„Така се случи , че като студент в НАТФИЗ две зими носих чорапи, изпратени от големия оперен бас Борис Христов на майка му Райна от Италия. Тя ми ги подари заедно с една негова вратовръзка, която запазих през десетилетията и все още пазя у дома.

Тогава още не знаех, че съдбата ни ще се пресече по един невероятен начин. А в гласа му се влюбих едва десетгодишен, беше есента на 1946-а, когато чух негово изпълнение по радиото. Беше арията на Мефистофел. Буквално онемях, това не беше глас, а чудо…“, разказва актьорът – ветеран от старозагорския драматичен театър „Гео Милев“ Нино Луканов, който има зад гърба си над 700 представления и поне 100 роли.

Гласът, изпълнил Мефистофел го преследвал години наред, като ученик във врачанската гимназия го взели за стажант в местния театър и там се запознал с негов приятел и колега от хор Гусла, който му разказал за първите стъпки на бъдещата световна знаменитост. Късметът го завел в столичната зала „България“, където понякога идвал таткото на баса, дядо Кирил Совичанов и където било поставено началото на едно дълго приятелство, прераснало в почти синовна привързаност. Като студент честичко гостувал в дома на столичната улица „Самуил“, където на 12 юни 1963-а за пръв път се вижда очи в очи със своя кумир.

Знаел за пристигането му в България след дълго отсъствие и буквално „на бегом“ след турне на театъра в Панагюрище се „изнесъл“ до София с две бутилки домашно червено вино в ръце.

Само след секунди се озовал в прегръдките на певеца, който знаел за същестуването му от писмата на баба Райна. Още на тази първа среща го нарекъл „братле“ и това обръщение останало в употреба до кончината му на 28 юни 1993 година в Рим.

Успял през годините му да го убеди при едно от редките гостувания да дойде в Стара Загора , за да разгледа новата сграда на операта. Дори получил обещание, че някой ден ще пее от нейната сцена, но…

За приятелството си ненадминатия бас, който буквално изпълвал пространството на Арена ди Верона, Ковънт Гардън и Ла Скала Нино Луканов разказва обстоятелствено в книгата си , видяла бял свят през 2004 години и отдавна превърнала се в библиографска рядкост.

Почти две десетилетия съхранява в дома си три костюма, смокинг  и балтон на звездата. Донесла ги през 1995-а в България вдовицата Франка де Рензис Христов, първоначално те били при приятеля му Любчо Живков, но след това били пренесени в Града на липите.

Единият костюм  бил от времето, когато Борис Христов току що е пристигнал в Рим и имал на практика само него на гърба си. Разказвал му, че като се износил се наложило Франка да го обърне  наопаки. В онези години гениалният глас получил от Ватикана правото на безплатна купичка супа дневно, с която буквално оцелявал в следвоенните години на Ботуша.

„Преди да се запознаем, си мислех, че в Италия той е нещо като божество, въобще не съм си представял, че е имал дни, в които червата му са куркали от глад…“, връща назад лентата Нино Луканов, чийто първи стъпки на актьорското поприще също са били в годините на недоимък.

Смее се, че за да си купи първия фотоапарат, му се наложило да работи цяло едно лято на новостроящия се циментов завод край Враца, буквално всеки ден проверявал дали си е изпълнил нормата. На финала събрал поисканите за старичкия „Зенит“ 750 тогавашни левчета и направил първите си самостоятелни снимки. Било през 1959-а, когато все още бил студент в класа на проф. Елка Михайлова, месеци след като излиза от казармата, където му се наложило да остане доста по-дълго от първоначално предвидените 2 години заради поредната криза в международните отношения. Заради тази криза пропуснал да влезе веднага във ВИТИЗ и един сезон изкарал като стажант в ямболския драматичен театър.

Казва, че не съжалява за нито един от онези дни и седмици, защото тогава режисьорът Янаки Стоянов го вкарвал от роля в роля: от детската „Стоманеният пръстен“ на Константин Паустовски през“В полите на Витоша“ и „Любов, която изгаря“ за генерал Владимир Заимов от Иван Аржентински. С последната имали продължило цели 3 месеца турне, защото сградата театъра бил в ремонт. Тогава обходили де що имало градчета и села с що годе подходяща сцена в Южна България.

След дипломирането, въпреки мерака да се върне обратно във Враца /по ирония на съдбата на тамошната сцена още като ученик му се наложило да дублира не кой да е, а Григор Вачков, който за премиерата на една от пиесите се разболял/, но го изпратили по разпределение в Града на липите. Близо през 1962-а, едва настанил се на квартира му дали ролята на Студента  в тощу що  нашумялата пиеса на Валери Петров „Когато розите танцуват“.Партньорка се оказала играещата в местния куклен театър по параграф 9 Анастасия Въчкова. Още на първите репетиции между двамата пламнала любовната искра и скоро след премиерата станали семейство. Двамата са неразделни и до днес, макар бай Нино да признава, че ощетената в случая се оказала съпругата му, защото покрай неговата сценична кариера тя трябвало да върти къщата.

Докато влизал от роля в роля, актьорът не се разделял с фотоапарата си, когато преди време подарил архива си на  музея преброили с  Марио Цветков 10 200 черно-бели и цветни кадъра, в които била запечатана половинвековната история на професионалната трупа. Грижливо описали кой – кой е на кадрите, коя е постановката, кога е играна, кой е бил режисьор, кой е написал музиката…Към фотосите и негативите добавил работещ апарат Пентакон с обектив и неизползвани ленти. Притурил запазени през десетилетия афиши, покани, сценички книги с автографи на автори и режисьори, сред тях и афиш от „Майстори“ на Рачо Стоянов, поставена във Враца през далечната 1954-а.

В музея отишли и костюмите на Борис Христов, смята че там е най-подходящото им място и более че столичният дом-музей  на Гения не изпълнява така както трябва функциите си. Мъчно му е и за опосканите архиви в Рим. С тъжна усмивка си припомня, че първата снимка на кумира си видял като войник /бил мерач на танк Т34/ докато греел ръцете си край печката в щаба на някогашната дивизия в Благоевград. Зърнал го в списание, чакащо реда си в сандъка с подпалки.Без да се двоуми откъснал страницата и тя днес е подвързана в огромен кожен албум с оригинални фотографии на Борис Христов, който чака реда си да отиде в държавния архив.Впрочем там вече са десетки , спастрени от него документи, свързани с основаното по него настояване в Стара Загора общество на певеца.

Покрай преклонението си пред гласа на баса разказва, че през далечната 1966 година по настояване на приятели – лекари му направили измерване за виталитета на гръдния му кош. Оказало се, че е своеобразен световен рекордьор: специалистите от тубдиспансера засекли, че  едно вдишване и издишване белите му дробове побират 8 400 куб см въздух, с цели 1 200 повече от статическите замервания по света тогава. Няма представа дали по-късно са правени подобни замервания, но в онези времена за рекорда написали всички български вестници и дори списание „Паралели“ му отделила цяла страница. От него се заинтересовал дори  кореспондентът на БТА в Ню Йорк Георги Найденов.

С усмивка Луканов уточнява, че покрай рекорда си защитил и докторска дисертация, посветена на актьорското дишане на сцената, която написал в Москва , а защитил у нас. Той е сред малкото артисти, които имат правото да пишат пред името си д-р.

„Не зная какъв беше виталитетът на Борис Христов и дали са правени измервания, но когато той запееше която и да е от ариите си – хората ставаха на крака, а овациите след това продължаваха поне по половин час!“, споделя артистът-ветеран , който за юбилейната си 80-та годишнина игра на сцената в Стара Загора  в спектакъла „Без докачение моля „ по текста на Веселин Стоянов.

Запазил е и споменът за думите на незабравимия Апостол Карамитев след изпълнението на хан Аспарух от едноименната пиеса на Радко Радков на хълма Царевец през 1972-а. Тогава впечатленият от  гласа му актьор го прегърнал и пошушнал „А бе, идиот такъв, след теб как да излизаме ние на сцената?“.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Общо в 1715 нанасят отсъствия и оценки онлайн

Всяко пето училище прати в историята хартиения дневник (ТЕМАТА)

Общо в 1715 нанасят отсъствия и оценки онлайн

1715 от всички над 2200 школа в страната използват електронен дневник през учебната 2019/2020 г., за да нанасят отсъствия и оценки онлайн. Това показват данни на образователното министерство, предоставени на „Монитор“. Училищата могат да избират между три варианта – хартиен, хартиен и електронен или само електронен дневник. На последната опция са се спрели близо 400 от тях. Това означава, че всяко пето школо у нас е пратило в историята хартиения дневник.

Липса на ваксини остави без помощи семействата на други 485 хлапета

Отрязаха детските на 10 591 ученици заради бягства от час

Липса на ваксини остави без помощи семействата на други 485 хлапета

Месечните помощи на 10 591 деца са спрени от началото на учебната година до 19 декември заради натрупани пет неизвинени отсъствия в училище в рамките на един месец. Това става ясно от писмен отговор на социалния министър Деница Сачева до депутата от БСП Георги Гьоков на въпрос за раздадените помощи през изминалата година.

Законови поправки вдигат втората пенсия

Законови поправки ще намалят драстично орязването на вторите пенсии от НОИ. Социалният министър Деница Сачева ще настоява основната пенсия от НОИ да не бъде намалявана средно с 20%, а с по-малко, за да може втората пенсия от частните фондове за родените след 1960 г. да бъде в по-голям размер.