Актрисата Стефка Янорова пред

Актрисата Стефка Янорова пред "МОНИТОР": В България се развиваме, защото имаме много пречещи обстоятелства

Всяка роля идва при теб, когато си узрял за нея

„Не съм искала да играя Жулиета, а майката на Жулиета. Или майката на Хамлет“

„Като свърши спектакълът, има една пауза преди аплодисментите – тя ми е най-любима“

- Г-жо Янорова, вижда ли се краят на този театрален сезон или заради принудителната пауза през зимата неусетно ще го слеете със следващия?

- Аз бих играла и през лятото, ако има такива бутикови зрители. Оказва се, че доста хора, които си идват от чужбина, са петимни да гледат театър. Но август ще сме в почивка. Иначе в нашия театър „Българска армия“ започнахме репетиции за една много хубава пиеса от Ерик-Еманюел Шмит – „Хотел между тоя и оня свят“, поставя я режисьорът Иван Урумов. Аз ще бъда Мари, една от обитателките на този странен хотел за изпаднали в кома, които очакват асансьора, отвеждащ към живота или смъртта.

- Съвсем наскоро под режисурата на Владимир Люцканов вие излязохте на сцена в премиерата на един разтърсващ спектакъл, „По-студено от тук“. В него вашата героиня, Майра, е болна от рак в терминален стадий и лекарите й предричат не повече от 6 месеца живот. Как актьорът се подготвя за подобно изпълнение, докосващо вечни табута като болестта, смъртта?...

- Аз продължавам да си мисля, че не трябва да бъдат табута. Всички ние знаем, че сме смъртни, не можем да го избегнем, но в ежедневието ни е по-лесно да го забравяме. Ето тази пиеса е едно напомняне, както миналата година ни напомниха, че има неща, които няма как да контролираме. Така и в случая. Няма да се уморя да повтарям, тъй като е самата истина – за мен бяха абсолютна терапия и репетициите за постановката, и самата среща с публиката, защото си припомнихме кои са най-важните неща. В тоя смисъл много се радвам и съм изключително благодарна, че това ми се случи. По-специално за подготовката – аз, естествено, си мислех да се срещам с такива хора. Но се запознах с една дама, опитен онколог, и двете стигнахме до решението, че няма нужда зрителите да виждат клиничната картина на болестта. Защото спектакълът се занимава с друго – с човешките взаимоотношения.

- Случвало ли ви се е и друг път да „умирате“ на сцената или на екрана? Суеверна ли сте по отношение на такива роли или смятате, че актьорът трябва да е способен да изследва всякакви състояния?

- По-скоро второто. Разбира се, на човек му минава през ума „Ами ако…“, но аз и затова много си обичам работата, защото продължавам да изследвам самата себе си и онова, което се случва около мен. Да, налагало ми се е и друг път да „умирам“, особено в киното, и ако първоначално е имало някаква уплаха, тя бързо е отминавала в името на това да представиш, даже не бих го нарекла проблем, а истината. Неизбежната истина. И така да напомниш и на зрителите, и на себе си, че е важно човек да си подреди ценностната система и да знае кои са му приоритетите. Тогава много по-малко се страхува.

- Не сте ли още твърде млада за подобни творчески задачи?

- Ами, явно не. Не знам, и аз понякога се питам… Един приятел със страхотно чувство за хумор веднъж ме попита: „Не мога да разбера защо все в роли на по-възрастни те разпределят? Сега репетираш ли нещо?“. Казвам: „Да, играя призрак...“. „Ей, напредваш“, беше коментарът му. Не съм от тези актриси, които смятат, че всичко могат и трябва да изиграят всичко. Мисля си, че всяка роля идва при теб тогава, когато си осъзнат и узрял за нея. Ако с нещо се разминеш, значи не е било твоето. Аз никога не съм искала да играя Жулиета или Офелия. Винаги съм искала да играя майката на Жулиета. Или майката на Хамлет. И много бих искала една Гертруда да ми се случи. Още от I курс в Академията играя майки, така че...

- Промени ли ви работата над образа на Майра?

- Надявам се да е така. Както моят дядо казваше – „Всеки ден, като чуя оркестъра на дядо Господ (имаше предвид птиците), съм благодарен и щастлив, че и този ден съм тук“. Въпрос на избор е да си го напомняш всеки ден.

