Актьорът Милен Иванов, играещ цар Фердинанд: Ако започнем да се харесваме повече, ще живеем по-добре

Актьорът Милен Иванов, играещ цар Фердинанд: Ако започнем да се харесваме повече, ще живеем по-добре

Образът на Фердинанд е символ на обединение. Хората, прогласили независимостта, не са имали чувството за значимост на собствените си личности, твърди актьорът Милен Иванов в интервю за "Монитор".

- Г-н Иванов, от колко години влизате в образа на цар Фердинанд за тържествата на 22 септември във Велико Търново и как ви избраха да пресъздадете този образ?

- Играя цар Фердинанд от около десетина години. Поканиха ме от общината. Преди мен дълги години тази роля беше изпълнявана от колегата Сава Димитров, когото самият аз свързвам с този образ. За мен образът на Фердинанд вече стана някаква традиция и ще се радвам, ако имам възможност тя да продължи. Вижте, от актьорска гледна точка това не е някаква голяма, особена и тежка за изпълнение роля, но хората ме свързват с нея. Не ми струва кой знае какво усилие, но там е повече символика, емблема, отколкото игра. Образът на Фердинанд е символ на някакво обединение. Царят е олицетворение на едно събитие и на цяла една епоха, по която хората имат единодушие. Това е един изцяло положителен и идеален образ.

- При овладяването на ролята на Фердинанд наложи ли ви се да търсите източници на повече информация за него?

- Да, наложи ми се да си припомня нещо за Фердинанд, но това не ми е струвало кой знае какви затруднения, защото за обявяването на независимостта има доста писано. Не е било нужно да се ровя надълбоко и четенето не ми е струвало кой знае какви усилия.

- А трудно ли беше да влезете в ролята на този български владетел?

- Не ми е създавало трудности при пресъздаването на този образ. Опитвам се да вложа някаква умерена емоционалност, притеснение и трепетно вълнение. Прочитането на манифеста и решението за обявяването на независимостта е било доста притеснително, защото не се е знаело как ще реагират Великите сили, които в този момент очевидно не са ни били чак толкова големи приятели.

- По време на тържествата за обявяването на независимостта имало ли е случки, които ще запомните?

- Имало е интересни моменти, но те са били случки не толкова покрай самото прочитане на манифеста, а свързани с проблеми с техниката . На хълма Царевец имаше такава случка. Пред мен имаше насочени много микрофони на националните телевизии, а аз трябваше да говоря по мобилен микрофон. Някаква тълпа от хора пречеха на връзката между моя микрофон и пулта. Чувам как тонрежисьорът ми казва в ухото: „Милене, нямаш микрофон”. Трябваше да реагирам буквално за стотни от секундата. Видях един статичен микрофон, приближих до него и си прочетох манифеста. Не зная дали някой разбра какво стана и че имаше проблем, освен може би да се е наложило някаква лека корекция на камерите.

Една година трябваше да пътувам със специалния царски влак, който тръгваше от гара Горна Оряховица до Трявна. Влакът спираше на гара Трапезица във Велико Търново и аз там трябваше да сляза на гарата и да прочета през събралото се множество манифеста, точно както е било през 1908 г. В момента, в който започвам да говоря на това открито пространство, изведнъж се оказа, че микрофонът ми не работи, защото му е свършила батерията. Трябваше да действам бързо. До мен беше министър-председателят Малинов (колегата Иван Митев), който също разбра какво става. Леко се наведе към мен и аз към него и така в един дружески контакт аз прочетох манифеста на неговия микрофон и спасихме пак положението. Имаше една случка, при която предната вечер имах представление, а сутринта в 7 часа трябваше да давам вече интервюта за телевизиите в костюма на Фердинанд. Прибрах се тук в театъра в гримьорната към 4 ч. сутринта. Гардеробиерката и тя не беше си ходила вкъщи и ме чакаше, помогна ми да облека костюма и спасихме положението навреме.

- Какво е усещането да прочетеш манифеста в царските одежди от крепостта Царевец или от средновековната църква „Св. 40 мъченици”, все светини в българската история.

- Тръпката безспорно е голяма. Всички погледи са вперени в мен и аз се превръщам в най-очаквания, в героя на деня. Любопитството и харесванията на хората са насочени към мен. Затова се опитвам да не бъда шаблонен, а да събуждам не само у хората, но и у самия себе си вълнението, което тогава е изпитвал Фердинанд. Мисля си, че тогава хората, прогласили независимостта, не са имали чувството за значимост на собствените си личности. Защото са били силно притеснени и са се питали какво ще стане след този исторически акт, извършен без одобрението и съгласието на Великите сили. Самият цар Фердинанд е бил поставен малко и в принудителна ситуация. И аз се опитвам при четенето на манифеста да изразя това негово леко колебание. Мене повече ме вълнуват събитийността на деня и значението на празника, отколкото самата моя изява. Защото сама по себе си тя не е кой знае какво, но в контекста на цялото събитие ролята на царя е важна.

- Българите познават ли историята си и умеят ли да си я ценят?

- Не бих могъл психологически да анализирам българина дали си цени историята. Ние много често много силно се вторачваме в нея и в поводите, които ни дават условия за национална гордост. Но като че ли не можем тези поводи да ги транспонираме в днешно време и да изпитваме национална гордост от случващото се днес. Мен повече ме притеснява и дразни това самоупрекване и самобичуване, че ние сме винаги най-тъпите и най-простите, с което аз категорично не съм съгласен. Такива квалификации да се правят за цял един народ е абсурдно и несъстоятелно. Освен това съм сигурен, че онези, които сме такива и онакива, ние, българите, изключват себе си от това число и от тази категория на тъпите и простите. Намирам и страната си, и народа си за много прекрасни. Да, имаме си и ние кусури и кривици, разбира се, като всички останали, може би малко циничност и арогантност в повече, напоследък и изнервеност, мнителност към другия. Но в момента, в който се запознаем с този, другия, и изведнъж ставаме приятели. Що се отнася до подозрителността, мисля, че тя ни е заложена и подготвена исторически. Но тази недоверчивост, подозрителност и мнителност са ни спасили в историята през вековете. Ако ти си изцяло отворен към другия, към чуждия, към господаря, след 200 години вече няма да имаш своя национална идентичност, а ще станеш част от него, ще се претопиш, ще изчезнеш. Ако започнем малко повече да се харесваме, ние, българите, ще започнем да живеем по-добре и цена няма да имаме.

- Кои са били най-трудните ви роли?

- Не обичам да казвам за ролите си, че има лесни и трудни. При нас, актьорите, ако срещаш някаква трудност с правенето на ролите, значи трябва да си сменяш работата. Трудностите обикновено идват от дългите репетиции, от други ангажименти и в един момент се появява чисто физическо и психическо изтощение на мозъка и на целия организъм. Но в чисто творчески план, като мисъл за ролята и работа върху нея това не ме уморява. Напротив, прави ме любопитен, търсещ, концентриран, ангажиран.

- Коя е ролята, с която искате да ви олицетворява публиката?

- Това е трудно да се каже. Има моменти, в които казваш - ето това е ролята на живота ми. След това идва обаче следващата и ти се насочваш към нея. Винаги мечтаеш и търсиш непознатото и новото. Напоследък играех Куцар в „Албена”, роля, която ще ми остане като едно добро драматично постижение. Мисля, че успях да развълнувам и да хвана за гърлото голяма част от хората в залата. В „Няма да платим” трябваше да играя пък цели четири роли: на двама полицаи, един погребален агент и един баща. Преобличанията ставаха бързо, като фокус. В габровското вариете пък играх моноспектакъл от два часа и половина. Аз много обичам подобни предизвикателства, да сменяш светкавично роли и характери. Това е едновременно и тренировка, и творчество, а бе неописуема работа

- Какви роли предпочитате: комедийни или драматични?

- И комедията, и драмата, всичко. Обичам театъра във всичките му разновидности. Аз освен актьор съм и режисьор на 4 театрални трупи в региона. Всичко в живота ми е театър.

- Може ли обаче човек само с театър да храни семейство?

- Ами както виждане по мене, може. Всяка странична и основна дейност, която върша, по някакъв начин е свързана с театъра и с говорене. И парите, които изкарвам, на мене ми стигат.

- Удари ли пандемията вашия бранш?

- Някои като свободните актьори ги удариха жестоко и те силно пострадаха. Другите, които са на щат, при тях нещата не бяха чак толкова болезнени.

- Прави ли държавата необходимото за развитието на театрите в България?

- След като в държавните театри има хора, които вземат по 500-600 лв., няма какво да говорим повече. Вижте, аз не разбирам от държавните дела, но при всички положения осъзнаването, че това е необходимо на народа и на обществото, си е проблем на самата държава, а не на актьорите. Театрите са на градовете, на държавата, на хората. И ако те искат да имат хубави театри, ще имат. Хайде да не обвиняват актьорите за това, че ги нямат.

- В Деня на независимостта какво бихте искали да кажете на българите?

- Ами аз малко по-горе вече го казах. Харесвайте се, уважавайте се, българи, защото сте един много прекрасен и читав народ, оцелял през вековете. И да бъдете здрави!


ВИЗИТКА

  • Роден на 13 септември 1966 г.
  • Завършва история и география във Великотърновския университет
  • Актьорската кариера започва в студентско театрално студио „Метаморфози”
  • От 1991 г. е на щат в театралната трупа на МДТ „К. Кисимов” - В. Търново, където е изиграл над 130 роли
  • През 2019 г. получава наградата „Култура” на община Велико Търново

Назад

ПО ТЕМАТА

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.