Актьорът Рашко Младенов:  Музиката изпълва духа ми и ме кара да се чувствам добре

Актьорът Рашко Младенов: Музиката изпълва духа ми и ме кара да се чувствам добре

В съзнанието на някои хора аз съм повече управленец в театъра отколкото артист

Човешката цивилизация ни докара дотам – да живеем в стрес, всичко да е екстремно, казва актьорът в интервю за "Монитор" 

- Г-н Младенов, очакваме на сцената в нов спектакъл да се появите по-скоро с музикален инструмент в ръка, отколкото в инвалидна количка, както в „Той е дяволът!“. Трудно ли е за активен човек като вас да издържи такова изпитание, не ви ли се иска на моменти да скочите?

- Героят е някъде около 60-те, а аз вече съм прехвърлил 73 и никак не ми е лесно. Чисто физически „обяздването“ на количката ме натоварва много, а и самата роля е екстремна. Но пък за сметка на това страшно ме радва, че на тази възраст мога да си върша работата. Малко са колегите на моите години, които така активно работят. А и работата не е толкова във физическото присъствие и владеенето на тази количка, а в другото присъствие - психологическото. На премиерата ми се струва, че актьорите успяхме да се почувстваме освободени, а се знае, че, както големият режисьор Леон Даниел казваше, чак след 10-ото представление всичко уляга и започваш да изпитваш удоволствие да си на сцената. Разчитам на това в условията, които ни заобикалят в момента – с по-рядката публика в тази пандемия. Но какво да се прави, такъв е животът – ще го живеем така. Точно преди старта на репетициите за „Той е дяволът!“ в Младежкия театър ме почна една кашлица, една хрема и си казах: „Ако, не дай си Боже, ме е пипнал тоя коронавирус, какво правим – аз съм на сцената с колеги?!“ Отидох и си направих тест, на другия ден излезе отрицателен резултат. Да ни пази Господ, пък каквото зависи от нас – ще го спазваме...

- Как поддържате телесна и душевна форма за своите актьорски ангажименти?

- От 15 години правя едни упражнения, които препоръчвам на много мои връстници и не само. Те са изключително прости, наричат се „Петте тибетски ритуала“ – като чукнете в Интернет, веднага ще ви се отворят. Аз вече ги изпълнявам много ловко и ми отнемат не повече от 15 минути сутрин. Вероятно това е особено натоварване на организма и снабдяване с кислород, защото колкото и да съм уморен, да не съм спал добре и да се събудя в тежко състояние, в момента, в който ги направя, аз съм нов човек. Може да си го внушавам, но дори и така да е, щом се чувствам добре, значи работят. И още: карам колело, ходя пеша – това е.

- Героят ви в новата пиеса е жестоко манипулиран от свой близък, който си играе с най-съкровените му чувства и страхове. Как си обяснявате този привидно немотивиран терор, наблюдавате ли го и в живота? Променя ли се според вас психиката на модерния човек, атакуван от стрес, социални проблеми, COVID-19?

- Да, наблюдавам го. Не искам да философствам, но човешката цивилизация ни докара дотам – да живеем в такъв стрес, всичко да е толкова екстремно. Важно е доколко човек може да се съхрани, да остане верен на себе си, на онова, което цени в живота, в отношенията си с хората. Като изключим чисто здравната страна на проблема с това заболяване, което се шири по света, аз общувам с все повече хора, които намериха и нещо добро в тая изолация, в това, че се спряхме от тоя задъхан ритъм, че можахме да преосмислим някои неща. Това се случва и с мен и близките ми. Така че този период от няколко месеца, в който ние се изолирахме, имаше и своята положителна страна.

- Музиката може ли да бъде спасение в сегашното сложно време, какво е мястото й в този период от живота ви? Вие сте свирещ и композиращ актьор – в какви мигове посягате към пианото?

- В последните години все повече се занимавам с музика, отделям много време на пианото, защото в него намирам нещо, което изпълва духа ми и ме кара да се чувствам добре. Имал съм и години, в които въобще не съм го докосвал, понеже пряката ми работа е била достатъчно обсебваща, но сега е ежедневно занимание.

- В такъв случай ще ви видим ли скоро пак в роля, в която се превъплъщавате в музикант, както в постановката „Последен квартет“ например?

- В момента подготвям спектакъл, който ще е предимно музикален. Написах една книжка, която преди 2 години излезе, за многобройните особени и интересни случки в моя живот. Оказа се, че той е бил много пъстър, покрай киното и театъра много съм пътувал по света, особено в онези години, когато това не беше лесно, бил съм в страни, за които българинът можеше само да мечтае. Близки и познати, на които съм разказвал преживелиците си, ме съветваха: „Седни и ги напиши!“. Преди десетина години като служител в нашия културен институт в Москва се оказа, че нямах никаква работа. И сядайки всяка сутрин пред компютъра в пълното безсмислие и нямане какво да правя, си казах: „Я да опитам“. Описах една случка, това ме запали, описах втора случка и... полека-лека разказът потегли. Като се върнах в България, спрях, защото веднага влязох в работен режим, но в един момент реших, че все пак трябва да изкарам докрай започнатото. И сега искам да направя моноспектакъл по книжката, но с много свирене.

- Неведнъж сте споделяли, че музиката е голямата ви любов – защо не й се отдадохте изцяло?

- По независещи от мене причини. След като завърших Музикалното училище, трябваше да вляза в казармата. Тогава военното министерство разрешаваше на висшите училища по изкуствата да провеждат изпити на донаборници с уговорката, че приетите за студенти ще служат, след като си завършат образованието. Аз кандидатствах в Консерваторията и бях приет. Но скоро вкъщи се получи телеграма, че изпитът ми се анулира и отивам войник. Не разбрах точно мотивите – май годината била бедна на момчета или нещо подобно. След което направих опит да служа в т.нар. многобройни ДНА (Дом на Народната армия), където кипеше културен живот. Тогавашното Главно управление „Трудова повинност“ обяви конкурс за естраден певец към Строителни войски, аз се явих, макар че това не беше моята територия, и го спечелих. И пак след седмица получих съобщение, че има заповед на военния министър да не се приемат за трудоваци младежи със средно образование (само с начално). Така ме запратиха в Грудово, където 2 години бях танкист. Офицер, с когото се бях сприятелил, ми издейства отпуска да кандидатствам във ВИТИЗ, и то не за друго, а за да си дойда за 14 дни в София... А наскоро разбрах нещо много странно за двама мои връстници. Единият – Ириней Константинов, е служил в Строителни войски и същата година е бил приет за хорист в ансамбъла, а той е бил също с диплома за средно образование. Мой съученик от Музикалното училище, който е бил приет в Консерваторията като мене, пък е бил освободен от служба, за да си изкара следването. Тази информация е съвсем прясна и аз не на шега имам намерение да си потърся досието, да видя за какво е било всичко това. Така бях отклонен от музиката. Но във ВИТИЗ попаднах на страхотен професор - Желчо Мандаджиев, който ме спечели още първата година и всичко тръгна натам...

- Когато станахте министър на културата в служебното правителство на проф. Огнян Герджиков, с чувство за хумор коментирахте, че от „актьора Рашко Младенов“ изведнъж сте се превърнали в „големия актьор Рашко Младенов“. Промени ли се отношението към вас?

- То се промени още като бях директор. Даже в съзнанието на някои хора през годините аз съм повече управленец в театъра отколкото актьор. Трите месеца в Министерството на културата дори не ги броя, но имам към 14 години управление на театри. Особено в Сатирата направих генерални промени – мисля, че съм единственият директор, който осъществи сериозна реформа и театърът живя по този начин 6 години. Беше истинска битка, но аз я водех, защото съм свикнал да се старая да постигам своето докъдето мога. А тази шега с „големия актьор“... Тогава току-що бях станал министър, чествах си 70-годишнината и поканих на моя спектакъл „Ла“ целия Министерски съвет. За учудване всички дойдоха. След представлението излезе пиарката на театъра и каза: „Ето, сега ще приветстваме големия български актьор...“ и аз, разбира се, веднага се обадих: „Преди 20 дена, като не бях министър, не бях „големия актьор“, а сега станах големия...“.

- Сърдят ли ви се още артистите от Сатирата за това, че като директор премахнахте щатовете? Такава ли бе вашата идея за реформа и как подейства тя?

- Веднага ще ви кажа. Като отидох в Сатирата (3 пъти съм се явявал на конкурс за директор и 3 пъти съм го печелил), заварих в състава 32-ма души артисти. 15 от тях носеха репертоара на гърба си, 10-ина играеха със средна заетост и имаше няколко души, които не бяха стъпвали на сцената по цял сезон. А всички те получаваха горе-долу едно и също: заплатата тогава беше около 200 лв. Значи играещият всяка вечер взимаше 240 лв., а този, който не играе – 200. Според мен в това нямаше логика. Дълго мислих и на третата година просто извадих всички от щата и подписах с всеки един от тях договор за работата, която върши. И тези, които носеха репертоара на гърба си, почнаха да получават по 700-800 лв. – това по другите театри го нямаше. А уговорката с малко заетите беше да не са под минималната работна заплата. Недоволни бяха онези, които не работеха достатъчно, и те се надигнаха срещу мен.

- Щастлив ли сте в личен план? Пътят ви се е пресичал с този на много интересни жени – режисьорката Маргарита Младенова, актрисата Сашка Братанова. Успяхте ли да станете приятел с децата си от тях?

- Аз много не обичам да говоря по тази тема. За мен беше неочаквана случка, когато няколко години Сашка не ми даваше децата (близначките Вяра и Надежда). Аз имам по-голям син, който тогава беше току-що влязъл в гимназията, чаках неговото развитие, не си пипах семейството с Маргарита и когато той завърши, вече признах момичетата. Оттогава нататък нещата се подобриха и сега ние сме много близки. И със сина ми Любомир, който е кинорежисьор, също.

- Със сегашната си съпруга журналистката и богослов Милена Нейова имате ли общи проекти?

- Имаме. От 15 години Милена се занимава с изоставени деца от домовете. Направи едно ателие, където ги събира да рисуват, да се докоснат и до другите изкуства. Миналата година тя спечели един по-голям проект и отворихме клуб-галерия на ул. „Раковски“, където всичко това стана много по-широкообхватно. Там възпитаниците й не само рисуват, но и гледат изложби, издадоха вече 4 детски книжки, на които са илюстратори, направихме няколко радиопиеси – много мои колеги също се включиха в работата. Понеже аз съм по-свободният от двамата като пенсионер, опитвам се да й помагам колкото мога. Занесох там личния си роял, да могат да се правят и концерти – има 40 места, кипи живот. Дейността доста се разрасна напоследък и ако не беше тая пандемия, щеше да се разрасне още повече и по-бързо, но и сега пак проявяваме усилия.

- Каква е вашата гледна точка по казуса с книгата, която Милена издаде за Стоянка Мутафова, без да е получила авторски права за това? Дъщеря й Муки заяви, че ще заведе дело.

- Веднага ще ви кажа. Милена е журналист – дълги години в бТВ, после в БНТ, в сайта „Гласове“ и една от задачите й там беше да прави интервюта с популярни хора в сферата на културата. Стана дума и за Стоянка Мутафова преди няколко години, аз ги свързах. Стоянка се съгласи и в продължение на година и половина Милена водеше тези интервюта, ходеше у тях, те станаха близки приятелки. Както се разбра после, в тази книга Стояна е доверила много неща, които другаде не е казвала, но така или иначе това беше една приятелска обща работа. Когато книгата излезе, ние с Милена отидохме при нея, занесохме й я, тя я надписа „С обич на Милена“. Там бяха и Муката, и мениджърът й. И двете страни се разделихме радостни и щастливи, абсолютно никога не е ставало дума за пари. После Стояна си отиде и сега изведнъж Муката хукна да търси някакви авторски права. Тази книжка беше подготвена и издадена единствено с целта голямата актриса колкото се може повече и задълго да остане в съзнанието на хората. Това е цялата история.

ВИЗИТКА:

* Рашко Младенов е роден на 6 февруари 1947 г. в София. Негов баща е актьорът Любомир Т. Младенов

* През 1972 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ и постъпва в Драматичен театър „Сава Огнянов“ - Русе

* Бил е част от трупата на театър „София“, играл е в Младежкия, Народния театър и др.

* Има десетки роли на сцената и в киното

* От 1997 до 2006 г. е директор на Сатиричния театър, бил е директор и на Русенския, Благоевградския театър и др.

* Министър на културата е в служебното правителство на проф. Огнян Герджиков

* На Стената на славата пред Театър 199 има пано с негови отпечатъци, послание и шарж

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.