Актрисата Силвия Лулчева:  Радостта, хуморът и любовта са стълбовете на живота

Актрисата Силвия Лулчева: Радостта, хуморът и любовта са стълбовете на живота

Не се побирам в рамки, клишета и етикети

„Имах нужда от промяна – повече години от живота си съм била в Младежкия театър, отколкото извън него“, казва актрисата в интервю пред "Монитор"

- Силвия, отскоро си част от трупата на Сатиричния театър. „Трансферът“ ти там внимателно обмислен ход ли беше или внезапен импулс?

- Беше абсолютно спонтанно-необмислена постъпка, но пък намери много верен отклик. Явно съм се обърнала към точния човек в подходящия момент на правилното място. Иначе беше почти на шега подхвърлено предизвикателство – буквално се самопоканих с въпроса дали има място за работеща актриса като мен. И директорът Калин Сърменов не ме забави с отговора – каза, че е готов веднага да ми предложи нещо интересно. И така... Не вярвам в случайността, надявам се, че съм си заслужила този момент, защото имах нужда от промяна.

- Не ти ли беше трудно да се разделиш с Младежкия театър? Години наред ти бе едно от знаковите му лица.

- В речника ми се беше настанил един израз: дългосрочна уседналост. Като погледна назад, повече години от живота си съм била в Младежкия театър, отколкото извън него – цели 26. Да речем, че този етап е щастливо преминал, но да видим сега каква изненада крие новото. Имах нужда от работа, от срещи с режисьори, от интересни материали и такава възможност ми се удава сега, което подкрепя с още един аргумент „за“ моето решение. Никак нямам склонността да се взирам напред в бъдещето си и да правя дългосрочни планове, нито пък някаква черна привързаност носталгично да ме дърпа назад – било е, хубаво е било, край, приключило е. Благодаря – прости – забрави и да видим на коя гара слизам сега!

- Ти не си типичната комедийна актриса с „характерна“ външност. Може ли една красива жена да бъде убедителна в този тип роли, които трябва да будят смях?

- Аз съм страдала по-скоро от етикети, които хората са ми слагали в друга категория. Примерно: Силвия има красив, запомнящ се глас, ще я чуваме в дублаж, зад кадър, работата й ще бъде повече извън сцената... Но се оказа, че има място за хора, говорещи правилно и приятно, и на сцената. Не обичам етикетите. На френски има една много хубава поговорка, има я и на всички езици: „Не се доверявай на външността“. И това всъщност е най-интересно в професията – когато дойде изненадата. Колко приятно е, когато някой актьор прояви нови качества и разгърне нова палитра от възможности в нещо, в което дълбоко не си очаквал да го намериш. Така че аз отказвам да се побера в някакви рамки, клишета и етикети. Все още се радвам, че по-скоро отговарям на определението за актьора като глина, която трябва да бъде податлива на обработка и опичане според виждането на режисьора. Много ми се услажда да се подчиня на решението, да се покоря, особено когато ме завладява някой, който наистина си разбира от работата – идва подготвен, чел, върви преди мен, води ме умно и интелигентно. Тогава наистина е удоволствие да бъдеш послушен и даваш всичко от себе си. Не можеш да извадиш от мен с викове, крясъци и невежество скрити качества. Няма да ти ги покажа!

- Извън сцената те познавам като забавен събеседник и личност с невероятно чувство за хумор. Кой и кога откри таланта ти да разсмиваш?

- Винаги съм се стремяла да открия смешното в дадена ситуация. Аз лично съм положила усилия да си го отгледам чувството за хумор, защото то ме е спасявало в нелеки и не толкова смешни периоди от живота. Защото иначе как животът да продължи след най-страшното, ако не се хванеш за нещо леко смешно?! Като погледнеш, големи майстори на комедията винаги успяват да разсмеят с нещо крайно трагично. Когато Чаплин пада или някои го бие, ние всички се заливаме от смях – това е ефектът на излъганото очакване. Има го и в голямата литература. Не може да разказваш тъжна история за война или смърт, без вътре да има глътка радост, глътка чувство за хумор, капчица любов – това са стълбовете, на които животът се крепи. Дидактичното не докосва, не предизвиква емпатия. Няма как да те приобщя към моето вълнение, ако ти предавам много строго нещо крайно драматично и ужасно болезнено. Само ще те изгоня от залата... От малка ме вълнуват събеседници, който успяват с финес и чувство за хумор да ми разкажат някаква история. Опитвам се да търся такива събеседници и в живота, и в книгите, които харесвам, и в киното, което искам да гледам, и в сериалите, които дублирам – търся моментите, когато авторът лекичко се подписва отстрани с усмивка, с чувство за хумор. То се отглежда като всичко друго – както хората си отглеждат децата, кучетата, мускулите във фитнеса. Всичко става с тренировка, постепенно и целенасочено – аз целенасочено търся къде е смешното.

- Оптимистка ли си, че и режисьорите ще го потърсят у теб?

- Надявам се, че ще имат смелостта да разказват не само смешки за „от кръста надолу“, а ще посегнат към смях, на който се смее сърцето, към хумор, от който душата се раздвижва, към ирония, която те кара да помислиш какво искат да ти кажат. Вярвам, че не всичко ще бъде клякане, падане, кекерене и кокорене. Има нещо, което е висш пилотаж – сериозната сатира.

- В „Оркестър Титаник“ – дебюта ти в Сатирата, си съблякла подобно на дреха своя вроден аристократизъм и влизаш в костюма на изпаднала клошарка. Лесно ли може да се скрие излъчването на грандама, когато се налага?

- Не беше трудно, защото режисьорът проф. Румен Рачев, за срещата с когото съм ужасно благодарна, даде верен ключ: героите на Христо Бойчев трябва да са чисти и наивни. Колко са пияни и глупави, не е толкова важно за зрителя. Трябва да са добри и да му станат симпатични. И мисля, че наистина сме ги направили симпатични – някак ти се иска да ги качиш на влака и да потеглиш с тях, въпреки че не са много „чистички“ и „спретнати“. Но както самият автор казва: за всеки влак си има пътници и за всеки пътник си има влак. Освен това попаднах на чудесна мъжка група от колеги, така че се чувствам комфортно. Радвам се, че пиесата се прие така добре, въпреки че и аз самата отначало бях изкушена да си мисля, че вече й е минало времето. Ами, ами! Още сме на тая гара, още чакаме влака, още се надяваме някой да спре и да ни качи. Но в „Оркестър Титаник“ никой не те бута към тази идея, публиката е оставена в положение да спори с теб, да приеме, да се съгласи, да помисли, да се оттегли, да ти даде шанс, да те последва, да не те последва, да те почака някъде другаде... Така, освен че ставаме симпатични, сме и диалогични и вместо 4-та стена имаме още един партньор – хората в залата.

- Веднага след премиерата, още преди да са заглъхнали аплодисментите, ти влезе в нови репетиции...

- Ники Урумов прави „Провинциални анекдоти“ на Александър Вампилов, обединяващи миниатюрите „Метрампаж“ и „20 минути с ангела“. Играни са преди 30-35 години в Сатирата с огромен успех. Ивайло Калоянчев, който сега репетира с нас, разказва в детайли за онази шеметна постановка, която е била любима на зрителите. Безкрайно интересно ми е да работя с Ники Урумов, който, бидейки актьор, е изкушен да скача непрекъснато по сцената, за да показва.

- Въпреки обявения край на сериала „Столичани в повече“, камерата се завъртя за още един сезон. Какво ще се случи в него с твоята героиня Славея Лютова?

- Точно утре приключваме снимките и новият сезон ще се излъчи по бТВ през март. Предстои да заснема сцена, в която съм с бронежилетка и ще стрелят по мен! Достоен финал!... Емоционално се бяхме разделили със сериала, тежко или не... Албенка (Албена Павлова – Гълъбина) много плака, а аз с най-сухото око го изпратих назад в биографията си. Тя дори беше леко обидена от моята студенина. Казах й: „Не, не съм студена. Представи си просто, че изпращам сина си войник. Изучи се, този етап мина, край! Баба ми казваше за живо и здраво дете да не плача“. Мислех си, че ни правят някакъв майтап, когато изненадващо отново ни свикаха под знамената, за да видим какво може да се случи още. Трябваше много да се постараем, за да сме по-забавни, защото вече всичко изиграхме: старост, младост, климакс, развод, секс, затвор, политика, партии, криминално престъпление... Децата ни по 5 пъти се жениха, внуци имахме... Що се отнася до моята героиня, тя продължава да бъде все така противна, крайно негрижеща се за децата си майка, императивна съпруга, но... странно симпатична. Хората се разпознават в нея. Крайно диво зло, обаче пък на мене си ми е приятна. Дъщеря ни Елица у дома правилно определи: „Е, няма що, хубаво стана, баща ми играе най-големия мафиот (актьорът Васил Бинев, Иво Фотев от „Откраднат живот“), а майка ми – най-злата жена в държавата. Моите родители са най-отрицателните образи в българската кинематография“.

- Силвия Лулчева вкъщи сигурно няма нищо общо със Славка от екрана. Каква майка си?

- Бих искала Елица, която скоро ще навърши 18, да е в нормални отношения със самата себе си, да не страда от някакви изродски амбиции, да е честен и чист човек, пък всички други нейни решения аз съм склонна да подкрепя. В това държа да бъда нейната майка, а не нейна приятелка. Искам да знае, че на мен може да разчита безусловно. За моя огромна радост рязко си припомних какво е да си на нейната възраст. Разбирам я, когато е кисела или има нужда от „гуш“, ама внезапно, сега или никога повече!... Елица още се търси, а аз до такава степен не искам да й влияя, че тя леко се дразни понякога. На нейната възраст аз вече бях толкова твърдо решила какво ще правя, че беше нещо като болест. Макар и живеейки в София, не познавах лично жив актьор и мои приятелки услужливо ме запознаха с Мариана Димитрова и Петър Петров, светла им памет. Те и двамата бяха категорични: намери друго поприще! Не послушах съвета им и продължавам да се опитвам да докажа, че тази професия, освен че е трудна, може да носи и огромна радост. Има смисъл!

ВИЗИТКА:

* Силвия Лулчева е родена на 28 август 1969 г. в София

* Завършила е Френската гимназия, а след това НАТФИЗ в първия клас на проф. Стефан Данаилов

* 26 години е на щат в Младежкия театър, където създава галерия от значими женски образи – в „Милост за мама“ („Аскеер 2006“ за водеща женска роля), „Три сестри“, „Стъпка напред“, „Красиви тела“, „Любовна песен“ и мн. др.

* От този сезон е актриса в трупата на Сатиричния театър

* Особено популярна е като Славка Лютова от тв сериала „Столичани в повече“, като гласа на Кари Брадшоу от „Сексът и градът“, както и с още множество превъплъщения в дублажа

* Заедно с житейския си партньор Васил Бинев участва в първия пълнометражен игрален филм на Яна Титова „Доза щастие“ по автобиографичната книга на Весела Тотева за борбата й с наркотичната зависимост. Той ще се завърти в киносалоните през ноември 2019-а

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.