Д етето е болно за пореден път. Всички вируси на вселената и след нея са съсредоточени да ни атакуват. Вече почти вярвам в отвъдното и това, че съм обречена да се чувствам нещо средно между медиценска сестра, лекар, служител, съпруга – истеричка и не на последно място някаква луднала от ежедневието майка.
Детето е болно за пореден път. Всички вируси на вселената и след нея са съсредоточени да ни атакуват. Вече почти вярвам в отвъдното и това, че съм обречена да се чувствам нещо средно между медиценска сестра, лекар, служител, съпруга – истеричка и не на последно място някаква луднала от ежедневието майка.
Ако малкото е болно, можеш да му спестиш някои усилия – говори добротата в мен. Важното е детето да се чувства комфортно, защитено и в добро настроение. Така шанса да оздравее по-бързо е много по голям, да в какво ли не вярвам вече?!
Нищо, че вероятността нервна ми система да изчезне завинаги е стократно по голяма. Някак съм обезверена от порочния кръг на Иво и всички вселенски вируси. Когато за някой пореден път правиш всичко от чай, до челна стойка, за да изпие сиропа си, за да хапне малко. Помагаш на клетото и болнаво дете да легне и да си почива в легло, то изведнъж ококорва очи и започва да скача като диво прасе, защото е по-добре от лека, който си му дала, ноооо това не значи че и ти си добре, а сигурно и не би трябвало.
Та нали беше болно - дааааа, ама не??? И така, от болногледач се преквалифицираш в звероукротител, чистач, камериер и разбира се истерик - средна форма. Нооооо ти си майка - макар и леко луднала, се стермиш, да създадеш и приятни емоции на иначе болното си дете.
Започвам с плана – отиваме на лекар, той ни изписва 199732984 лекарства, след това минавам в аптеката, където детето бута няколко рафта, след това излизам изпотена и тръгвам победоносно към вкъщи, когато се сещам, че няма храна подходяща за неговия разстроен стомах и разни други страдания.
Влизаме в магазина и бууум, бонбони, шоколад, и още 9999 неща. Излизам и от там – трудно и показно но излязохме. Вече сме в къщи и започвам да звъня по телефона – да свърша и малко работа, и тогава, чутовен вик – мамооооооооооо имам ако, рядко, мирише, гаднооооо, мамоооооооооооооооо ... акаааам. Извинявам се 666 пъти на човека от институцията за всичко, и оправям положението – пффффф, ще спестя подробности.
На ръба на сетните си сили, се моля на болника да си легне, след като е изплюл 3 сиропа, накапал се е с няколко незнайни неща, крещял, врещял и други подобни дейности изпитващи нервната ми система. И изведнъж нещеш ли вратата се отваря – оооооо манна небесна – съпружеското тяло се притече на помощ.
Детето го вижда и се разплака сърцераздирателно (АРТИСТ!) и през сополи каза, мамо ти си лошааааа, обърнах се погледнах го с погледа на йода. Мамо виж, пикал съм, това беше края на одисеята, в която тръгнах към него освирепяла, а детето тичайки към вратата крещеше: Тате, мама е лоша, бие ме, болен съм и пикан съм, мъжа ми ме погледна с укорителен поглед и ми каза – мирише странно?? Ами сигурно е така.
А малкия се гушна в него, ето това е несправедливост. Започна скандала, бях истеричка, невротичка, лоша, и каква ли още не – до изводите стигнах сам. Та, след дълги размисли – реших. Вече е време да разрешат майки да купуват хапове за нерви без рецепта – това трябва да бъде законово регламентирано, защото съм сигурна – добре де, поне се надявам да не съм единствената провалила се и луднала женица, т.е майка на 3-ри годишен много сладък терорист.
Та, наздраве за всички, на които още не съм им отпуснали някой хап и са решили да притъпят с едно малко!
Монитор
