Актьорът Ненчо Илчев пред

Актьорът Ненчо Илчев пред "МОНИТОР": Обичам да се движа по ръба на смешното и тъжното

Аз съм щастлив човек – всичко, което от дете съм искал, ми се е случило

„С Александра Сърчаджиева репетираме „Догодина по същото време“ с режисьор Ивайло Христов“, сподели пред изданието популярният актьор.

- Г-н Илчев, преди ден започнахте репетиции за спектакъла „Догодина по същото време“ по прочутата пиеса на Бърнард Слейд. Какво е усещането да се заемете с нов проект във време, в което театралният живот не върви с издути платна заради пандемията?

- Аз съм изключително щастлив, защото много харесвам тази пиеса – гледал съм я десетки пъти като дете с Анета Сотирова и Тодор Колев и беше страхотно. По-късно винаги съм искал да я направя и то – точно в този състав. С Александра Сдърчаджиева се познаваме отдавна, работили сме неведнъж заедно, хубава двойка сме в нещата, в които сме участвали, усещали сме се взаимно, затова се е получавало. Още повече че ще поставя Ивайло Христов, който за мен е един от най-добрите актьори и режисьори, а пък в най-силните си години е бил и мой преподавател във ВИТИЗ като асистент в класа на проф. Стефан Данаилов. Виж как животът си знае работата – откъси от тая пиеса правихме във II курс в Академията, пак с Ивайло Христов, и 26 години по-късно с него се събираме отново. Приемам това като подарък от съдбата, която сбъдва поредно мое огромно желание. Бързичко ще стане – към края на март-началото на април трябва да излезе премиерата под шапката на Пловдивския театър. Продуцентът на „Ажур пико“ Кирил Кирилов предвижда по няколко дати месечно в „Сълза и смях“ в София и, дай Боже, пътувания из цялата страна.

- Защо тази пиеса ви е толкова любима?

- Рядко човек попада на толкова „говорим“, приятен текст, който веднага да му лежи. А и Ивайло Христов доста го осъвремени – все едно че е писан не през 1975-а, а за днешния ден. Самата ситуация, в която са поставени героите – те имат семейства, но се срещат всяка година по едно и също време на едно и също място за любов и разговор, докосва всеки човек, особено ако е над 40. Всичко, което може да се случи между един мъж и една жена в един нормален живот, го има вътре. Затова тази пиеса има толкова награди и не спира да се играе във всеки един момент някъде по света...

- С Алекс Сърчаджиева с тази постановка сякаш продължавате един отдавнашен разговор, започнал още когато тя работеше в театър „Българска армия“, в чиято трупа вие сте и до днес?

- Господ си знае работата. Човек като много иска нещо, то се подрежда по най-хубавия начин. Ние с Александра близо 10 години сме играли в „Ножица трепач“, непрекъснато сме пътували из страната и с други постановки. Има някаква химия между хората: усещането, че ви е приятно да играете заедно, е особено – то нито се учи, нито някой може да го направи насила. Радвам се за тази ни среща, защото между нас въпросната химия я има и особено в пиеса за любов, в която са само двама, е изключително важно партньорите да се харесват взаимно. Иначе ние с нея не сме от хората, които в годините всеки ден са се виждали и всеки ден са се чували. Но винаги, когато сме се виждали и чували, чувството между нас е, че все едно сме били заедно допреди 10 минути. Това ми се е случвало и с други – може би нещо в предишен живот е имало, знам ли... Явно тези неща не са случайни.

- Това първата ви роля на истински романтичен любовник ли е? Могат ли изявените комици да бъдат и добри драматични актьори, както се изисква в случая?

- Харесвам пиесата точно за това, че тя не е чиста драма или чиста комедия, а е между двете – в нея има и много смешно, и много тъжно. Затова обичам и Чаплиновите филми, както и да играя такива неща, които хем да те разсмеят, хем да те хванат за душата и да те разчувстват. Но за съжаление в България, като ти сложат етикет „Ти си смешник“, много трудно можеш да избягаш от него. И по-точно не аз, а хората, които правят тези класации, режисьорите – „Него няма да го взема, защото той е смешен“. А пък невинаги е така. В театъра аз съм играл и доста сериозни роли. Такава е и една от последните ми, във „Вечеря с приятели“, където сме 2 двойки – аз с Мария Сапунджиева и Асен Блатечки с Кристина Янева. И пак е постановка на Ивайло Христов. Доволен съм, когато ми дават такива задачи – на ръба между смешно и тъжно.

- А не ви ли се иска да играете мачо, сърцеразбивач, Дон Жуан?...

- Чак Дон Жуан – едва ли, не е мой тип. Винаги съм си давал сметка докъде са ми възможностите. Никога не съм имал такова его – да си мисля, че съм някакъв голям артист, който може да играе всичко и да се сърди, че не му го дават. Знам докъде мога, какво мога да направя и то да стане сполучливо, и другото, което не е за мене... Много е важно за един актьор да си знае границите. Аз не съм имал желание, за разлика от други артисти, да изиграя и Ромео, па и Хамлет, па и Хенри IV. Не. Единственото, което толкова много съм го искал, е ролята в „Догодина по същото време“. Винаги съм усещал, че е моето – още като го гледах, знаех, че е за моята душа.

- В представлението ще загатнете ли по някакъв начин и за другата си голяма страст – магията, илюзията?

- Драматургията е толкова силна и достатъчна, че е излишно да й се добавя каквото и да е. Правя друго представление – красив илюзионен спектакъл, който трябваше да излезе през март миналата година, но 10 дни преди премиерата заключиха света и държавата. Наесен, ако всичко е наред, ще възобновим работата. Актьорът и сценарист Емил Марков написа текста и го режисира, ще има хубава драматургия, не просто да се показват фокуси за забава. Разказвам мои лични истории с Ламбо – моя учител Стефан Данаилов, ще има кадри с него и фокуси, посветени на него. Ще ми асистира Лара Златарева. Това е скъпа продукция и за съжаление няма как да я извадим в сегашно време, при 30% заетост на местата в залата. Но, живот и здраве, за коледните празници, се надявам да се играе вече...

- Фокусите понякога помагали ли са ви в живота – в заплетени или деликатни ситуации?

- Много са ми помагали, как... Приятели са ме карали: научи ме на някой фокус, че да шашна момичетата... Аз не ги правя за това, но са ми помагали в много ситуации: в театъра са ми помагали, в компания са ми помагали – винаги да съм интересен не само на децата. Помогнаха ми да вляза във ВИТИЗ дори като кандидатствах – не можех да пея и да танцувам, обаче правех фокуси и с това впечатлих комисията. Това е още нещо, което много обичам, а и си е друга професия. Сега ми е добре по участия: като отидем някъде да забавляваме хората, моите колеги трябва да учат много текст, а аз имам 1 час хумор и фокуси – става и по-бързо, и по-лесно, и по-интересно... Аз съм щастлив човек – всичко, което от дете съм искал да ми се случи, то ми се е случвало в най-хубавия вариант. Късметлия съм, а в тая професия, нашата, най-важното е късметът.

- Е, и вие му помагате да проработи...

- Така е, обаче... Хората казват: талант, труд... Аз винаги на първо място съм слагал късмета и след това всичко останало. Защото познавам колеги – много талантливи, много са се трудили, но са нямали тази доза късмет и не се е получило.

- Магия ли е за някогашното момче от родопското село Момчиловци актьорската кариера, попадането му в класа на проф. Стефан Данаилов, а после в театър „Българска армия“?

- Аз го наричам късмет, Божа работа... Късмет, късмет, голям късмет. Аз съм роден в дълбоката провинция в години, когато много трудно се излизаше от нея, със силен диалект, без артисти във фамилията. Имах само огромното си детско желание да се занимавам с това и безграничната подкрепа на моите родители зъботехници. Майка ми и баща ми имаха по-голямо желание да стана артист, отколкото аз самия. Качваха ме на колата от Момчиловци да ме доведат в София да гледам театър или цирк, защото много го исках... Много, много ми угаждаха, виждайки, че нищо не ми вървеше като предмет, а правех забавните програми на училището. И в един момент попаднах при най-добрия преподавател в Академията, след това във Военния театър – в най-хубавата трупа в София тогава, с Ивайло Христов, Леон Даниел, Меглена Караламбова... Като завърших, ме взеха и изкарах войниклъка там – имаше няколко бройки за войници: бяхме аз, Иво Сиромахов, Иван Бърнев и Стойо Мирков, който сега нашумя със сериала "Братя". Със Стойо живеехме горе в една "войнишка" стаичка, а играехме долу в театъра. После другите си тръгнаха, но аз още играех в 2-3 пиеси и останах. И така... След това пак късмет – с „Комиците“, „Столичани в повече“, гастролите с Кирил Кирилов, фокусите...

- Чувала съм, че реквизитът за илюзиите е скъп и обемен. Къде го съхранявате и какви планове имате за него?

- Добре че е театърът – държа го в ателиетата му, в разни складове. От 30 години събирам реквизитите на всички големи български илюзионисти, които отдавна вече ги няма. Може би 80% от парите, които съм изкарвал, съм ги влагал да откупувам реквизити. Слава Богу, жена ми е много добра и никога не е имало проблеми, че парите са ми отивали за това. То е мое огромно хоби, по-силно е от мене и досега го правя. Наистина съм събрал може би най голямата колекция в Европа – притежавам почти целия реквизит на Мистер Сенко, на Орфи, на Лепас, на Факира Мити... Преди години ме осени мисълта, че няма смисъл само аз да си го гледам, че това трябва да е достояние на хората, ето защо в момента организирам музей на илюзионното изкуство. Първо исках да го правя в София – видях, че е трудно, но една нощ сънувах, че той трябва да е в Момчиловци, откъдето съм тръгнал. Да върна житейското колело там, откъдето се е завъртяло, когато в един далечен ден Орфи гостуваше в местното читалище... От общината ми дадоха огромна сграда в центъра – бивш плетачен цех на трикотажното предприятие „Елица“, което вече не съществува. Проектът е готов, но нещата опират до по-голямо финансиране, което очакваме скоро да се случи.

- Вие сте неразривна част от тв шоуто „Комиците“: съперничество и желание за „надиграване“ или приятелство и съучастие ви свързват?

- Приятелство – може би то запази тая група толкова години, без да се разцепи. В началото всички казваха: толкова „звезди“ на едно място – няма да издържите повече от година. Обаче, въпреки актьорското его, ние ги опровергахме и се оказа обратното. Никой от нас не се опитва да е над другия. Ние сме може би най-продължителният тв проект: от 2006-а и досега. Даже тия дни почваме снимки за още едни 18 епизода, които трябва да се заснемат до лятото. Наричат „Комиците“ по какъв ли не начин – халтура, естрада. Аз никога не съм го приемал като халтура, тази дума придава мръсен привкус. Правим го от сърце, с хубав хумор, дето Парцалев казваше – не трябва да караме хората да се смеят на глупости... Това сме го удържали в годините. Пожелавам на всеки колега да има концерти, каквито ние имахме, но такива вече не може да се случат – когато нямаше билети, летните театри бяха препълнени и хората висяха отстрани по дърветата... Няма как да се опише какво щастие и каква любов ни е дала публиката!  

ВИЗИТКА

* Ненчо Илчев е роден на 3 май 1972 г. в с. Момчиловци, Смолянско

* След гимназията учи за кратко в медицинския колеж в София,  преди да го приемат в НАТФИЗ

* Завършил е актьорско майсторство в клас на проф. Стефан Данаилов

* От 1997 г. е в трупата на театър „Българска армия“ („Страх и мизерия в Третия райх“, „Майстора и Маргарита“, „Комедия на слугите“, „По-големият син“, „Много шум за нищо“, „Ножица трепач“ и др.)

* Снимал се е в много филми и сериали: „Столичани в повече“, „Стъпки в пясъка“, „Клиника на III етаж, „Опашката на дявола“, „Църква за вълци“, „Приятелите ме наричат Чичо“ и др.

* Женен е за актрисата от Младежкия театър Зорница Маринкова, с която имат 14-годишен син Момчил

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.