Актрисата Мария Сапунджиева пред
2

Актрисата Мария Сапунджиева пред "Монитор": Добрият спектакъл за зрителя е като хубав шоколад

Ако хората бяха еднакви, щях да си остана гладна и безработна

„Влязохме с джипа на Чочо Попйорданов в морето, с Велко Кънев сме танцували на покрива на такси“, разказва актрисата Мария Сапунджиева в интервю за в. "Монитор".

- Мария, в тези уж ваканционни дни обикаляш със спектаклите „Омайна нощ“, „Петък 13“, „Направихте ме на луд“ надлъж и шир страната – Бургас, Sofia Summer Fest, Русе, Добрич, Варна... Водиш и актьорски уъркшопи за деца в Несебър. Какво е пътят за теб – от град на град, от сцена до сцена, от роля към роля?

- Животът ми е на колела на различни превозни средства. Обичам да се шегувам, че съм родена до гарата във Варна, в София съм била на квартира при гара „Подуяне“, а сега живея близо до Централна гара. Това не може да не е някакъв знак. Такова е актьорското битие. Процесът от идеята до реализацията на един образ също е вид пътуване, от запознаването с текста до излизането на готовото представление, когато нещо умира, за да се роди следващото – нова роля в нов спектакъл. Този път е осеян със стръмни препятствия от най-различен вид, затова преминаването по него е интересно.

- Различна ли е публиката на различните места?

- За мен публиката е публика. Но съм забелязала, макар че държавата ни е малка, че хората, които живеят по` на юг, са някак с по-отворени емоции, по-бравурно реагират. Докато тези по` на север не изразяват така открито чувствата си. Да, на финала всички ръкопляскат и са доволни, но по време на представлението реакциите им са различни. Ето, например, снощи, в Летния театър в Бургас, където играхме „Омайна нощ“, имах следната куриозна случка. Изговаряйки си текста, някой от салона ми подаваше репликите. Казваше ги преди мен. Или е гледал представлението много пъти, което е възможно, или е предполагал какво ще отговори героинята ми. Участваше в действието активно. И аз го чувах, въпреки че в Летния театър разстоянието между нас, актьорите, и публиката е голямо.

- А всяко представление ли е вълнуващо наравно с останалите, във всяко ли артистите могат да се вдигнат над делничното, да постигнат дуенде?

- Стараем се всяка вечер да го постигаме. И, да, получава се. Зависи кой как се чувства в момента, нали все пак сме живи хора, но това ни седи като цел винаги. Доколко успяваме… Колегата Юрий Ангелов ни казва винаги преди началото на „Омайна нощ“: „Хайде да излезем и да бъдем проводници на Божията енергия. Ако не можем – поне да бъдем полупроводници“…

- Наскоро режисьорът Георги Кадурин ви събра с Христо Гърбов в спектакъла „Петък 13“. И се оказа, че вие, двама от най-добрите ни комедийни актьори, досега не сте играли заедно. Искало ли ти се е пътищата ви да се пресекат по-рано?

- Явно сега е бил моментът. Трябвало е достатъчно да узреем, за да се срещнем, ха-ха. Събрахме се хубава група и направихме тази комедия от Жан-Пиер Мартинез с много радост, след като дълго време не бяхме работили. Това е най-новото представление, в което участвам – излезе през декември на миналата пандемична година, аз го наричам пандемичното представление. И заглавието му е многозначително, „Петък 13“ – за добро ли е, за лошо ли е, никой не знае… Направихме го жадно-жадно и много бързо. И мисля, че се получи забавно. От целия процес ми останаха чудесни спомени. С Христо Гърбов се работи изключително приятно, той е с безумно чувство за хумор, това е всеизвестно. Комедията е жанрът, в който и аз, и той, дълги години сме работили, но знаем, че стойностна комедия се прави трудно, така че задачата ни не беше лека.

