Известният италианският фотограф Алберто Гандолфо откри лично в столичната галерия КО-ОП на бул. „Янко Сакъзов“ 17 своята изложба „Онова, което остава“. В София, в рамките на фестивала „ФотоФабрика“, беше и световната премиера на едноименната негова книга, родила се, за да разкаже и историите на хората от снимките, дръзнали да се опълчат на подземния свят или на тежката държавна машина – оцелели след престъпления на мафията и техни близки, роднини на жертви на режисирани „нещастни случаи“, медицинско безхаберие, полицейски произвол или финансови злоупотреби. 11 от 27-те истории в албума са на гастрол в България чрез кадрите на Гандолфо, като преди това част от тях са били показвани единствено в Милано. Онези, които са останали, продължават да се борят за справедливост за своите мъртви и за идващите след тях. Тук са фотопортретите на брата на взривения от мафията магистрат Паоло Борселино, на бащата на Елуана – момичето, което след катастрофа е поддържано с медицинска апаратура цели 17 години във вегетативно състояние въпреки несъгласието на близките, на сестрата на Стефано Куки – младежа, задържан за няколко дози дрога и починал в ареста при неизяснени обстоятелства. И още... Изложбата ще остане у нас до 7 юли, след което поема на обиколка из Италия.

- Г-н Гандолфо, роден сте в Сицилия, в Палермо. Как това обстоятелство повлия върху професионалния ви избор да снимате и описвате съдбите на хора, пострадали от престъпления на мафията, от съдебни и лекарски грешки и т.н.?

- Фактът, че съм от Сицилия, е просто един плюс, защото така или иначе моята идея за фотографско изследване отива отвъд мястото, където съм роден, и се доближава много до въпроса за паметта изобщо. С този проект, който се превърна в книгата „Онова, което остава“, преминавам през 27 емблематични истории от черната хроника в Италия за последните 40 години. Така че не говорим само за мафия, а и за лошо здравеопазване, финансови скандали и мистериите зад тях... Прекосявайки тази проблематика, аз се отдалечавам от моята земя, която за съжаление е особено известна с мафията си. Работата ми се свързва не толкова с битността ми на сицилианец, а с качеството ми на обитател на планетата Земя, която вече си прилича навсякъде с подобни повече или по-малко известни печални факти. Проектът се роди от моето изключително силно желание да документирам познанието за миналото, да подпомогна колективните ни спомени. Книгата е посветена на моя 5-годишен син Адриано, написана е с мисъл за него, за да стане той надежден носител на паметта за нашата страна, пък и не само за нея – такива не съвсем ясни факти има навсякъде по света. За много от тези истории истината още не е разкрита, не се знае какво точно се е случило, те са още нерешени казуси.

- Трудно ли беше да намерите оцелелите участници в тези случаи, близките на жертвите, и да ги накарате да се разкрият – да говорят пред вас и да застанат пред обектива ви?

- Не съм имал големи трудности да ги убедя. Просто им обясних моя подход – а той е фотожурналистически, но от една по-емоционална гледна точка в сравнение с хладното хроникьорско документиране. Интересуваше ме какво има зад фактите – интересуваха ме техните битки, онова, което са направили и правят, за да продължат да се борят за своята истина. Интересуваше ме повече личността зад факта, отколкото самият факт. Така че не беше трудно да ги убедя, по-трудно беше за мен самия да вляза в тяхната история. Имаше само един човек, който ми отказа, но не заради характера на проекта, а по свои специфични съображения. Аз разбрах мотивацията му и уважих неговото желание.

- Как живеят днес тези хора, страхуват ли се?

- Знаете ли, мафията вече има съвсем различна „дреха“ в сравнение с 80-те и 90-те години на миналия век. Сега тя живее по високите етажи на властта. Винаги е живяла и там, но в момента може би живее само там. Да кажем, че ние познаваме тази мафия, която е като ръката на цялото, но самото тяло, което е същинската мафия, е по високите етажи и никога не се е разкривало. И днес като че ли е само то, ръката липсва. Струва ми се, че вече няма нужда да се „прави“ на ръка, защото тя е разкрита, и мафията се стреми да движи и мести повече капитали, отколкото хора.

- Коя от човешките истории, до които сте се докоснали във във вашата практика, най-много ви е потресла?

- Не бих могъл да кажа, защото се вълнувам с всички истории и нямам една предпочитана. Когато взех в ръце тази книга, я почувствах като свое дете. Как да каже един родител кое от децата си обича повече?! За мен всички са важни и имат своето значение и смисъл.

