят много млади музиканти и качеството ще набъбне.

- Новият ви албум „Невидими стени“ изчерпа първия си тираж и вече има втори. Как се прави това?

- Първият тираж е нормалната бройка в България, няма да говоря в цифри, защото е обидно, но бързо се продаде наистина и сме безкрайно щастливи. Подозираме, че до края на годината ще се наложи да направим и трети. Освен турнето в Европа имаме планове и у нас да продължим да го представяме и още едно турне в чужбина през есента.

- Не спирате, а? Това рокендрол начин на живот ли е, или просто е единственият вариант да издържате финансово групата?

- На нас това ни доставя удоволствие. Не мерим колко работим, а си поставяме цели. Ние сме щастливци, че хобито ни е наша професия. В мига, в който за нас това стане работа, т.е. най-важни са парите, трябва да се откажем. Това е рокендрол, начин на живот, държи ни живи. Сега ще минем десетина хиляди километра, първите четири концерта са един след друг, аз съм сигурен, че след четвъртия няма да мога да говоря и едва ще пея. Наистина е уморително, но въпреки всичко знаем, че като си изпълним програмата, хората ще останат безкрайно доволни. Затова не намаляваме нито времето, нито трудността. Не се пестим. Това, което получаваш насреща, оправдава целия труд, цялото неспане, цялата умора.

- Чувстваш ли тази умора, като се качиш на сцената?

- Докато се качвам, още по стълбите към сцената забравям всичко, което може да ме разсее – дали е физическа болка, дали е умора или емоционална болка. Остава само музиката.

- Този албум е малко по-различен. Как се получи така?

- С всеки следващ си поставяме летвата все по-високо и по-високо, защото се стремим да изпиваме всичко. Ето мина година и малко откакто пуснахме „Невидими стени“. Искаме да издадем сега един клип, до края на годината още един...За „съжаление“ и тук летвата е много висока, защото много ни хареса да снимаме кинаджийски, но чисто финансово е трудно. Имахме случай в Америка, попаднахме на турбуса на китарите Гибсън в Атланта. Влязохме в буса, разгледахме китарите, заговорихме се, че сме рок музиканти и те поискаха да видят наши песни. Показахме им тези последни клипове и те бяха изключително впечатлени. Не просто „браво“, а наистина впечатлени. Димите им бяха „Ясно е, че не разбираме нищо от това, което пеете, но това, което чуваме и виждаме, много ни харесва“. Бавно записваме, защото сме в собствено студио и това ни прави леко мързеливи. Случва се да записвам 10 дни различни варианти на една песен, докато не ни хареса на всички. Никога не сме правили компромис с музиката, никога не сме правили компромис и с текстовете. Ако на нас ни харесва – това е. Не ме интересува дали е модерно или не. Съобразяваме се с модерния звук само при смесване. Както всички забелязват, звукът на барабаните, баса и китарите е направен така, както са били записвани преди 50-60 г. Връщаме се към класиката. Само лента не сме използвали, но тя е много скъпа за поддръжка.

- Защо изпитваш сантимент към песента „Никога преди“?

- Тази песен е посветена на мен от Славчо. „Никога преди“ е моята първа професионална група и може би затова имам една романтична привързаност към тази песен. А и наистина много ми харесва.

- Асоциираш ли се с текста на тази песен?

- Нашата работа е малко като на актьорите. Трябва да влезем в образ. Ако ти не вярваш в думите, които пееш, и отсреща публиката няма да повярва. Трябва да ги възприемеш като твоя изповед.

- В нея пееш „само вярата дава смисъл“. Коя вяра?

- В себе си. Но първо вярвам в доброто във всички хора. И когато срещам някого за пръв път, очаквам от него най-доброто, ако той ме предаде, аз си отивам. Не казвам нищо.

- А как един мъж, който наближава 50-те и живее този рокендрол живот, докато се забавлява, как той обяснява живота на детето си, което учи с връстници, чиито родители в болшинството си работят от 8 до 17 ч?

- Мисля, че основните неща, които човек трябва да предаде на детето си, е кое е добро и кое лошо, кое е правилно и кое не, кое има стойност и кое не. Независимо дали става дума за морална, естетическа или финансова. Дали има смисъл да имаш телефон за 1000 лв., или същата работа ще ти свърши на тройно по-ниска цена, на твоята възраст. Дали трябва да слуша определена музика и защо? Според мен всеки човек трябва да иде поне веднъж на опера и балет. Да не кажа, че може би 10 пъти е най-добре. Тогава ще разбере къде седи Моцарт, къде е днешната музика и къде е субкултурната. Има огромно разделение. Ако ти разбираш операта, няма как субкултурната музика да ти даде нещо друго освен замайване след 6-ото голямо.

- Коя песен те следва цял живот?

- Is This Love на Whitesnake. Може би е една от песните, които винаги съм искал да пея, още преди да вляза в група, и винаги ме е следвала. Даже я изпях на моята жена на сватбата, по нейно желание. Беше много романтично. Първият ни танц беше с микрофон в едната ръка и със съпругата ми – в другата.

ВИЗИТКА

-Атанас Пенев е роден на 27 февруари 1971 г., от 1993 г. е вокалист на рок групата Б.Т.Р.
-В началото на 2018-а излезе последният им албум „Невидими стени“, който изчерпа първия си тираж и в момента продава втори
-От 21 март тръгват на европейско турне, което ще стартира от Прага и ще продължи на 22.03 - Хановер, 23.03 - Хамбург, 24.03 – Бремен, 29.03 – Мюнстер, 30.03 – Кьолн, 31.03 – Щутгарт, 5.04 - Милано, 6.04 - Лион, 7. 04 -Барселона, 10.04 - Памплона, 12.04 – Мадрид, 13.04 – Валенсия
-Заключителният концерт ще е в София, в клуб „Сити Стейдж“, където ще направят представяне и на поредното си ново видео към песен от албума

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини