Атаката на вирусите

Атаката на вирусите

Детето е болно за пореден път. Всички вируси на вселената и след нея са съсредоточени да ни атакуват. Вече почти вярвам в отвъдното и това, че съм обречена да се чувствам нещо средно между медиценска сестра, лекар, служител, съпруга – истеричка и не на последно място някаква луднала от ежедневието майка.

Ако малкото е болно, можеш да му спестиш някои усилия – говори добротата в мен. Важното е детето да се чувства комфортно, защитено и в добро настроение. Така шанса да оздравее по-бързо е много по голям, да в какво ли не вярвам вече?!

Нищо, че вероятността нервна ми система да изчезне завинаги е стократно по голяма. Някак съм обезверена от порочния кръг на Иво и всички вселенски вируси. Когато за някой пореден път правиш всичко от чай, до челна стойка, за да изпие сиропа си, за да хапне малко. Помагаш на клетото и болнаво дете да легне и да си почива в легло, то изведнъж ококорва очи и започва да скача като диво прасе, защото е по-добре от лека, който си му дала, ноооо това не значи че и ти си добре, а сигурно и не би трябвало.

Та нали беше болно - дааааа, ама не??? И така, от болногледач се преквалифицираш в  звероукротител, чистач, камериер и разбира се истерик - средна форма. Нооооо ти си майка - макар и леко луднала, се стермиш, да създадеш и приятни емоции на иначе болното си дете.

Започвам с плана – отиваме на лекар, той ни изписва 199732984 лекарства, след това минавам в аптеката, където детето бута няколко рафта, след това излизам изпотена и тръгвам победоносно към вкъщи, когато се сещам, че няма храна подходяща за неговия разстроен стомах и разни други страдания.

Влизаме в магазина и бууум, бонбони, шоколад, и още 9999 неща. Излизам и от там – трудно и показно но излязохме. Вече сме в къщи и започвам да звъня по телефона – да свърша и малко работа, и тогава, чутовен вик – мамооооооооооо имам ако, рядко, мирише, гаднооооо, мамоооооооооооооооо ... акаааам. Извинявам се 666 пъти на човека от институцията за всичко, и оправям положението – пффффф, ще спестя подробности.

На ръба на сетните си сили, се моля на болника да си легне, след като е изплюл 3 сиропа, накапал се е с няколко незнайни неща, крещял, врещял  и други подобни дейности изпитващи нервната ми система. И изведнъж нещеш ли вратата се отваря – оооооо манна  небесна – съпружеското тяло се притече на помощ.

Детето го вижда и се разплака сърцераздирателно (АРТИСТ!) и през сополи каза, мамо ти си лошааааа, обърнах се погледнах го с погледа на йода. Мамо виж, пикал съм, това беше края на одисеята, в която тръгнах към него освирепяла, а детето тичайки към вратата крещеше: Тате, мама е лоша, бие ме, болен съм и пикан съм, мъжа ми ме погледна с укорителен поглед и ми каза – мирише странно?? Ами сигурно е така.

А малкия се гушна в него, ето това е несправедливост. Започна скандала, бях истеричка, невротичка, лоша, и каква ли още не – до изводите стигнах сам. Та, след дълги размисли – реших. Вече е време да разрешат майки да купуват хапове за нерви без рецепта – това трябва да бъде законово регламентирано, защото съм сигурна – добре де, поне се надявам да не съм единствената провалила се и луднала женица, т.е майка на 3-ри годишен много сладък терорист.

Та, наздраве за всички, на които още не съм им отпуснали някой хап и са решили да притъпят с едно малко!

Назад

ПО ТЕМАТА

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.