- Вашият сънародник – художникът Емануеле Модика, който дава образ на издевателствата на мафията, е споменавал пред медии, че неведнъж е бил сплашван. Вие получавали ли сте заплахи? Налагало ли се е да се криете и да се движите с охрана като писателя Роберто Савиано – автора на „Гомор“, или имате нормално всекидневие?

- Абсолютно никога не съм получавал заплахи, защото моят подход е по-мек, не нападам никого. Просто изнасям какво се е случило. Не съм тук, за да обвинявам някого, само съм документирал хората от въпросните истории чрез фотопортретите им. Който разгледа и прочете книгата ми, сам ще си направи изводите. Общественото мнение, което ще се ползва от тази книга, ще си оформи собствени идеи. Няма нужда аз да казвам кой какъв е – казват го фактите, казва го историята. Може би затова в лично качество не съм получавал никакви заплахи.

- Каква трябва да бъде съвременната фотография според вас – повече изкуство или повече журналистически инструмент?

- Днешната фотография е на разположение на всички – това е единствената разлика в сравнение с вчерашната. Всеки ползвател има на разположение огромен масив от информация и може да стигне до снимката, от която има нужда. Истинският дълг на фотографа е да документира и да остави това наследство. Ако се ползват по правилния начин, социалните медии много помагат в това отношение. Но аз предпочитам да ги използвам колкото е възможно по-малко. Защото те само съобщават, че се случва нещо. С живите събития, изложбите например, и с лични разговори се стига до повече хора – тогава комуникираш и с думи, и с поглед. Има и точки, където социалните медии не могат да достигнат: трябва да отидеш при човека и да общуваш с него, за да се получи хубава снимка или съответно добро възприемане на готовия кадър.

- Кой за вас е идеалният кадър?

- Не съществува. Може би в следващия свят, който ще е идеален... А как би изглеждал такъв свят? Онзи ден четох една статия, която ме порази. Обобщавайки, там се казва, че светът без човешките същества би живял по-добре. А без насекомите би оцелял максимум 5 години. Следователно, светът с присъствието на човека не е и не може да бъде съвършен. Защото има тенденция той да се опитва да го доминира, като го разрушава.

- Какво си струва да се документира с камерата в наши дни?

Според мен трябва да се снима всичко, което подлежи на снимане. Защото колкото повече материал оставим в историята, толкова тя ще бъде по-богата. И нашето бъдеще ще е по-богато.

- Вие самият като че ли винаги сте предпочитали да се ангажирате със значими каузи...

- Да, това ми харесва. Преди проекта „Онова, което остава“ съм работил по още два проекта. Единият говори за миграцията и мултикултурализма. Смятам, че мултикултурализмът е нещо много важно – ние, сицилианците, сме народ, който се е формирал благодарение на всички народности, посетили острова през вековете. Другият проект е посветен на кърменето – тайнство, в което особено много вярвам. Правил съм и доста фотографски акции, които не са в Мрежата. Следващите проекти, които се опитвам да задвижвам, ще са пак с природа, близка до журналистиката – ще документират живота и историята на човешкото същество.

- Икономическа и политическа криза, стотици хиляди нелегални мигранти и крути мерки срещу тях – как се живее днес в Италия? Младите тревожат ли се за своето бъдеще?

- За съжаление, да, тревожат се. Италианската държава, както и доста други държави и нации, не преминава през благоприятен период. Ние сме в ужасна политическа криза в момента и това влияе на целия останал живот. Днешното поколение е първото след Втората световна война, което е много по-бедно от поколението на своите родители. Хората са притеснени, има опити да се противодейства на кризата с реформи, но притеснението е по-силно.

- Какво трябва да се прави?

- Култура! Много култура!


ВИЗИТКА:

* Алберто Гандолфо е роден през 1983 г. в Палермо, където живее и сега

* От малък се интересува от фотография и съвременни визуални изкуства

* Подготвял се е в ателиетата на някои световноизвестни майстори на обектива, на първо място – при големия италиански портретист Ефрем Раймонди

* Участвал е в колективни и самостоятелни изложби в Италия, Франция, Русия и др.

* Избиран е за посланик на италианската фотография от FIOF (Международния фотографски фонд), има почетно отличие от конкурса MIFA (2016) и други професионални награди

* Идеолог и съосновател на творческия колектив Eglise, който превръща стара барокова църква в центъра на Палермо в изложбено пространство

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини