Андрей Аврамов:   Тази криза ще намери отражение в изкуството,  но изисква талантлива обработка

Андрей Аврамов: Тази криза ще намери отражение в изкуството, но изисква талантлива обработка

„Непознатото предизвикателство COVID-19 става тема на деня, с която трябва да се справяме и лично, и като общество“, казва режисьорът

„Когато залата се смее, е добре, но когато е притихнала, е още по-добре“

- Проф. Аврамов, творците на свободна практика като вас са най-потърпевши в ситуацията с карантината в театрите заради COVID-19. Какви ще са финансовите и моралните загуби от липсата на представления и рестрикциите в общуването?

- Зависи кой с какви доходи разполага. Аз вече съм пенсионер като възраст и имам някакво осигурено финансово ниво, така че все пак не е абсолютна необходимост да съм в работен процес, за да се издържам. Но колегите, които разчитат на своя труд, за да могат да получат съответно възнаграждение, са поставени в голямо изпитание и се надявам това да е за кратко. Аз даже не знам в момента дали се репетира в театрите, защото гледам да спазвам инструкциите и да не излизам навън. Получавам информация само от медиите, но предполагам, че ръководствата на театрите са взели мерки и за това. Независимо че няма представления пред публика, съставите на театрите не са пуснати във ваканция като учениците и може би някъде по някакъв начин продължават своята вътрешна работа. А това не е безопасно. Изобщо животът ни в момента е подложен на стрес: всякакви обичайни дейности, с които сме свикнали, изведнъж се оказват невъзможни. Ето, например, аз имам син, който е трудноподвижен. Той не живее с мен и трябва да отида да му помогна. Съзнателно ще наруша препоръките, защото момчето има нужда от моята помощ. Сложно е положението, деликатно е, но трябва да си помагаме, доколкото е възможно.

- Тазгодишното издание на отличията за хумор и сатира „Златен кукерикон“, които трябваше да бъдат връчени на 7 април в Сатиричния театър, ще бъде отложено, но вие засега сте единственият сигурен носител на награда – тази за цялостно творчество на името на Георги Калоянчев. Изненадан ли сте?

- Това е уникална награда на името на един уникален творец. Самото хрумване да се даде на режисор ме поласка, защото обикновено в този жанр актьорите са в светлината на прожекторите – и съвсем заслужено. Режисьорът е някъде там отзад, няма защо да се пъчи толкова. Но когато колегите от Сатирата оценяват моята работа в тази област, не мога да не съм им признателен. Това, че ме приемат в този театър, на тази сцена, където живее духът на легендарни артисти и режисьори, от които ние само можем да се учим все още, естествено, задължава...

- В живота весел човек ли сте, или мрачен? Умеете ли да откривате забавното в ежедневието, да се радвате на дребните неща, или сте потвърждение на клишето, че извън прожекторите клоунът винаги е тъжен?

- Не знам... Мисля, че съм общо-взето подреден, рационален човек, който не показва емоциите си лесно, но затова пък в театъра компенсирам със смях. Природата на смеха е такава, че той се появява, когато има някаква неадекватност, някакъв парадокс, който поражда съответната реакция. Вероятно именно това умение да откривам парадоксалното определя и моя афинитет към даден вид драматургия. Много често аз сам си превеждам пиесите, които поставям, и още когато чета оригинала, усещам дали той задвижва у мен предчувствието за някаква сценична реализация. Тогава дочитам докрай текста, който впоследствие може и да се превърне в спектакъл. Други пиеси ги оставям по средата... Но изобщо смехът за мен е малко болна тема. Като кажат: „Андрей – той е режисьор на лекия жанр“, като ти лепнат етикета, че си комедиен режисьор – това страшно ме дразни. Защото леката кавалерия често пъти може да бъде и тежка артилерия, нали? Да се поставят комедии е сериозна работа! Понякога материал, написан само за развлечение и разтуха, ако е поставен майсторски, задейства някакви емоции у зрителите, а това не е малко. Въпросът е как да го направиш така, че да не звучи евтино и плоско. Ако след мое представление хората си тръгнат с усещане за добре прекарана вечер, значи съм постигнал целта си.

- Според вас има ли на какво да се смее светът днес и българинът в частност?

- Специално българинът обича да се смее на другите, а не на себе си – чувството му за самоирония е силно закърняло. По принцип пружинките на смеха лесно се задвижват с евтини трикове, но да успееш да изненадаш зрителя и така да предизвикаш у него смях, е много по-стойностно. Като в добрите вицове: добрият виц никога не подсказва обрата, който ще настъпи на финала – именно той е пружината, отключваща смеха. Аз винаги съм се спирал на текстове, които се отличават с интелигентен хумор, с реални проблеми и с ясни послания. Много от тях засягат не просто смешната страна на личните и социалните взаимоотношения, а наистина важни за човека и обществото въпроси. Но дори и в сериозните представления, в които съм се занимавал с по-общозначими теми, задължително е имало моменти на смях. Смехът е оценъчна реакция, затова казвам, че когато залата се смее, е добре. Но когато залата е притихнала, е още по-добре.

- Театърът в дни на карантина обаче е тъжно място...

- Разбира се, не е приятно, че залите са празни и не се знае докога ще продължи това, че публиката, която се е надявала да се срещне с нашето изкуство, остава разочарована, но в момента има много по-важни неща. И зрителите, и артистите са нормални хора със своите страхове и сетива да се предпазят, така че не мога да укорявам някого заради падането на спектакли.

- С какво осмисляте периода, в който не можете да сте близо до сцената и да репетирате?