- Петък 13-и убийствена комбинация ли е за артиста? Ти самата поддаваш ли се понякога на суеверия, предчувствия, страхове?

- Разбира се, и аз съм човек, а всеки човек има такива суеверия и страхове, останали още от детството, които си носи цял живот. Примерно, не изхвърлям боклука, след като е залязло слънцето. Казват, че така ще изхвърлиш щастието, късмета си ще изхвърлиш. Боклук се хвърля по светло. Даже понякога, когато забравя, децата ми напомнят: недей, недей сега, ще го хвърлим утре – вече съм го предала и на тях. Иначе съм религиозна, вярвам и се прекръствам, когато имам нужда от помощ в някакъв момент…

- А имаш ли чисто професионални страхове: че ще си забравиш текста, че ще пропуснеш датата на представлението?...

- Ами то са ми се случвали и двете неща, без да имам страхове... Един път си забравих името на героинята на сцената, и то точно в „Омайна нощ“. Беше много смешно, защото Асен Блатечки ме пита как се казвам, а той не може нито да ми подскаже, нито нищо – аз съм сама, „сама в гората“… Името просто ми изчезна, може би от преумора. Мозъкът ми обаче започна много бързо да работи, за да излезем от ситуацията. През главата ми взеха да минават различни френски имена (пиесата е на французойката Жозиан Баласко – б.а.), за да кажа някакво. В същото време мисълта ми тръгна в друга посока: ами ако хората са си купили програма и са прочели как се казвам?! Аз не мога да кажа друго име… И това тече за части от секундата… Асен ме гледа настоятелно и чака да кажа име, аз мълча, в мен текат тези страшни процеси, а него го напушва смях, защото вече разбира какво става. Изведнъж името ми изплува и казах: Симон. И до ден днешен, когато в „Омайна нощ“ Асен ме попита „Как се казваш?“, аз правя голяма пауза, преди да кажа: Симон. Правя го от уважение към онзи миг от живота ми с пожеланието да не се повтаря... А за пропуснато представление – просто беше станало някакво недоразумение и съответната дата не фигурираше в моя тефтер. Веднъж в Народния театър ми се беше случвало а-ха да не отида, но тогава все пак успях да стигна навреме, защото бях в София, бях наблизо. Докато втория път бях в друг град и представлението на „Ревизор“ в театър „София“ просто не можа да се състои.

- Преди броени дни мина последното за сезона представление на „Вечерен акт“ по Чехов в Театър 199. Спектакълът събира зрителите като в любим клуб, някои са го гледали по 5-6, дори 10 пъти – как така не им омръзва?

- Има такива спектакли, които човек иска да изгледа няколко пъти и все не му стига и не му стига. Това за мен е знак, че спектакълът е успешен. Хвърлен е по някакъв начин в десетката. Във „Вечерен акт“ вече се смениха и няколко поколения зрители. Това, че представлението се гледа по няколко пъти, е сякаш си изял един хубав шоколад и толкова ти е харесал, че искаш пак да си върнеш усещането за вкусен шоколад. Ето това се случва с добрите спектакли – остават си класика.

- През октомври ще закръглите 20-годишнината на тази постановка – една от най-дълголетните в софийския театрален афиш, и режисьорът Съни Сънински има идея да събере на сцената всички, минали през нея в годините. Ще се радваш ли да се срещнеш пак с Митко Рачков?

- Да, ще бъде интересно. С него и с „Вечерен акт“ ме свързват доста екстравагантни случки. Даже веднъж паднах от сцената. Залитнах, прожекторите ме заслепиха и се приземих на първия ред, в краката на някаква жена. Тя обаче се оказа с кожено палто и паднах на меко. Тогава Митко Рачков се майтапеше, че съм слязла да храня кокошките (според сюжета на пиесата) и че трябва да слагат жълти предупредителни линии с „Край“ и „Стоп“, за да не пострадам... Играла съм „Вечерен акт“ с пукнати ребра, с 40 градуса температура. „Очите ти се подбелиха и мислех, че ще припаднеш“, каза ми по-късно той. Нямам никакъв спомен как е минало онова представление – била съм на автопилот. На другата сутрин не можах да стана от леглото и установиха, че съм с бронхопневмония...