- В пиесата има пронизващи въпроси и прозрения какво става в мига на смъртта, напомнящи едва ли не разсъжденията на Достоевски дали главата запазва още малко мислите си след екзекуция на гилотината... Кое за вас бе най-изненадващото откритие?

- Когато разбрах, че авторката Лора Уейд е написала пиесата на 28 години, първото нещо, което се запитах, е какво е преживяло това момиче, за да стигне до такива прозрения... Но знаете ли, струва ми се, че и аз много отдавна се опитвам да се сприятеля със смъртта, защото всеки има загуби на близки хора и никой не е подготвен за тази среща, колкото и дълго понякога обичаният му човек да боледува и да се очаква финалът... Опитвам се наистина да не гледам на смъртта като на финал, като на най-страшното. Когато говорехме с Марчела, онколога, тя ми каза, че в своя край хората най-много се страхуват от болката, не от самата смърт. И аз си дадох сметка, че всъщност и в живота ние се страхуваме пак от болката. Значи животът и смъртта много си приличат... Между другото, любимата ми реплика на Майра от пиесата е: „Може и да е красиво“... И така, аз вярвам, надявам се, че ще е красиво. Като ново начало, което никой не ни е казал какво е…

- В постановката, както отбелязахте, най-важни са човешките отношения. В живота вие сте и дъщеря, и майка на дъщеря. Жените имат специална връзка помежду си.

- Репетирайки тази пиеса, отново започнах да преоткривам майка ми, да си давам сметка колко много е направила за мен и колко съм щастлива, че съм точно нейна дъщеря. Това приятелство, което имам с майка ми, се опитах да го предам и на дъщеря ми Петра и мисля, че успявам, но то е взаимен процес. Дъщеря ми гледа спектакъла – аз много се притеснявах, че тя ще гледа, признавам си. Реагира изключително зряло, тя е доста по-умна от мен, така че… Но пак казвам: аз продължавам да си мисля, че не трябва да гледаме на смъртта като на враг, а по-скоро като на приятел, с когото трябва да установим топли отношения.

- Каква е вашата противоотрова срещу черни мисли?

- Благословията в нашата професия е, че вместо човек да си плаща, за да отиде на психотерапевт, при нас това се случва естествено, с работата над различни човешки характери. А понякога и една усмивка е достатъчна. Като свърши спектакълът, има една пауза преди аплодисментите, която ми е най-любима и ме мотивира страхотно. Това е най-голямата ми награда – точно тази тишина, която трае секунди или минута, не знам. В тази тишина има такъв взаимен обмен на енергии между публика и актьори! Ние се вълнуваме и като виждаме, че и хората долу са развълнувани – това просто те повдига над земята. И това ми е достатъчно.

- След „Дунав мост“, „Патриархат“, „Стъклен дом“, „Революция Z”, „Ние, нашите и вашите“, „Ягодова луна“ и други сериали, напоследък екранната ви биография се обогати с още един интересен проект – „Порталът“. С кастинг ли попаднахте в него?

- В случая беше персонална покана. Там според мен малка намеса може да е имала и Татяна Лолова, светла й памет. Много е хубаво, когато човек осъзнато благодари и, ето, имам поводи да го правя. Аз съм благодарна за участието си в този сериал и за пореден път си давам сметка, че човек явно подсъзнателно се подготвя за някои неща и когато му дойде времето те се случват. Още като прочетох сценария, бях страшно развълнувана: едно от нещата, които може би всеки човек иска, е да може да пътува през времето. Досега не бях работила с режисьора Илиян Джевелеков – бях ходила на пробни снимки за други негови филми, но не бяхме работили заедно. Пожелавам си отново да работя с него и с целия му екип. Много съм благодарна и на асистентката му Александра Фучанска, която ме подкрепяше чисто по женски.

- Ако откриете този мистериозен портал, в коя епоха бихте искали да ви пренесе?

- В която ще нося кринолини, разбира се. Винаги съм си мечтала за каляски, за коне, рокли с кринолини, много изкуство, пиано… За рицари и принцове. Може би изпитвам някаква носталгия по онова време, защото рицарството много липсва днес. И въобще – думата да тежи, да има достойнство, това ми липсва. Не че липсва съвсем, но бих искала по-често да го срещам…

- Партнирате си с някои от най-изтъкнатите български актьори днес: Васил Михайлов, Валентин Ганев, Руси Чанев, Георги Кадурин, Веселин Ранков, Деян Донков... У тях джентълменството живо ли е?