- Превеждам пиеса, която евентуално мога да реализирам, след като отмине този стрес за обществото и театрите започнат да функционират нормално. Имам достатъчно много интереси, които мога да задоволявам и от къщи, занимавам се с подготовка на видеоклипове, които ще ми трябват за бъдещата работа, така че за момента не усещам липсата на театъра. Опитвам се да гледам откъм позитивната страна: сега и в битов, и в творчески план мога да свърша много неща, които задълго бях изоставил. След тежкия процес по последния ми спектакъл „Телевизионна мрежа“ съвсем съзнателно исках да си дам глътка въздух, за да се заредя с нови идеи. Имам перспектива пак да поставям в Сатиричния театър, вероятно и в Театър 199, но...да не урочасаме работата.

- Смятате ли, че сегашната невиждана криза, свързана със страха и пораженията от коронавируса, може да стане повод за създаване на интересни нови пиеси?

- Твърде е възможно, стига да има талантливи драматурзи. Подложени сме на непознато предизвикателство и всичко това изведнъж се превръща в тема на деня, с която трябва да се справяме и лично, и като общество. Вероятно тази криза ще намери отражение в изкуството, но подобни тежки за интерпретация теми изискват талантлива обработка. И дистанция във времето, за да се осмислят. Не става веднага.

- Навремето бяхте сред пионерите, срещнали родната публика с автори като Дарио Фо, Едуардо де Филипо, Нийл Саймън, Майкъл Фрейн, Алън Ейкбърн... Кой от тях се оказа най-ценното откритие за вас самия?

- Може да се каже, че е Дарио Фо. Аз съм поставял 9 негови пиеси през годините, защото открих, че е от моята кръвна група. В неговата драматургия го има това, за което говорех – значим проблем, който е разработен със средствата на смеха, често на гротеската, и тази амалгама е много театрална и мен лично много ме пали. За съжаление всичките му пиеси, които имат връзка с нашата действителност, вече съм ги изчерпал и може би е време да започна да ги повтарям, защото новото поколение не ги познава. В известен смисъл те са вечни, тъй като Дарио Фо бърка в социалните отношения, в политиката, в какво ли не. Има пиеса, която се занимава с наркоманията – но е комедия. Има пиеса за проблемите на заразените от СПИН – но е комедия. Има за тероризма – и пак е комедия. Умението на авторите да пишат сатира, която да е подплатена с реални проблеми, е рядко срещано. В българската драматургия след Станислав Стратиев, уви, нямаме изявени имена в сферата на сатирата.

- Дълго се помнят ваши спектакли като „Архангелите не играят флипер“, „Случайната смърт на един анархист“, „Шум зад кулисите“ и много още, които изобилстват с куриозни перипетии на сцената. А имало ли е такива в кулоарите на подготовката?

- Вероятно е имало, но съм забравил. Често студенти са ме питали: „Може ли да дойдем на ваши репетиции“. Аз казвам: „Елате, само че моите репетиции са скучни“. Наистина. Аз не се забавлявам така, както примерно колегата Теди Москов се забавлява и ражда на момента... При мен е по друг начин. Когато се основа т. нар. първи частен театър „Ла Страда“, Теди тъкмо беше започнал да дава продукция и изведнъж му се появи възможност да замине на специализация със стипендия за 1 година в Италия. Тогава той каза: „Нека Андрей да поеме работата, докато мен ме няма“. И аз се изправих пред едни актьори, които бяха свикнали да действат по друг начин. Обясних им, че не мога да променя себе си, нито да започна да работя по методиката на Теди: „Аз първо мисля, после репетирам. А вие първо репетирате, след това търсите има ли мисъл в него“. Беше труден период, но успяхме да направим няколко добри неща заедно. Два съвършено различни подхода, но в последна сметка важен е резултатът...

- Малцина са чували, че сте внук на големия поет Гео Милев. Не само не сте парадирали с това, а и като че ли не сте допускали да се знае...

- Е, да, така е. Съзнателно се пазя да не се поставям до него – сферите, в които аз работя днес, и в които той е работил, са несъизмерими, но се случи така, че делото на Гео Милев остана в мои ръце. Тази година честваме 125-годишнина от рождението му, доста неща предстоят, много вече и преминаха. Подготвяме интересно издание „Гео Милев и театърът“, в което събрахме всички негови публикации, писани като критика, публицистика, есеистика, изследвания за театъра... За неговия кратък 30-годишен живот се събра огромен том. Публикуваме и заявлението му да бъде назначен за главен режисьор на Народния театър. Такова самочувствие, такъв широк поглед върху културата, а тогава е бил едва на 24 години! Ето защо казвам, че ми е неудобно да изтъквам връзката си с Гео Милев – чувствам се прекалено малък, сравнен с него.

ВИЗИТКА

* Андрей Аврамов е роден на 24 декември 1943 г. в София. Майка му Бистра е дъщеря на поета Гео Милев

Завършил е ВИТИЗ със специалности актьорско майсторство и режисура

* От 1969 до 1989 г. е режисьор в Младежкия театър, а след това е на свободна практика

* Професор е в Националната музикална академия, където над 20 години е преподавал актьорско майсторство и сценична реч

* Има над 80 театрални постановки в софийски и извънстолични театри, както и много мюзикъли като един от пионерите на този жанр у нас („Оливър!”, „Лимонаденият Джо“, „Йестърдей“ и др.)

* В момента в Сатиричния театър се играят 3 спектакъла под негова режисура: „Странната двойка“, „Смях на сбогуване“ и „Телевизионна мрежа“

* Той е тазгодишният лауреат на голямата награда „Златен кукерикон“ на името на Георги Калоянчев за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.