- Какъв партньор е Рачков?

- Един от любимите ми. В практиката човек среща малко партньори, с които така да си пасва, да вибрира на еднакво ниво. Както нашата учителка проф. Юлия Огнянова казваше за мен и моята колежка Вяра Коларова: „Вие сте си плюли в устата, бе!“. Може би Вяра и Митко са такива партньори – ако трябва да направя някаква класация, те са сред първите в Топ 10 за мене. Не знам как става, това е магия, някакъв обмен, който природата ни дава. Иначе имам още много, много хубави партньорства, но споменавам тия, с които имам някакво усещане, което се получава веднага като взрив.

- А тримата големи, вече, за съжаление, отсъстващи – Велко Кънев, Чочо Попйорданов и Тодор Близнаков, какво са оставили у теб, какво са ти дали?

- Много! Много неща са оставили: много спомени, много прекрасни мигове, много силно приятелство, любов, творчество. И една голяма празна дупка... Чочо… Направили сме толкова глупости и лудости с него! Веднъж влязохме с джипа му в морето: веднага ми изплува тази случка, защото не влизам всеки ден с джипове в морето – а с него можеше … С Велко сме танцували на покрива на едно такси, пак някъде край морето. Забавно, забавно беше с тях – и на сцената, и в живота.

- Не е вярно, че няма незаменими хора, нали?

- Не е вярно. Всеки човек е уникален и трябва да се уважава за това, което е. За мен всеки човек е важен, защото аз играя човека, различните човеци. Ако ние бяхме еднакви, аз нямаше да имам какво да играя. Щях да остана гладна и безработна.

- Тогава не е ли време за нов моноспектакъл след „Едно танго с Маркес“?

- Нямам амбиции да направя това или онова, докато не намеря текста, който да ме вдъхновява. Оттам вече започвам да го мисля – да го правя ли, да не го ли правя, с кого да го правя – но винаги стартовата ми позиция е добрият текст. И сега има един текст, който ми стои на стендбай. Пиесата е за двама, избрала съм и партньор, но няма да го издам предварително. Ето, това е друго суеверие – майка ми ме е учила: „Предварително не казвай нищо, за да стане. Да не ти попречи някаква енергия. Пази си го в тайна“. Когато излезе на бял свят, хората ще го видят. Пък и в тая пандемия гледам много-много да не правя планове: да мине днеска, да се събудим утре, после ще мислим за вдругиден. И така, с малки крачки напред. Такова е времето. Ние сме в него.


ВИЗИТКА

* Мария Сапунджиева е родена във Варна на 6 юни 1969 г.

* През 1992 г. завършва куклено актьорско майсторство в НАТФИЗ в клас на проф. Атанас Илков

* Пътят й към професията тръгва от детското театрално студио „Щурче“ на братя Райкови в родния й град, откъдето е започнал и Мариус Куркински

* Работила е в Първи частен театър „Ла Страда“, МГТ „Зад канала“, Народния театър „Иван Вазов“, а от 10 години е актриса на свободна практика

* Носителка е на 2 награди „Икар“ за поддържаща и за главна роля – съответно за изпълненията си в спектаклите „Таня, Таня“ (1997) и „Моли Суини“ (2010), награда „Аскеер“ за поддържаща роля за „Декамерон, или Кръв и страст по Бокачо“ (2001), награда „Золотая муза 2003“ за „Вечерен акт“ и др.

* Била е част от екипа на популярните тв шоута „Клуб НЛО“ и „Пълна лудница“

* Омъжена е за художника Георги Попов, от когото има двама пораснали синове: Добрин е лекар, а Марко – студент в Лесотехническия

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