- Хората, които обичат това, с което се занимават, и са изявени в това, което правят – те са много по-широко скроени според мен и съответно и тези рицарски отношения при тях присъстват. Не са егоцентрици. Всеки един от тях е своеобразна школа. И режисьорите, с които работя – също. Щастлива съм, че ми се случват тези срещи. Преди много време Наум Шопов ми беше казал: „Ако ти се случи на 5 години веднъж да срещнеш текст и екип, които да са ти много на сърце, значи си късметлийка“. И аз мисля, че съм късметлийка в това отношение. Но човек трябва и да работи за късмета си.

- Успяхте ли да се срещнете и с великия Наум Шопов на сцената?

- Да, слава Богу, партнирали сме си още като завършвах ВИТИЗ. Дипломният ни спектакъл беше „Крал Лир“ в Шапитото на Вельо Горанов, а Наум Шопов и Вельо, светла им памет, бяха режисьори. В актьорския състав бяха Васил Михайлов, Христо Шопов, Иван Петрушинов, Петър Попйорданов, светла му памет и на него, Вельо Горанов... По-късно и в киното сме се срещали с Наум, във „Врабците през октомври“, там по-дълго бяхме заедно. Това са хора величини, критерии!... Безкрайно съм благодарна и за това, че попаднах в класа на проф. Крикор Азарян. Едно от основните неща, на които той ни е научил, е да изградим вкус.

- Момичетата от златния клас на проф. Азарян – вие, Лили Маравиля, Касиел, Койна, Краси Кузманова, Лиза Шопова – все силни индивидуалности, а явно нямате проблем и досега да поддържате безоблачно приятелство. Как става това?

- С много желание. Друго важно нещо, на което проф. Азарян и асистентът му Тодор Колев ни научиха, е професионалната етика. Ние наистина сме много различни, но всяка от нас уважава лудостите на другите. А с годините се заобичахме толкова много, че както една зрителка се изрази: „Вие на сцената, в „Театър, любов моя“, сте като четириглава ламя“. Това е най-големият комплимент, който съм получавала – че сме като една и в същото време различни. Основното, което ни държи, е обичта ни една към друга и взаимното уважение.

- Оприличавали ли са ви на някоя световна кинозвезда? Наричали ли са ви например „българската Роми Шнайдер“? Мислили ли сте каква би била кариерата ви, ако се бяхте родили по на Запад?

- Актьорите не обичаме тия сравнения – българската Никол Кидман, българската Мишел Пфайфър… Да дойде Мишел Пфайфър да работи в България, да видим как ще стане… Шегувам се, разбира се. Естествено, че съм си мислила, но вече на тези години си казвам, че когато ти е по-лесно, учиш по-малко. А и каква е гаранцията, че ако ще си няколкостотин километра на Запад, ще ти се случат чудеса?!... Все по-добре се чувствам тук, с всички трудности и неволи. В актьорството има израз – „да търсим пречещи обстоятелства“. Ето, в България се развиваме, защото имаме много пречещи обстоятелства…

ВИЗИТКА:

* Стефка Янорова е родена на 16 октомври 1969 г. в Стара Загора

* Завършила е френска гимназия в родния си град, а след това актьорско майсторство във ВИТИЗ в т.нар. златен клас на проф. Крикор Азарян

* Работила е в Сливенския, Плевенския, Сатиричния театър, а от 2009 г. е част от трупата на Театър „Българска армия“, на чиято сцена е създала десетки запомнящи се образи („Да играеш жертвата“, „В полите на Витоша“, „Йерма“, „Бандитска опера“, „След репетицията“, „Една нощ с теб“, „Вкус на мед“ и мн. др.)

Участва в множество филми и сериали: „Вампири, таласъми“, „Хиндемит“, „След края на света“, „Омбре“, „Буферна зона“ и т.н.

* Има награда „Икар“ за поддържаща роля за превъплъщенията си в спектакъла „Театър, любов моя“ в „199“

* На 24 май т.г. бе удостоена с почетен знак „Златен век“ – печат на цар Симеон Велики, за принос в българската култура

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.