„Конкуренцията е силна, но моето сърце винаги е било отворено към колегите“

- Г-жо Синтова, допреди няколко дни подготвяхте вокално-интерпретационно солистите, участващи в новата постановка на „Дон Жуан“ в Операта. Какво е впечатлението ви от младите български певци днес? С какво според вас са се променили в сравнение с годините на вашата младост?

- Това е въпрос на различни епохи. Ние сме живели в една епоха, те живеят в друга, но изкуството остава вечно. Моцарт е вечен! И ми се струва, че когато се поддържа респектът към това, което се прави, и обичта към него, тогава разлика няма. Разбира се, ние сме друго поколение, в други времена сме се формирали, при нас имаше много ентусиазъм и вдъхновение, а сега епохата е техническа, прагматична. Аз се възхищавам на младото поколение, което има вдъхновение, независимо от сравнително бедната духовно епоха. Повелята на великия Херберт фон Караян към мен беше всичко, което нося у себе си, максимално да предам на младите. Правя го и мисля, че го постигам, мои колеги също успяват в това. Струва ми се, че щафетата върви. Изкуството никога не може да бъде погасено или омаловажено. В крайна сметка то остава.

- Продължават ли да се раждат забележителни певчески дарования у нас? Мит или реалност е към днешна дата славата на „българските гласове“?

- Винаги са се раждали и винаги ще се раждат. Само да вземем в днешната епоха Красимира Стоянова, Веселина Кацарова, от още по-младото поколение – Соня Йончева, която в момента завладя всички големи сцени с различен репертоар... Да, раждат се. Чрез контакта с моите майсторски класове виждам, че България отново ражда и баси, което беше много характерно – сопраните и басите бяха нашите певчески визитни картички. Правя майсторски класове с млади певци в оперните студии, организирани към оперите в Хамбург, Мюнхен, Берлин, в „Ковънт Гардън“ в Лондон – 20-годишните са много гласовити! Идва поколение на хубави нови гласове от различни националности. Забелязва се например, че Корея ражда много добри, пълноценни, прекрасно подготвени гласове, така както при нас е било години наред. Били сме прочути, че нашата територия просто „клокочи“ от гласове – нещо подобно сега става в Азия.

- Виждате ли сред новите имена своя духовна наследница в оперното изкуство – певица с качества, близки до вашия вокален и артистичен натюрел?

- Аз никога и нищо не сравнявам в живота. Всичко си има свой индивидуален характер. Харесвам много, но никога не се стремя, даже и в съответните партии, които преподавам в момента, да получа това, което аз съм правила. Аз предавам моя опит, но помагам индивидуалното у другия да излезе наяве. Беше станало мода например, тъй като Мария Калас за нас е абсолютна богиня – не само с пеенето, а и с много други неща, да се търси сред младите поколения втора Калас. Такава няма! А които със сила бяха натискани да гонят това, сравнително бързо свършиха. Един такъв пример е унгарката Силвия Шаш. В някои певици виждам нещо общо със себе си по чувствителност, по начин на усещане на интерпретацията на музиката, но моята индивидуалност се е създала чрез контакти със серия от диригенти – не само Караян, а и Карл Бьом, Курт Мазур, Волфганг Савалиш, Колин Дейвис... Тя е конгломерат от различни изисквания, дори само за партията на Дона Анна от „Дон Жуан“ в „n” на брой различни постановки... Именно в тези контакти е станало индивидуалното обогатяване, което аз по индивидуален начин гледам да предам нататък.

- Какви са отношенията между големите в оперния свят? Поддържате ли приятелства?

- Конкуренцията е силна, разбира се, но моето сърце е било винаги отворено към колегите. Не искам да се идеализирам, но това е всеизвестно. Даже по време на репетиции са ми благодарили за хармонията, която налагам. Всички певци имаме един начин на живот, не бива да има завист. С Гена Димитрова например бяхме състудентки, на една възраст, и двете започнахме като мецосопрани, но всяка откри себе си. Имахме силна връзка. Сега колеги ми се обаждат често. Активно общуваме с Ева Мартон, с Пласидо Доминго семействата ни са много близки. Да, има приятелство, и то от сърце, а конкуренцията е относително понятие. Тя съществува не само при певците, а и в офисите. Убедена съм, че светът би бил по-добър, ако имаше по-малко завист. Светът страда от това. Човечеството е в криза, Европа също, но много неща биха могли да бъдат избегнати, ако се мислеше не само от гледна точка на голямото его, а през призмата на общуването. И да се допринася – това, което липсва на едни, да се компенсира от имането на други. Ние сме народ и страна с бъдеще, абсолютно съм убедена в това. В нас има силен потенциал и ми се иска самите ние да го съзнаваме и да ценим повече хубавото, което имаме. И да го разпространяваме с малко повече самочувствие по света.

- Неведнъж сте казвали, че подхождате към всичко с позитивизъм. Той спасявал ли ви е в трудни професионални и житейски моменти?

- Винаги. Това е нещо, което навярно ми е заложено по природа. Защото моят път е бил труден – всеки, който ме познава, знае: на мене нищо не ми е било поднесено на тепсия - нито стипендии, нито специализации... Следвала съм моя път, както Господ ми го е пратил, следвала съм го с пълна отдаденост и отговорност. Нищо от това, което получавам, не съм смятала, че е „в реда на нещата“. За мен всичко на тоя свят е подарък, начело със самия живот. Да развиваш себе си, да вървиш напред, е важно. При мен с тоя вроден оптимизъм, със силната вяра, то е ставало някак си по естествен начин. Затова може би съм си позволила и съвсем млада да се омъжа, да родя дъщеря си – заедно вървяха следване, начало на кариера, семейство и всичко останало. Но истина е, че в най-тежките моменти за мен винаги е съществувал фактът, че и в лошото може да се намери нещо позитивно. Важен е погледът. Очакванията да бъде само хубаво не са реалистични – това просто е невъзможно и следват големи разочарования. Трябва да има готовност за борба в живота и за вземане на изпитанията присърце. Да не се избягват. Друг изход няма, освен с вяра нещата да се майсторят.

- Кои са били най-щастливите срещи в живота ви на жена и човек на изкуството?

- Като жена аз винаги съм се стремяла да живея нормален живот, доколкото това е възможно с тази професия. Имах късмет с истински партньор и другар до себе си – моя съпруг. Един от най-щастливите моменти в живота ми е била срещата ни, предшествана от събития, които са се струпали, за да се запознаем и да се съберем. С него изживях 56 съвместни години. За съжаление съдбата ни раздели, много тежък период имам зад гърба си... Бих отбелязала, разбира се, и раждането на дъщеря ни. Като творец ми е трудно да кажа, защото аз не разделям чувството, с което съм пяла в „Метрополитън“ или съм работила на фестивала в Залцбург с Караян в продължение на почти 20 години, от не по-малката радост и вълнение да пея в София или Стара Загора – моя роден град. Така че всяко изпълнение, всяка творба, всяка роля са били щастливи моменти в живота ми. Умеела съм винаги да им се радвам и да ги оценявам, въпреки че рядко съм била доволна от себе си.

- Гастролирала сте в най-престижните зали на пет континента. Коя сцена ви е носила най-много късмет?

- Много обичах да пея в „Метрополитън“ в Ню Йорк, в „Ковънт Гардън“ в Лондон... Много хубав контакт имах с публиката в Чикаго, в Париж. Миналата година имах завръщане на сцената в Скалата в Милано, в „Лисео“ в Барселона. Обичала съм всички театри – сцената беше мой дом, нямаше значение къде.

- Но в едно скорошно интервю казвате: със сцената – дотук. Как един голям артист като вас понася раздялата?

- Не, аз не се отказвам от сцената, но искам да живея и с реалността. Появиха се физически проблеми, които ми пречат да бъда активна. Те не са гласови – всички го отбелязват, свързани са с краката. До 60-годишна възраст съм скачала и тичала в „Мадам Бътерфлай“, изобщо моите партии бяха много активни. След поредица от операции обаче бях възпрепятствана в свободното движение. Освен това моите роли бяха все на жизнени и светли жени, които вече не отговарят съвсем на възрастта ми. Е, в „Лицео“ бях Мадлон в „Андре Шение“, която по години ми подхожда. Съвсем доскоро държах с рециталите си богата концертна програма, но се иска стоене на крака, каквото в момента не мога да си позволя.

- И все пак какъв проект би могъл да ви изкуши отново да застанете под светлината на прожекторите?

- Точно тези дни отказах едно много интересно предложение от Гранд Опера в Париж – Графинята в „Дама Пика“. Откровена съм от човешка гледна точка: целият ми жизнен, певчески и творчески път премина заедно със съпруга ми. Той също беше актьор, завърши и режисура, беше ми огромна опора и вдъхновение. Сега просто липсва част от мен. Не виждам как ще постигна отново на сцената това възторжено чувство, което е било винаги в мен. Сега мой дълг е да „заразявам“ младите. Не съм убедена доколко трябва да бъда пак на сцена. Трябва самата аз да се усещам здрава и стъпила здраво на краката си, което в момента липсва. Предпочитам да се оттегля тогава, когато все още отсъствието ми ще се чувства.

- Животът е спирала и може пак да дойде момент, в който ще се почувствате достатъчно силна...

- Много сте права. Допреди една година беше абсурд да мисля за това. А може след една година да се почувствам по друг начин, ако малко се ориентирам в живота без другата половинка до мен... Може пък да ви изненадам...

ВИЗИТКА

* Родена е на 22 септември 1941 г. в Стара Загора в семейство на учител и певица в операта

* Завършва Музикалната академия в София при Георги Златев-Черкин и сопраното Катя Спиридонова

* Дебютира през 1965 г. на старозагорска сцена като Татяна в „Евгений Онегин“

* Почти веднага след това започва кариерата й в Германия

* От 1973 до 1991 г. е ангажирана под палката на Херберт фон Караян в неговия фестивал в Залцбург. Маестрото я определя като сопраното с най-широко амплоа в света

* Сред коронните й роли са Норма, Мадалена в „Андре Шение“, Дона Анна в „Дон Жуан“, Графинята в „Сватбата на Фигаро“, Тоска, Турандот, Аида, Виолета в „Травиата“, Елзабет в „Дон Карлос“, Дездемона в „Отело“ и мн. др.

* Живее от години в Залцбург (Австрия)

* Посветената на нея юбилейна фотоизложба „55 години живот на сцената“ може да се види в Софийската опера до края на месеца.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини