Актьорът Милен Миланов:  „Аскеер“ не е индулгенция за гениалност

Актьорът Милен Миланов: „Аскеер“ не е индулгенция за гениалност

Стремежът на театъра не бива да се простира дотам дали сезонът е добър, а дали е епохален

- Г-н Миланов, предстои за 28-и път с колегите си да връчите поредна реколта аскеери на театралните отличници. Как се промениха наградите за тези немалко години – еволюираха ли художествените критерии на комисиите и качествата на артпродукцията, която те оценяват?

- Една организация има 2 важни дяла в развитието си, които не зависят от нея и са неминуеми. Самата тя се развива, защото променя състава си. За 28 години голяма част от учредителите на фондация „Академия Аскеер“, светла им памет, напуснаха този свят. Като говорим за промяна, много малко хора си дават сметка, че когато „Аскеер“ започна, в театъра все още играеха Наум Шопов, Славка Славова, Калоянчев, Черкелов, Николай Бинев; все още сред нас бяха Леон Даниел, Йордан Радичков, Валери Петров, Крикор Азарян – все носители на голямата награда за цялостно творчество. Днес те не са сред нас и няма начин театърът да е същият. В замяна на това, когато ние започвахме, в него не работеха млади, а вече и не толкова млади забележителни творци като да речем Деян Донков, Мариус Куркински, Захари Бахаров, Мая Новоселска, Александър Морфов, Явор Гърдев, Теди Москов... Средата, в която работим, също се променя, а това кара и театъра да се променя. Дали се променя за добро или не – нито аз, нито някой от съвременниците можем в момента да отговорим. Това, естествено, ще реши времето. Според мен въпросът на съвременния театър обаче не е дали той е добър или не. Специално за този сезон, който оценяваме, аз самият имах случай да кажа, че е много силен. Стремежите на театъра обаче не трябва да се простират дотам дали сезонът е добър, а дали е... епохален.

- Спомняте ли си такива епохални за развитието на театъра ни сезони?

- Това също не може да се оцени веднага. Ще дам пример с онази емблематична постановка на Леон Даниел „В очакване на Годо“ (1988). Тя се игра много години в театър „Българска армия“ при пълен салон, обаче в началото имаше сезони, в които през антракта си излизаха по 50-100 човека. Публиката невинаги може да разбере на мига огромното събитие. Пълният или празен салон не са определящи за явление като този пръв спектакъл по Бекет „В очакване на Годо“ на Леон Даниел: това беше стъпка в развитието на българския театър, мерило и стремеж на цели поколения театрали да се сравняват с него. Така беше и с „Животът е сън“ на Иван Добчев (1982), така ще се получи и с трилогията на Коко Азарян по Чехов - „Чайка“ (2007), „Три сестри“ (2008) и „Вишнева градина“ (2009), която започна от нашия военен театър. Не знам кога ще го разберем. И сега има хора, които го разбират. Ще видим какво ще стане. Нещото, което с болка, но твърдо казвам: никъде не е гарантирано развитието на театъра напред. И аз се боя, че сегашното време и характера на нашите чисто работни взаимоотношения пропускат някои важни елементи, без които не може, защото обуславят това постъпателно движение. Единият е отношението към творческата дисциплина, другият е отношение към публиката.

- Спорът дали публиката или хората на изкуството трябва да диктуват вкусовете е почти вечен и като че ли практиката не му дава еднозначен отговор?

- Ако публиката те влачи след себе си – тя никога не може да те завлече на добро място. Ти, артистът, си този, който можеш да я заведеш на добро място. Ето тия неща в момента обяснимо са много дисбалансирани. Ние живеем в комуникационно време – медите са ни в джоба с телефоните, които притежаваме, и в крайна сметка сме залети от информация, 99% от която е абсолютно напразна. Моето поколение израсна с 2-3 тв канала, сега са над 200. Това не може да не се отрази. Има много неща, от които да се пазим. Хигиената се състои в умението да избереш кое да те води. И навремето ни заливаха напразни и клиширани информации от партийните издания, но ги отминавахме и се формирахме от творчеството на значими световни автори. Е, не всички... За жалост сега не виждам тази хигиена да е повсеместна.

- Неведнъж сте казвали, че най-новата категория в листата на „Аскеер“ - за съвременна българска драматургия, е най-скъпото ви начинание в пряк и преносен смисъл. В пряк е ясно – издавате в тираж 1100 бройки том с 3-те номинирани пиеси, но в преносен защо?

- Може би е като отношението към последното дете, а може би и поради нещо друго, което е извънредно важно: фондация „Академия Аскеер“ милее за българския театър, а квинтесенцията на националния театър е драматургията. Журито в тази категория е много специално: никъде у нас не е правено такова жури, съставено не от съмишленици, а от самостойни фигури. Творческите съюзи събират хора, които мислят по един и същи начин, защитават едни ценности, а едните ценности са само част от ценностната система. Нашата работа е отражателна и за да можеш да оцениш максимално обективно, би трябвало гласовете да са различни, да носят различен вкус, различни поколенчески тежнения и различна способност за улавяне на перспектива.

- Има ли сред драматурзите ни автор, когото „Академия Аскеер“ смята за свое откритие?

- Това би прозвучало доста самомнително. В тази категория важи принципът журито да не оценява постановката – тя не е представителна за текста, защото може да го извиси или обезобрази чрез сценичната реализация. Журито се занимава само с текста и от тази гледна точка ние не откриваме автори, а текстове. Но все пак ще спомена 2 имена, които влязоха в България с гръм и трясък чрез нас: едното е Димитър Динев, другото – Захари Карабашлиев. Сега всички смятат Захари за много свой, но той написа пиесите си („Аутопсия“, „Неделя вечер“) в Америка и там ги постави; ние ги разгледахме тук и той влезе в страната чрез нас. Митко Динев с 2-те си пиеси „Кожа и небе“ и „Къщата на съдията“ - също. Ние не сме открили авторите – авторите си бяха такива. Ние просто ги открихме за българската театрална сцена, но това е ценностното откритие.

- Трудно ли допускате нови имена в номинациите за сценичните категории – актьори, режисьори, открояващи се спектакли? Или има, така да се каже, притежатели на абонаментна карта за клуб „Аскеер“?

- О, не. Академията създаде и поддържа стройна историческа хронология на отличията – кой кога е номиниран и колко пъти, кога е награден. Ако погледнете тази история, ще видите дали това е трудно. Ще дам прост пример: вече 205 са носителите на приза в различните категории, което значи, че достъпът до „Аскеер“ не е никак труден, стига да се заслужи вниманието. Но наградата „Аскеер“ не е индулгенция за гениалност. С нашата награда оповестяваме: тази година в тази категория тези са най-добрите, а от тях този е най-добър според нас. А след това се получава така, че той се утвърждава или...не се развива. Което обаче не е беда на „Аскеер“, а на две други неща – на самия творец или на театрите и режисьорите, които не го ангажират, и това понякога ме изумява. Да получиш национална награда в повечето държави е събитие, от което и самото съсловие, и самата публичност се възползват. При нас не е така, въпрос на някакъв национален нихилизъм...

- За пръв път и учредителите на наградите от трупата на театър „Българска армия“ участвате в състезанието за статуетките на Чапа. Имаше ли голяма вътрешна конкуренция?

- Продукцията на един театър не е в постъпателно развитие. Една година може да има 1-2 номинации, следващата – 10. Тази година извън името на Стефка Янорова (номинирана за поддържаща женска роля – б.а.) се обсъждаха още имена от нашата трупа. Просто не се класираха, но бяха обсъждани. Имаме и хора от нашия театър, които пък влязоха в номинации не с проекти, направени тук – сценографите Марина Райчинова и Нина Пашова. Но така или иначе, ако я нямаше тая промяна в устава, нашите членове нямаше да могат да бъдат разглеждани. Смятам, че това е добра промяна, защото комисиите отдавна са съставени главно от външни експерти. Но тя ми създава и доста неприятности – защо имаме толкова малко номинирани, защо ние не сме по-напред... И това е нормално. А театърът ни има самочувствие, че догодина ще вземем 10 награди!

- Тазгодишният носител на голямата награда за цялостно творчество Васил Михайлов също е ваш човек, един от основателите на фондацията...

- Ако не беше нашият устав, Васил Михайлов трябваше да вземе този „Аскеер“ преди 20 и не знам колко си години. Ако беше в друг театър, щеше да го е взел много, много отдавна. Той е образец на това какъв актьор трябва да бъде носителят на наградата за цялостно творчество. Не че другите, които са я получавали, не са били, но Васо е „пар екселанс“.

- Плюс или минус за вас е това, че обявявате номинациите си след икарите на Съюза на артистите? Някои смятат, че попълвате пропуските им, други – че всяка от двете институции си има свои ясни „фаворити“.

- Нито плюс, нито минус. Както се казва – всеки ездач на своя кон. Вие ще преценявате кой финишира по-добре. „Аскеер“ никога не си е позволявал и няма да си позволи да се занимава с това кой къде и как е бил оценен. Ние правим преглед на цялостната продукция на нашия сезон от 1 април до следващия 1 април. Друг е въпросът, че изключително често има колеги, които не са оценявани от икарите, а нашето мнение е било коренно различно. Има и случаи, в които икарите вдигат някого много високо, а ние не го слагаме там. Ние сме различни. И журитата са различни, и принципите на гласуване са различни. При нас няма консенсус, защото консенсусът в България във всички области води до компромиси. Тайното гласуване, когато си сам с професионализма и съвестта си, дава най-добри резултати.

- Повдигнете завесата как ще изглежда празничната церемония на 24 май?

- Темата ще е „Театърът – моята страст“. Режисьорът Петринел Гочев работи много усилено заедно със сценографа Нина Пашова и композитора Петя Диманова. И нещо ново, което много искам да спомена: видеоклиповете за номинираните се правят от Евгения Миро – дъщерята на незабравимия ни колега и приятел Мирослав Косев, който си отиде точно преди година...

Това е той:

* Милен Миланов е роден на 15 септември 1950 г. във Варна

* Завършил е актьорско майсторство в класа на проф. Кръстьо Мирски във ВИТИЗ (1977) и специалност „Икономика, организация и управление на културата“ в УНСС (1992).

* От 1979 г. е в трупата на театър „Българска армия“, на чиято сцена е изиграл десетки запомнящи се роли

* През 2002 г. е национален координатор на посещението на папа Йоан Павел ІІ у нас

* Съосновател и председател на фондация „А`Аскеер“

* Този сезон може да го гледате в спектаклите на ТБА „Саломе“, „Декамерон“, „Емигранти“, „Много шум за нищо“, „Да разлаем кучетата“, „Тайната вечеря на дякона Левски“, „Железният светилник“ и др.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.